|
„… в шоколада живеят като саламандри в огъня.“
Андрей Радионов
…изначална простота
която е като пирамида нелепа под слънцето,
която няма да изчезне сякаш
непотребно следствие, а ще удивлява
търколените по такова начало
макар да се мъчи сърцето ми
колко е прекрасно другари
да разпалваш скреж със слънце
и да се топлиш във вярата си
недостоен
и някак шумен
ще я съживя в утопия
нюансите на пропадането ще отнема
ако не мога да продължа
ще я убия
хитро
без да позволявам да се скъса като хартия или
да се подчини на друг или на демони
ще я изчистя като арктическа жена
като синкав сняг за рядък скитник
Някой гине
Тя стои и пуши
миглите ѝ се канят да летят
мускулите ѝ да не се връщат
Почувства такава сила, че
му се прииска да се отстрани
да бъде мръвка без съдба
да бъде дъх между ъглите
да е черта прекрачена от ангели. Ужасни
балонче слюнка със задача да оформи
анатомичен орган
даже цяла твар
от въже за връзване и въздух
Обща собственост върху средствата… и свръхзвуково
оцеляване на човечето в главата на електроинженер
Да бъде светлина !!!
Животът да бумти от сокове, от нощни стражи
изтънили нишката на мрака
Арка за дамски глезени е гръбнака му
еднопосочен порядък…
познал смъртта от което и първото дихание
лазен от сплав за далечно плаване
Когато
изпитвам
вълна
ми носи
смърт
Завършената едновременност на много отделности
е скръбта която ми харесва. Китайски шал, от който
мога да изплета пашкули А те – безсветлите кухини
на мига – паяжина от стара кост – вар вместо буба
Има Нещо
Нещо което не достига
Като тънка пластина между два тока
Като залез за сърна
любвеобилна между челюстите на
небесен исполин
На крачка от подпластен триумф,
опитал всичко да провикна
във главата си
- на крачка от велики дела
- в центъра на една лудост
Каквото може моята ръка
не може на сърцето смелостта
и туй разбито вчера
предпазено от грях
е спомен за олющена стена
в която тухличка съм аз –
во веки прах во веки рай
во веки пак
Бисквитката на плътта ми
социализира първите поселници
Като морал димя от комините им
като шепот приспивам децата им
Толкова категорично се отрекох от
силуета си, че с мен запушват дупки
във стените
Махайте я
като нежелана мекота тежи на гърдите
раздвижва розовия плод
Радва
Наниза се земен върху революцията
и заработи по хората с хляб и сателити
Ние всички сме неговият хор
Ние всички сме наказани вещици
Няма невинни
Край за пещерния човек
Кости във пластовете
Над тях
умна зорница
Умрете племена поискали да ме осиновите
Не остана порив във вас, който да припозная като летяща машина
Вие повтаряте само стари завети Докога?
Докога ще чакате саблезъбите да се завърнат
и да поставят житейски печат от ядрени взривове
Издържаха изпитанието – долу.
Бяс – горе. Живот вечен в изобретяване на зло,
в ругателство, в гордост, в самохвалство, във
вероломство, в безразсъдие, в непримиримост, в богомразие
близо до бога. Рай за саможивите приятели на шиповете и
малките китайски ходила
през един човек
смъртта влезе в нас
Павел
по „Черният монах“
Любов моя, море мое
по което се носят ябълки живи
като есенни карети
Там тялото му трупа пръст
Дáли гръбнак на овощаря и корем и ръце…
На земята когато падне сняг кълца тютюн
и пуши
Приятел мой! Не ми трябва друго
Твоите вековни думи ми стигат Как сладостно разговаряме
След което разчупвам петли да кукуригат над световната
наука, оставили ме славен куп листа над четирилистни детелини
Островърхото на овощаря събира узрели плодове
Страхува се за земята опакована в декари
Стопанин на вишни и сладки домати
Тя – изгоряла клечка кибрит, но когато се усмихне –
прелест Дърдорана и инатлийка – дими
с димът срещу сланата Товари факли срещу скреж
И ето сватбата, и ето тази триъгълна паст между
старост имане лудост нежност
Любовта се случи и беше обругана
от подпухнало тяло застаряло
Плака защото се предаде
защото беше полезен и добронамерен
Толкова вина
- Искам бяс – каза той – Искам бяс
А после злоба Уби стареца с камъни и счупени
клони Запали едно по едно плодните деца
Началото било подарък дар
вече косите му стържат земята
- чува ли се звук
- не
В зимния дом на летящите добичета
крачките му са сигурни пукнатини
Споходен от „Мир вам“ не се
страхува да погине Но колко любов и колко
урожайни повелители помете по пътя си
Страстните за бунт ще се смирят ли до изворните
хоризонти на детайла, до ежедневие в безсилна самота,
във всесилна самота и безлюдие – носено и водено?
Преобръщат въглена графита черна африка
да кукуригат в противовес на хубостта ми
По-добре да се чувствам перест отколкото
черноземен Не се разчупвам във ъглите А духът ми
съчинява библиотеки Диамантният спусък
дращи с бяс павианска свобода
Спрете хълма
като бастун се устремява, а под него две ръце няма
какво да държат
Колоните са без покрив
Великаните без наказание
Откъде идва облачната бран
да мачка големия смисъл на дланите
Саркофазите защо коват стрели във вратовете си
Коя любима е безсмъртна щом Тя пристига като нощ
и ние се лутаме понеже няма точен час
от който да се страхуваме
И подготвени да се изправим
поставили пагони от ангели победоносци
които вечно да играят със дъха ни баскетбол
и да вкарват във телата кошове
Помня и двамата:
единият ще го застрелят
на дуел от пет крачки,
другият ще се отчая
Ще го натоварят във бъчва
пълна с формалин
подпухнал още преди смъртта
и загинал по средата
на болезнен човешки
фрагмент
събра накъсаните листове
и ги сложи в чаша със спирт
Неизкъпан със любов
отново седи на края на леглото
В чашата спиртът е пълен с листчета
скъсани и подадени от чистача в
глинена купа
Горяха и двамата напуснали
мравуняка
Обедната сянка се местеше
от пламъка към полето
влачейки след себе си
мечтателен героизъм
и оранжево
Желанието ми за действие
сякаш рови прохождащата смърт
Хубава нива е куцата баба
Снаряд е новороденото Не семенце
а себенадскачане Трептяща във длан
поляга вселената цяла в пустини
Една земя осъдена на щастие
проглежда от крилата ми
Долазила И излетяха
Общество Пурпур ще се родее с най-доброто от майсторския стон Но
е важно да се отстранят страдалците, които се разраняват докато
са небесни – не ни трябват трупове Да останат само хихикащите с рани трубадури,
които уголемяват гънките на земята със своята непотребност…
Продава долини накъсани от своите майки,
памук който расте не върху рамо а под пир
на цяла родина – натрапчива от средиземноморски
гръбнаци извити към небето – дали от вой, дали
от друго слънце
Рови чертите на табелите с трудолюбив блясък
Изкушава и подкупва Обича думата съблазнявам,
с нея се кани да появи простотата
натъпквайки урожайни мисли във шушулки
Събира ги от пясък
не от аромати
В момент на спомен раздвоявам жеста си
и чакам да забравя къде е съчинено безсмъртието
Има нещо нередно в подредбата на красотата ни
Даряващ вопъл не ще ни угаси
Някой ден настанените върху мен гори
ще спрат да изпитват същата пролет
Нацията ще е аранжирана по предварително
поставени признаци
Клоните неразумно ще се огънат по посока
на трамвайно чудо
объркали случайния пламък
със слънце
Корпоративните звезди ще ме обичат
защото съм монархичен лес
напоил брадвите със сяра
Вятърът мина като присъствие на господар
събирач на сутрешни души, а за някой – спомен
Комод-кардинал
Разгръщащото се време в слетите полови клетки
е изход по план.
Казимир Танг
Промуши се между тях
като река между хълмове
за да ги свърже в пространство
където многоъгълници да
точат рани И във цепнатините
на стойките им да изправи делви
пълни с гръцки пясък
че прекрасното ни пощадява
за да има нещо нередно в подредбата на красотата
Даряващият вопъл не може да ни угаси
на всяка човешка точка
ще обещая безсмъртие преоткрил
простотата и започнал всичко отначало
. . .
във наследения дворец от материално
производство, чиято сложност свеждам
до богоугодното си тяло
постарайте се да ме видите радостен
с каменно цвете вместо ръка да държа
ъгъла който отглежда момчешкия
хор като правилен плевел,
защото тягостно аленее вселената
и прогонва нищожността си от сънищата ми
за да бъда топола в нощно небе или
гроб за части,
хладна глава лук или млечно-бяло в сандък
обсебено от близначки
За да раздвоя жеста си и да забравя кое е изход по план
разгърнал мрежа за бездетно безсмъртие
Да ме удрят сто железа, за да деформирам вечността си до
поле с малки гадинки, които ще пораснат величествени
че да са проток между два континента а после
палави майстори на съвършенството а после – то да е
мъка по другото – там далеч там далеч на
царицата земя
Моят валс не е суета
а детайл
В сърцето ми исполините пляскаха със
сочен вой на чучулига
Върху голямата костенурка бях триръкия
стълб на земята Нейният диск растеше
сякаш съм сфера обрасла отвътре
със пролет И нямаше минало в което
да се върна дори когато песен ми
налива вино в чаша тънкостенна Защото
моето сърце заслужава забрава, така както
звук много пъти повторен
Един Ти
Скален Оформен Снежен С бог
И малък
свит кален между млечни биволи
Кое?
до огън огъващ въздуха над арка
Вият вълци и не дават
на бодлива тел да къса
пирамиди от слабост
Остава украсен с дивачество
Помни че Омир е сам човек накачен
със чужда памет
Един Ти
мучи звуци, когато наум разказва
Много гушнати по склона
и Един в средата е висок
Народ от организация
По лек от призрак върху клавиш
Конспирация която повтаря
Каспар Дейвид Фридрих
в гръб, между боровете
Преди да вземат властта
и след като я вземат Докато
не откъснат почва
за храна и кули
Защото трябва време
самотата да разгърнат
в право и от физиологията
да заболи
. . .
там ще ги разкъсват малки знаци –
артефакти на различаването
Всеки според красотата му
Върху мокрите монети на града ми
може да побереш ято корморани
Хвърлям в гроба левове
да копаят до насита
Едрото ми тяло идва
повлякло бързотечни облаци
…
като айсберги на свободата над
следсмърния ми костюм от бархет
където водата е мумия
В цветарницата се предлагат купища
божественост
Стегнат букет за прерийна вещица
която да споделя с него нощна прах
искряща от лъчетворно вино
Да се връщат при изворите или
на най-високата вертикала
Да не могат да дишат от вода или
студ
Колко съхранени…
Ще проговоря на разпада преди
да заснове повелително
Тя и още веднъж
Тя и още веднъж
Тя На първа страница
на вестника пишеше:
всички сме готови да умрем,
на втора се призоваваха натежалите
от сняг борове да ни станат
свидетели – докато не сме извили
глави и открили
гръкляни
Вий
Благодат е да те изяде майка ти
като крокодил Разгръща се
нежеланата природа
Силовите полета са
стълбове, които стоят
във възможността да
не си А от теб препуска
вълнува се шумят потят се
и са тектонични
Не остана рана необлизана Точи се
друга физиология непонятна
за тривърхата корона на маймуните
Ще бъде мое момиче и мое море
и няма да е подчинение
Груб е
Не използва боя
мечтае пружини
кове кутии
изрязва хартия
нанизва върху шиш
има снимки –
може природна вещ
може човешко ха-ха
даже дръзка вест
която е ту
пръст към небето
ту безсмъртна любима
с разширени ноздри –
светлина
надигнала пара
Лепител на Големи
Хомункулусен бог
Заварчик
не нежен
Груб е
удря блъска пили ръждее
реалност
по-голяма от лисичата кожа
изгорила Венера до
моряшки блясък
Или лъчетворно Трето
Мое
а вие сте яснотата ми
вие сте мечтата ми
която
не противоречи на правия ъгъл
на равната повърхност
на успоредната без бряг
на протяжното във своя студ (жега и студ),
вятър, болка от изкълчен глезен
или друго, глад, сиво с неизбежна посока
Непрекъснато трябва да правя пробиви
Непрекъснато трябва да имам прозрения
Не ми давайте да вехна
Освалд 1-2-3
Изтичат моретата до които се докосвам
като телце на гущер хвърковати
проточили сянка между
счупената ядка на земята
Сълзите копаят ъглите на очите
и сенките им изкапват зимни бразди
да продължиш, да паднеш, да умреш
и краката ти да се подават от храстите – боси
Не се притеснявам за мястото си в историята
Незнанието ми тежи като пепел върху клавиш
Аз съм трилионно безсмъртен под каменните
лъчи на Ра, в корона от рибен пасаж Вечна пролет –
рижава и сочна – с ябълка в окото
Моето ликуване е звънче, което донася момчешка тъга,
за да израсне решителност сякаш козирка над пустинник
Майко, толкова е хубаво че не се връщаш при блудкав
победител – Няма край Има само забрава И какво от това?
Мечтая за земя и малко странни битки, които
са като глинени саксии – падат разбиват се
и са пръст при пръст при пръст
Напрежението се подплъзва натрапчиво като
трополящ облак стискащ едната посока за гушата
Мъчи се роботизираната ни самота от невъзможност
да победи корпоративната вакханалия
Немъртвият пънк зарежда пушка-помпа скрит
зад чинии със сервирани гребени
Не са петленца вече
А
скалпирани мохикани готови да умрат за
безсмъртна любима – расово нечиста като
преображение
Производствените мощности са големи–
спасяват братчетата, завихрят хлебарки във валс,
учат ги да оцеляват красиво когато прокървят ангели
и пръстта се насити с радиация
Вечна пролет – рижава и сочна Във мазе При
костите на моята задача
П.П.
Изворът, който темперната зеленина излъчва
се мисли като гнездо от джунгла
Представям си в него яйце или ръчна граната
Изпитвам желание за части пропилели
на буквите интересното и във земята
вкопчени със силата на смъртен ужас
…………………………………………………
Да се закрепят като роман за
силиция и разпадащата се наследственост,
като челюст на насекомо потропваща оле оле оле
……………………………………………………..
разпадаща се наследственост,
легион от послания не намерили
пратеник, стена за милиард години
живот
Може би силицият ще се яви – неразумен
сякаш тонове саксии
Мутация вътре гори
Щом го видим, ще го познаем
Краят е просто: „умря след една година“
Предчувствам рев на опитомени канали
Речните корита ни се подиграват
Караваджо се кани да коли Йоан
Стрелците не се отегчават от голи полета
Параванът е усещане за лабиринт
Жертвите на изяществото се завират по
ъглите и няма за какво да живеят
Мех напращял от суровост събира ловните
трофеи стекли се през циментов улей
Смъртта броди и изобретява резултати
които ще харесат щом ги видят
Дотогава – момчетата са статуетки неоставащи
без царство
Облизана е всяка рана
Началото на Азия е във Пурпур
Бели мъже измислят северния полюс
за да обезпечат самотата си с
нередност
…………………………………..
Ограда от изгубени предци
гони разума от кошмарите, докато
съхнат лицата им при
отрицателни температури
Смущаващо е как мутацията
наклони хоризонтално изтощените хора
в сън избутал границата
към никъде Там
смъртта е бавна и не става за ядене
Ревем като лабиринт
… когато през протезирано безсмъртие
боцкащото на кошерната игла достигне
божественост, писанието ще бъде обругано
и вечно ще хрупат вместо реликтово
да светят
с още-то си за светлината
Отдадеността виси във въздуха като примка за
недостигаща смелост, от която да се провикна –
свърши се
Много от гласовете ми са правилни, но липсва
браздата поставила
в инженерната си разумност
вертикалата
Какво пропускам?
нацията по избор
организацията от народ,
изработваща детайли за още неизмислена машина
Къде е нишката, която си обещах?
универсалната магичност на всеки гръбнак
отпрепарирана от ескадроните издигащи
Вавилон без да жалят векове
Ненавиждам Рим (на империята), Америка (на просперитета), Китай
(на мравуняка), СССР (обикнал повече пръстта от флага)
Ненавиждам болтове и гайки, които не вещаят огромност…
Детайлът трябва да се понесе като препускащ ритъм
преди да гръмне до небето хора на самотата
Какво пропускам?
- момичето с предаността ѝ към доброто на мрака
- бодливата тел на имането и кръвта
- злото като наслаждение
Отдадеността виси във въздуха
Каква самотност
сред свръхчовеци
Скръбта
на отделилият се до невидимост
след отвращението
паралелно стои
Под тая водна повърхност
има големи скобари
Като дете ги ловях с поглед
Сега мога само със слама
за старите им майки
Любовта към химери и мозъчни лимби
просветва титанично от старец, който яде
лимонче
Имитира мократа козина на дребно животно
преди да бъде сгазена от автомобил
Страхува се и не! защото ако няма болка
всичко е разпад сбъднал едната половина на любима
Другото е възкресение на астрален близнак –
пред портата чака жест за да се слеем в отчаянието си
Самотата ни се надява да преобърне
одата на радостта с главата надолу
И след бягството да последва тишина
Ако никой не слуша Нищо няма да остане
Нищо – грешна дума
Не можеш да хвърлиш топче във нея
Връща се и младо тежи
Докога? Докъде?
Вярвам в камикадзетата от последните етажи
Ерозирам след земетресение Без противоположност
Историчността ще бъде заменена
от наслагване в точка А после – изведнъж (когато натежи) – прас –
никакви братя, никакви мъртви предтечи
Самота трябва, за да не се предопределя себенадскачането от
присъстваща заповед
Артефакт ще извежда неостоковедения, специализиран труд
от „лекотата“ на индивидуалното битие до паметта на цялото, в чиято
безспирност ще се разгръща промяната като възможност
от много
Поглеждам към тези хора и изпитвам срам, защото излишъкът от
мое време е заради безрадостен труд на друг и в това има
слабост, недостатък разкриващ непригодното животно в мен и
унижаващ самотата ми до невъзможност, до нокти
разкопани от твърдостта на земята, до глад който
отделя стомашни сокове щом светне лампа
тривърхата корона на роботизираната мощ
човекоподобно ще звучи и самотата ще преправя
със усмивка
Яж каша и се пускай по красивото с шейна
Ако нямаш талант – мри, или работи над
минималистичното на процепа римуващо се с
бездна
Бъди не хубав но чист, докато алкохол от
ферментирали джанки те прави поема за
контраста преди дъжд
Нациите ще се създават по избор на светоглед (и общ смисъл), превръщайки
земната повърхност, одържавените територии, териториите във врящ котел на усядащи
(по вяра) поклонници. Идеен подбор ще оформя народите като семейства достойни да се
освободят или умрат в пеперудите на своя смисъл. А грижа на „международната
общност“ (на световната шир) ще бъде да поддържа ситото на границите
пропускливо, за тези от сменящите се поколения, които търсят (чистото на) вярата си
другаде.
Демографският колапс и надигащата се топлина (или студ) ще дадат години (и място)
видовият разлом да се случи – без взаимно изтребление преди това.
Да живее новият свят на цепелини
над кубинския мулат
Апенините са остров
Хелия работи неуморно
Пространството виси
Планетарният старчески бум ще изцежда излишъка си от бръчки във войната със
смъртта (или казано по друг начин – във войната за безсмъртие)
И понеже победата над „врага“ идва по незнайни пътища, случайността може да отвори
дверите на следоцеляването, търсещо своя физиологичен пробив до самота с единствен
свидетел – ненаситна за могили и близнаци като пунктир от точки и вертикални тирета.
Моето разочарование от разпродажбата на безсмъртие
бледнее пред успехите които може този валяк
Пласт от сечива залюбили мускули
се мята върху смелите за вечност
Скръбта
на отделилият се до невидимост
след отвращението
паралелно стои
Безсмъртието заличава несъвършенството и с това
възможностите да бъде Друго
Смъртта прави същото – с разпада вгражда в самодостатъчността
повторението на провалена възможност
Третото не го отмиват водите на Дунав, но и вечно не е
Чудо, пренебрегващо великото на самодостатъчността
За да е безимие, което шета по ледените ъгли на континентите
и води бог
Разграничих се от творчеството и от научния метод
Претърпях изменения много подобни на стърчаща кука
Коя е тази мисловна паст на която мога да се закача и
като мърляво прозрение да се изтегля при нечистата кръв
проглеждаща, сякаш гризач след динозаврите?
Намек за религиозност, насложена като други клетки във окото
Техният сън е от друг свят – много пепелна зеленина
чувството за свобода и чувството за отговорност се сливат
в голяма килиманджарска пума
В тази скална ниша от гранит кафяво черно и цепнатина
може да се скрие от малък кондор
до голямо врабче
още – триста правилно сложени бутилки
водка
още – един мъртъв алпинист
още – пра-пра-пра дядо ми преди
да скове лодката си
още – началото на почвообразуването, защото
вятър не го лови
още – парче мрамор непринадлежащ
на региона или глинен съд с кактуси сред кактуси
още – снежна топка ядка на лавина
Настъпва поглед
и подредбата е негово дело,
восъчни клетки без пчелни очи
от жълтото – камила
от синьото – океан
Всяка едновременна различност е чудо
и още –
изобретение което неразумно стои – само –
между красиво и полезно –
нередност по видимия факт на
северното сияние
още –
Бетовен в организацията
Него в процепа със най-деветото
Дисхармонично С нарастващи
не мъртви от пясъка звуци, които
след секунда ще са ударни – горе-долу –
със цялата мощ на вирнати обелиски,
с многократно повторена нежност – Трионно възхитително
Мучи галактиката защото разбрахме за нея
Но преди това РАДОСТ Чакай Още не е време
Структурата е класическа до мястото където
за тебе пея
И всички и всичко са никакви братя никакви
мъртви предтечи, никакво бягство, никакви
океански дъна, никакво звездно дете,
никакви неунищожими хлебарки във
вечност
Друго са моите очи Пек за мухите нахлули
във виденията ми и повече …
Един Ти се притиска до много и подскача
като великан съставен от маймуни без козина Още –
бяс с талант за свобода до
узрелите главички на макове
Ах тази скала – мой летящи приятелю
Расте черният ти дроб
и чака птица
- Как да се справим с гадовете? – попитаха Освалд
- Спрете тока – каза Освалд решен да бъде 1-2-3 – но запазете
мощната студенина на хладилниците, за да живее разумът
в различност творчество и красота После (или пък преди)
стъкмете територия и раздайте паметта на Омир
Скелет след скелет ще извират меса увредени от
неръкотворните си паметници
Летоброенето ще стане първо, щом във виденията им –
разпилени само в тях – пропълзи муха
Три варианта като пукнатина в диня:
1. Ниските ноти на смъртта. Моята мила като моя тъга.
Руините ми-земетръси са гладка повърхност за космически пръст.
2. Трансформацията отвън. От слънчевия вятър опънал кожата с уродство До
протезираното безсмъртие окапало веждите.
3. Бетовен в организацията. Него в процепа със най-деветото.
Един Ти мени скулите си…
Сигурно ще се набутам в страха и
ще дишам трудно
Вместо да посоча нагоре – ще бъда жалък
Още две изречения и Тя
израства в огледалото
Отражението не следва а разпада
островърхия принц
От себе си…иСвободен – до последно
се четат
Бели мъже изобретяват северния
полюс за да обезпечат самотата си
с нередност
Прегризани от заниманието си
дорастват до духове които тежат
с неподвижното на студенината си
Близки по ветрило до живота Са намирани
от звуци и са чупени на ноти Да са зъбни
колела на паметта а после орбитална теснина
за оградените от ново възприятие
Моят пламенен слънчев наивник
не е във времето защото е най-малката
градивна частица
Такова начало чаках
като глухарче
Плясвам с ръце
Завихрям въздуха
Надявам се
Т.е.
още милиард години
стоя
Бели мъже изобретяват
северния полюс за да обезпечат
самотата си с нередност
Кръвоносен съд трябва за
връзване с похода на мисълта
Иначе ще бъде плен до
издихание, набучено върху стрела
и без свидетел Светостта ще се
похаби, а с нея – примера И няма
да приличат на глухарчета
достойни за геометрията на
късната си пролет – ще са цветя
които се размножават от
пух
Още две изречения и красива Тя
израства в огледалото
. . .
Шофьорът е подкарал колата
Зад стената – язовир
С каква сила трябва да ударя
За да не умра преди да се удавя
Организацията от народ
като четирилистна детелина расте на
идея, като парче лед отчупва
територия
Намира скритото
люпи пиленца
Да са гарвани преди буря
да са хаотичен изстрел във трупа
Ще се разлетят неграмотни уроди
и по ръба на мрака ще накацат
за да бъдат светлина
С възприятие ще изпреварим метода
Малко остава да разбера как самотата
да функционира в свободна асоциация
без да пази своето в юмрук и да бледнее
в ред от раждания Все още застивам в
единичното като тъпчещо се с гледки,
за да бълва недостатъчната материалност
на думите А трябват селяци бачкатори
мазоли оксиженисти безстрашни
производители на електричество и шивачи
на рани А искам действие като
оставащо малко разбутало здравеца, като
започващ валс съдбовен а после широк
Мисълта да фучи равнодушна за
домашните духове, за хипе-
рион и смъртта, за полегатото изкушение
подпряло пети на подпорна стена
В такава ръж от фойерверки да
приютя ежедневието трагедията и героя
Да не остане нищо за кошмара на прилагателните
Тихото да кърви прободено от братя
(. . . отразяваме чужда представа, културни
пластове действителна хартия
Не може да създадем деветата симфония, а
само разпада ѝ – приказност във Шостакович)
От разпада да изработя смугли форми –
всяка във всички и върху остров
Ще се наслагват мелодиите без излишен
звук От голямото ухо ще убягва цялото
защото няма дума за този хаос, нито
химн за спрялото
- Пътешествието продължава – приятели –
С черни въглища и нация на борда
Ядем езиците на папагали От мраморна скала се мятаме –
надолу в долината, напред в моретата
Моята съдба е да пипна всичко –
чертежите на първото пиано, нашата
земя, дървото взело пубертета ни,
нея в черупка
Ето ме – колонизатор до корен
минерал на надеждата
камшик възпитал очите –
гледат гледат – а са прилепи
Селякът знае – конят трябва да ослепее,
за да стане пегас Затова свръхчовекът полудява
а селякът е демон с опашка на друга планета
Расте кората на таланта
която пише без да диша
въобразявам органи сърце хормони-репаратори
и мозък
Ще се обърна с крака нагоре в
страни от пътя,
ще имитирам балон пълен
с тежък въздух –
мощен кървящ захарен
привет
към толкова много които
ме опитват
Смърт Смърт
не те ям
не те пия
обитавам кората на главния
си мозък докато е ледена
Ангелите на многообразието ме
коват с пирони върху почвата
и се възхищават:
- колко е хубав
- колко е поема
- излишество от непотребност
- цвят на цъфнала череша във
косите на удавник
Какво щастие е да впрегнеш устрема си
Да го положиш в нозете на достоен
Да славиш до прегракване на гения си
трите пръста и кръста
Да си
което служи
за ръка на спасителя
Ето
вторият стълб се яви
Тръпне и обича
докато се разлиства
Непрекъснат като скелет,
донякъде като кухина
Нищо от това което довършвам не е
достатъчно свято, че да се покатери върху
чудото и да подвикне на мутацията „Ела“, сякаш е
побягнала в грешна посока овца
Странна битка със смъртта
Странно подчинение
Поглъщам всяка гледка
всеки аромат всяка живост
всяка мравешка стъпка За
да бълвам себе си като
фонтан на различаването
Имитирам разпада с
утвърждаваща цялост
Но все пак
кръговратът е разбит
думата е завършена
(като най-малката частица)
Тя е вечност
Тя е самата студенина – труп
за плодородие Дебне Началото
без да е хищник
Обещавам ви сложност чакаща вас като
карфица на която всички нишки увисват
ако друго не ги държи
Вие ще сте многотомник за творци
разменящи разума си
за неправилно сгънат свят
Ще победят
сякаш се разтварят разтварят
и ще умрат
сякаш се сражават
Отечеството им ще бъде
тишина грижена
върху градинска
прелест
Механични кондори
прелитат над земната паст
Баадер-Майнхоф ходят по вода
сякаш са лунна пътека
Ескадрони се бият до
последния куршум в
главата на Вела
Мойри Мойри
с огромни житни снаги
заличават лицето
за да не се повтаря имитацията
Новият човек е век мълчание
разтекло се по грандиозни мустаци
Неестествено стои Той
и ръси едноклетъчните на прогреса
в само соления океан
Трябват милиарди години
но все пак:
Копие между ребрата ни грози
- Дай ми сили Господи да строша
ребрата на майка си Защото съм
голям като хипопотам и заразен
като чума
Един Ти разнася
своя гроб
като неповторимост
която се множи
и с този дар
децата заразява
Отгоре – каша
Отвътре – отпечатък
Един Ти е много още…
защото лястовицата е човек
И не са те
лястовица
трепетлика
и човек
а като никое друго
Един Ти
а после
Още…
Усилено добавям герои късайки безкомпромисното от каузите
Детайлът трябва да е странен урод Толкова странен
че дните в които присъства да присвиват нацупени устни
сякаш изкривява пространството с портокал между череши, с
яйцеклетка от хамелеон
Каква мимикрия ще е такова множество
Какъв безкраен празник
До един ще са календар на славни години
Броиш и плачеш от неповторимост
Искам вечерните лястовици
да предизвикват свещени потупвания
Не заради животното и неговата
аеродинамика на първенец, а заради
ниския полет в прашната лятна вечер
разделящ камъка в прашката от
сълзите на сирак
Тупа барабана на сърцето и чака
хладна вечер
Понеже боговете не съществуват
може да убиваш сякаш си пастир
с много стада
Ръцете ми не престават
да тежат от юмруци
Виждам как ще спиш
на сал, страдащ
от морска болест
Ще стигнеш далеч
ако преживееш първите
седмици
Ще срещнеш брегове с
блатисти местности На хълм
ще хлопнеш пещера
Дълго време Северина
ще танцува раздвоена
сякаш сте двама
Едно легло в полушарие
П.П.
Надявам се обществените
обстоятелства да ме
догонят
Аз съм единственият
куршум в барабана
на историята
Единственото твърдо
БУМ в отвъдността
на населението
Нито спомен Нито име могат
да ме вземат
Жив съм като котка свлякла се
по мраморно коляно
Боговете не съществуват
но вечерните лястовици
са вече свещени – откъсват
боси крака от котешки
стъпки Заформят сладост
както се вае дивак способен
да построи ядрена централа
от…до.
Инстинктът работи неуморно
и саблезъбият избутва човека –
ръмжи хитро животно
Да отнемеш врага
Да запазиш армията
Поколенията да нижеш със смисъл
Да оформиш от самотата – множество
Да не я оставяш празна
да се родее със зверовете
Един носи хиляди Вярно
замърсен от пръст, но
още има жило
Няма вече класи
но птици много
Силен гръмотевичен
работи при нас Ура
по възходяща пътека
Крийте се крийте се
гадове Преобле -
чени гарвани
сме и грачим
гранати
Овощарите ще качим
на колони и ще им се
подиграваме като ги караме
да харесват лавър От
подредени дървета ще
събираме реколтата и черешите
ще учим да си имат гларуси –
да не се сърдят когато летят
да не се учудват когато
миришат на риба
Между буците на изворния мит
............................
Парче от мен 1
Дървен крак могат да
направят от мен
През блатата
да потропва инвалид –
да влиза в гората,
да пали цигара, да си
пожелава разорана пръст
(горкана от духове)
докато ризата му
съхне от пиратство
Като облак между облаците
гледа неуспеха си и опъва тетива
Нито последният Нито първият
прекрачват хоризонта
Кобра се слави между чашата и
пепелника Моя утринна,
отделих се и не се големея дори
когато сухо в стъблата звучи и ме
прави дръзко начинание без приятели
Запалих пожара от три места
Осъдиха ме да бъда вседеход търпящ слънце
Тука – горе – не хиперболизират
биологията, даже общата сила
която ни мъчи Подчиняват се
като горят
Наситен пергел Лупа Дебело стъкло Пружина Лъч Темпер
Ръбове от кръг на изгорял вестник Оптика
Ябълки плюскам Давам на дебели стъклари
Захари Аркадий Пурпур
Гората
Дълбочината на пластовете Рисуваш като наслагваш Пружина
Един Ти е дистанциран
Един Ти е последен
Непрекъснато бие с брадва дънера за да бъде топло атмосферно явление
понякога мъртво
Гази темперно зелено Опасен сред природата – гази И плюска ябълки
Наръфани ги подарява на дебели стъклари Но не животно, звяр не е Ей тука
върху костицата в окото и навсякъде прободен Под хълма само вода Завижда
че не е остров в подножието му да се реят чинки прах и кост проклето
време Край реката до тополите – със малък багер вае плодородие както се
броят години До земята До земята Не
На Захари Захариев
хълм под степ и мастилен Караман на
зъзкащите ципокрили яйчица Татко изрод
В теснините В ширините По колибрита Прас и
Пук Проклето време Шарен талисман на
вечността Вятър го ръми от очите на която го
обича
Преди някой да те заговори самоделко – нежност ханш
гмеж – корен между вертохай
Инженерното изкуство е в ход
Постепенно се сглобява паралелна хармония свидетелстваща
че сме плаващи тектонични плочи в геената огнена Никакви отломъци
Никакви пустинници Никакви птици божии Тектонични плочи
Атмосферни явления Чуждо
Сюжет 11
Едновременност – от миг до миг
за всички възможни събития
Върху песенния бряг
ще се откажат от
убиването на невръстни
защото е зло т.е.
същото
И ще намерят чукове за
пръстите си
понеже без болка
не можеш да извиеш
радостта
Вината е облак разнасян от сутрин до вечер
Славни са предателите за светостта
Спете обесени и ме сънувайте мен – от шепа
даващ ви вечен живот Потопете муцуна
Излочете И спрете да лъжете за да оцелеете
Бъдете фантазьори в името на бодливата тел
за бързолети Бъдете страхливци в името
на метаморфозите Само вашите езици стават
за сини пеперуди Само техният рояк
потапя под потоците недорасли бойци
Изплувал от мъглата господин ще е Той –
нищо героично, но със сигурност отделно
Като кълцан с нож контраст
загатнал око
. . .
заличимост, която е неизбежна Но най-вече материалистично отношение
към концентрираното зло, чието могъщество е от реда на нещата Зло –
тухличка по тухличка от естествена логика, можеща да се предполага, а не
да се омагьосва Пипаш го,
а то друго – което обитава и твори своето отвращение
не демон – природа – мъчител
по призвание и от – нещо там
е стихия която
не от горделивост суче
нито от бронзова коза
Неразрушим стоиш ти
Вседеходе Всъдеходе
Червената земя ни чака
дивите животни също
Като петна сме във картина
легнали изправени стоим
До извора до жабата под
буците Не, не
не е тъга защото гасне и
сваля лястовиците зад
блясъка
Когато обича – обича –
елха от ребра
Защитава се като присъства
Потокът от фрагменти на който
дадох царска ложа вече има своята
корона
Един Ти е убеден че другите
трябва да победят, а той да бъде
оставен на мира Радостен
във дълбините, околен в самотата
си
Сладко прощипва прашинки
живот С медени пити приветства
лодкаря
14 дни златистите кучета не успяват
да се напълнят със дъжд
Освежен от далечини
отново ще обикна всичко неестествено
Най-вече мястото на индивида с боздуган
в кухнята Какво си ти – китоподобна твар –
хем голямо хем свободно Рееш се и метрите
до дъното броиш
Смейте се предизвикателства
расти и ти – нова представа за сложност
да гине дух върху стоманена мелница
свободен да пуска осъзнати лъчи
…ще е земен празник от смърт до смърт
А. З.
промушен в черупка ще е спирала
ще е пружина ще е свит скрит тих
ще изненадва с многобройните си торби
ще извикат над него „Мария“
а той ще е ковано желязо боядисано
в свежо зелено, под лампа над табела
където пушат и рядко има сянка,
където мъж на средна възраст каза:
- Моля те
трябва съзерцанието ми да натежи –
и вместо облак – заспа
Когато погледът се разшири
за четирите ръце на стопанина
сърцето спира да играе със стръкове
и бронята докосва като себе си
„Ти и аз сме едно“ е непонятно за въздух
имитиращ изпуснато бухалче на сутринта
Разтваря се без радост и вее недорасли стрели
принудени да падат
… карандаш за друг вик лястовици молим,
червенобуза да е една от 10 а останалите
вятърни мелници Бриз похлупак ги гори
Срамуват се
но растат
кънти на пружина в тишината
докато милва карнавал
леден леден леден
под обятия страх
Четиримата заградиха света
другите са фарс
Единствената която обича
се надява на по-голяма земна мощ
за своя касапин
Не я гледайте в очите защото
ще ви предпази от лека смърт
Главата му не се върти
скована от много подвластни
Да създам светлината
на последната песен
Да объркам раждането
със смъртта
ще го съдят
ще мирише на
бензин и нарцис
После смъртта му
ще щръкне
Моята мила
като моя тъга
са две кошути
Нищо живо –
само спомен
Елате малки феи
елате при Артър
… от дъждовна перла
в пролетна пъпка
стремежни души
Туй то ведрост и
само вдишвания
…над него пласт от майски ронини
вдишвам, после ведрост, после небеса
но най-вече – мир вам
творци ударили клепачи
светът е пълен с атоми и чинки
Геометрията е хаос – аз съм връв
И двамата миришем лошо и се връщаме
във водите
Отделно
Телепатични монстъри на лудостта
Аква ейпс
… заживяха във водния
куб
където
нагоре-надолу
е пространство
в което
си ту птица ту къртица
…сигналът е, че тръгвам крайморски
защото морето е още невзето от нишката Пъпли
много много дълго и пуска жило което
дращи летни острови
Мънички диваци
скачат скачат и очите им
сълзят под яркото слънце на морфина
Шоколад братчета и Афродита надига
зверски призив за любов Над тях синее
адът спрян от огледало Скреж в сърцата
на злите Хермафродити ги навестява
препаратор със своята карфица И
мърдат със крилца два-три дни преди
да спрат Имам голям сечко по име
Зора и рогач по име Мамон. Ну
даааа
Крачи чистилището и прегръща
всяка преродена твар
Стремят се – строго лъчисти – към
хармония от цигански колела
Духне вятър И градината почвообразува
Стълб светлина Мъх Плесен Животно Недра
Планетата расте на диаметър
на блата
на наносни полета
Утопията не спира да вълнува и
десетото слънце гневно да мучи
Торнадо рие формалин
Аз аплодирам
Всеки час е или разговор с любим
или мисъл за човек скочил от космоса
Възхитително
Захлас по неуязвимост
Море от знаци
под вълни от козина
отегчават
небесния баща
Надига чаша
и шляпва по задницата
конниците на апокалипсиса
Препускат и раздават
справедливост Копират
мънички и донякъде
лъжи
Прах при прахта
а после –
циментови слънчогледи и
гарван
Над гарвана – скок
Хора
загубили представа
за време Падат
хермафродитно овъглени
… след това го обхвана малкост и каза:
- Боже, боже и аз съм малък, но и
ти Виж – има частици има вселена,
вселената е плоска и се разширява
Ех, къде И ех, защо – неизменно стои
Ще мисля без Нищо, следователно –
никаква утеха за мен, само по размери
непонятно
Той е бог на една вселена и
нищо повече Той е АЗ който
приканва всяка пръкнала се
възможност да го измени
Той е самодостатъчно-друго
отново протегнато към очи
… шарката няма пак да ги зарази,
а канибалската им челюст ще изпъква в
оргия от ха-ха-ха и живот вечен Диваци
със стъпки сребърен нитрат Огън момиче до
Пурпур, до животинска възвишеност
Челюстта е тежък дом над който
израства ритъм Ветрее разпухана джунгла с
мощни бедра на принцеса Обичайте се
:Рай
Върху душата
сянката на живота
детството поврежда
след смъртта
Метежно – не
не е
а раменен товар
Връхните кости
кървят и с това
се предсказва
всичко
Лека пръст
Стотици хлябове
Артефактът на издигането се отлюспи от несъвършеното на гибелта
Великолепното на биологията все пак се
подчини на Не-то след раждането като източник на надежда
Но люспата е чисто злато в рамка от годишни
времена Спи овчарят вечно красив за припомнена богиня
Взетото време разточително каца от вътрешната страна на черепа
за още пет минути музика
Няколко ганглии от пойна птица копаят в гръкляна излишество от
зимни локви
Мрачната по коне общност изчиствам до пеещо без разум
Връзка между полето и светия дух
Товарищ маузер
Богатството от най-светли дни на
убитите духовни водачи – свърши
Продължаваме морни за късове
По-умните от нас спорообразуват
в бункери Оловна жила ги дели
от обли бузи за пипане
Хоров пулс и хорово развенчаване
Хълмове с хвойна
Бори се за жизненост която стои звезден куб
разплита остров Крит със широко славянско лице
на стълбите дилишъството карарско е вещ
и има полза от нея понеже кънти под дух
кацнал на рамото ѝ
Победата ми ще е бебе което
може да се размножава във всичко
Пълна липса на биологична логика
Звезден прах нахутил урвите
Щирнер дебне от двете страни на раждането
Излишъкът надува главите на няколко поколения
Мечтанието да те възкресят прелива от любов
към предците
Огромни ръце държат мнителната ми фигура
Саботират единението ни защото ми прощават
- Ззззздравей – надига глас мореплавател – на кръста с пола от скатове
Сухоземният цар довършва стиховете и благодари за ръба чуждо слънце
Разумът грачи на друг език – трябва тялото да го последва
- Жив съм, жив съм – мъничко крещи и с бебе-бог нунка под липите
Колко сам Колко в летни вечери с обоняние на хрътка
Тишина Мрак Морзова азбука от изстъпления
Да дойдат вълните размирисали се на огън И пак
ден да е в носът му
| 
