***

В градината на баба ми, по пътеката на ранното ми детство,

когато пухкави цветя грееха разноцветни и събираха пчелите…

Едно малко жило наду крака ми, направи ме инвалид реещ поглед в пясъците,

във водите на голямата река – Дунав –

потъващи залези, самота по пробляскващите люспи на рибите

и мъже с умора във очите, хванали ястреби за ноктите, донесли храна –

огромни ябълки, в които зъбите ми се давят –

разтворил зеници, заспиващ под комарено було.

Притискам те до себе си, говоря ти с нежността на пръстите си…

Изпуснах птицата, малкия гълаб който опитомих и който си намери любима –

бяла гълъбица, красива, със обли извивки и поглед на жертва,

ужасяващ поглед прелетял над житото,

със очи пожари, като вой за милост.

 

 
***

В малкото село когато чакалите идваха – развързвахме връзките, скривахме обувките;

меришеше на лук, танц и сирене;

после стреляхме към луната и заспивахме легнали кото преграда за вятъра,

стиснали пръст във шепите си;

над нас гръбнак от светулки гонеше змиите, а ние шептяхме към огъня

и той лумваше – червен като стотици макове.

 

 
***

- Уморен си - каза моята любима – ще ти намеря тихо място, ще те положа

и когато ледена вода покрие челото ти, ще бъдеш друг.

Тя сияе между масата и телевизора като притегателна точка за ръцете ми,

със искри в косите, загадъчно усмихната до портрета на майка;

пие кафе загледана в себе си, нарисувана в пространството

от кръпки светлина - за душите на другите.

- Не, не се самоубивам, донесох въздух за рибите – малка помпа произвеждаща мехури

и потръпващи нерви по стените.

 

 
***

Малко ми остава да потърся спасение при Вас,

навътре в загадки за безжалостни утопии,

арки пълни с цветя, рими пренесени от слънцето.

Творя ангелски мир, прерисувам Небето…

 

 
***

Дъжд – ромон на сивота.

Той постави очи върху лицето ми:

- Виж ме, трансформирам се, кожата ми расте, всмуквам билки,

опивам се съсредоточен във бързейте.

Вихрят се циклони, събират се атоми, червен дим по бузите ми.

Навеждам глава и потъвам във очарователно отчаяние.

    Дъх на хвойна по ъглите на улиците,

изоставени момичета крият тъгата си в цигарени огънчетата,

приютявам първата с благословия, тя губи костите си и като многоцветна сянка

се разтила над мислите.

И той пак:

- Да догоним колата, да пребием шофьора, да му вземем живота, жената,

топлия дом…

- Не – аз съм горд и достоен, добър великан, шепнещ –

Спри, спри, ще потърсим нежност, ще бъдем братя. Ела при мен.

Има облаци, градини от парчета лед, удавници под бисерни потоци застинали в

най-красивия миг на своята самота - чакат ни. Ние ще кървим като донори на пулс,

ще бъдем необходимата капка любов - разранени съживители. Ела.

   Подскача по листата като малка фея – Не, Не

- Ти бълнуваш, спри въртележката, нека почине мозъкът ти. Върни се

при любимото момиче, поеми топлината на сънят й, заспи. Не загърбвай подаръците на

Господ, вдишвай нейното присъствието и бъди щастлив, бъди щастлив…

Такситата изблъскват гласът му. Есента млъква.

Моята мила е сама, затворена в светлината на прозореца.

 

 
***

Студът влиза със нея във къщата,

с ухание на мъгла, с мирис на снежинки.

Косата й изгаря във отблясъци.

Когато докосваме бузите си, усещам усмивка по измръзналите й устни.

После ще заплаче и ще прегръща голото ми тяло до сутринта,

а сълзите й ще парят гърдите ми.

 

 
***

Тъга във върховете, пътуванията, мечти от стомана, студът във душата.

Как косачи като войни режат стъблата на тревите

водени от магнетична вселенска сила,

а телата им блестят във утрото – паднали звезди –

събиращи живота в центъра на своя удър.

Редът на нещата – непрекъсната поредица от убийтва,

жестоко единство, хармония от ужас и страдание.

- Празнота, неуписуемата празнота -

тя е като петно, черна дупка –

поглъща времето, светлината, кара плътта ни да се свива в конвулсии,

свлича образите до кървяща рана.

Къде е спокойствието, лъщящите от здраве нерви…

- Ръката ти ще ме запази до утре, до следващото ми безсъние.

- Гълтам топлината на тялото ти, дишам…

 

 
***

На тази дата умря майка.

Януари режеше кости.

Изкопаха място за нея, плакаха, ръсеха жито за врабците.

Тя плете – замислена, красива,

а цветът на черешата се разпиляват по косите й.

Разказва ми за сълзите проляти в Африка,

как топлия океан е носил мъка

и приливи празнота;

мигове – птици

накланят листа

хвърлят капки върху очите й

затварят ги:

“ имах конче бяло аз

имах конче нежно аз

имах вятър и мечти…”

Спря

единствения великан който познавам –

спря да диша.

 

 
***

Тъгата на жените излязла през порите…

не могат да се саморазрушат

сякаш изпълняват мисия,

докато мъката не избие през очите им като рани

и не свие телата им до размера на големи сълзи.

Горда Тя преминава,

недокосва земята

върви по безплътни мостове –

жестока царица

от спазми

и сила.

 

От лицето й

взимам духът,

рисувам образи…

 

Връщам се при сърцата – прошепна –

ще опиша призраците на всеки дом,

голата гладка плът потръпваща във мрака,

ще изпълня сънищата си с видения, топъл вятър,

а после студ разрязал скалите, дошъл с океана,

с китовете убиици и техните песни приветстващи декември –

последния месец.

Свличат се ледници, изпълват езерата; целуваме се –

ухаещи на дим,

със измръзнала кожа

и брадата ми одрасква бузата ти до кръв

от най-силна прегръдка.

 

Тя е недокосната, далечна –

лилия –

мека като пръст,

чака ме да се слеем.

 

Моята любима ме смалява във дланите си

- заспивай, заспивай – шепти

и плаче.

Не пипа лицето ми

Тиха е,

крещи само часовника.

Съживява ме.

 

През есенни алей

върху големи капки дъжд –

намирам щастието

поникват гъби.

 

Тя не е видение,

не е проблясък преди сън,

има я в кръвта ми –

нейното – Здравей – е моят дом.

Не бих посмял да я опиша,

не бих я докоснал със думи дори,

но сърцето й тупти

до върхът на пръстите,

който ще целуна.

 

Не мога да я нарека със име,

описвам лицето й като малък огън

една от формите на топлината –

част от щастието запазено за мен.

 

Моето място е в пулсът на ръката й.

Без време прекосявам всички пътища,

хладния вятър носи дъхът ти

и изпълва сърцето ми със свобода,

защото има къде да се върна.

 

Над къщите летят лястовици,

изрязват рани върху покривите.

Само от небето могат да различат

колко си красива – като наводнение.

 

 
***

Войната започва сякаш есен,

във малък град обграден със полета –

океани от жито,

вода във облаците като стъбло,

замръзват пръстите, достигат преспи,

върху плюш ковът сънища,

прозрения разрязали плътта –

белите ризи на обречени мечтатели

техния космос –

във извивките на моята любима са забравено време,

остатък незабелязън от историята.

Изоставен пристън – зъбите му –

алчен за още души,

робуващ сякаш живот,

ритъм до бутилки зелено стъкло,

малка тайна като точка, разтояние –

видях кости,

човешка ведрост във сърцето на скитник,

мирис и планети, липи под главата на детството ми,

сякаш се стремя – видях радост, пеещи знамена, барикади, извисяване,

Аз протегнат над спомена, когато започват гръмотевици

и израстват цветя и кафето ароматно се смесва с бензин

и молитва отправена в четирите посоки,

като вериги, елегантни пайжини, пътища…

трикрак гении от числа,

кожата му – топла, въздушна, хляб във устата, шепот,

изпуснал зърна, поникнали лъчи над колиби,

стихии които говорят и ядът малките си,

живи твари върху сърцето на татко,

от екрана на телевизора мечки в градовете,

езера като лапи с нокти покосили земята,

гладки бразди на рана,

мозъчни импулси към 2+2+4/4

през вълшебни теореми без равенства

съставили сока задавил устните ми .САМ. тракането на щъркел,

залеза .САМ. с диви прасета и сребърни тополи

върху дланите на реката песъчинки от Сахара .САМ.

режещи сгради пробиват облака на вените

и изписват имена гробове ясен прилив на луна,

изписват любов по стените,

полет, мрака в телата на родителите си

и този ястреб зове при тях

във тяхната жестока ритуалност –

нестинари открили окото и плача

изгарящи себе си, за да вали сол

върху децата им.

 

 
***

Така красив е спомена

Не си моя, не си ничия

Горят торф, съживяват радост

Днес съм ведър обикновен тичащ

 

Сияние обгорило лицето ти

 

ясни същества, раними

ограбили кръв от болниците –

бледи са техните любими,

хранят се единствено с ябълки.

 

 
***

Безформено да потъмнее лицето ми

в спокойния следобед…

Извивките им са отчаяние на птици

крила от купи суха есен;

деца играят футбол в дим от ягодово сладко,

най-малкото с очите на баща си.

Ще гаси пожари, огнени треви във гробището селско,

до пълен мрак, до безлуние,

до последната цигара запалена при сухо цвете.

А мъртвите лица израстват сякаш са черница

с роса и мъхове по бузите наболи

пропукани от вековете ръцете им са клони

допуснали до себе си небето и щъркели в косите.

Те в снежни вечери вдигат се като вихрушки

от прозорците ледени надничат

за да гледат остарелите си мили

как плитки от сребро разплитата

и в топлия сумрак на печките заспиват.

 

 
***

1.

Ван Кристенсен запали цигара, след което започна да говори:

- Виж сине, нямах нищо против да се казваш Михайл, но предпочитах Александър -

звучи като златна броня, луна върху нея –

кръгла, разлята, бузеста, с мустаци.

Но майка ти – вероломна изкусителка – ме изненада като бухал,

предрече имперското падение и опожари всички библиотеки;

днес знанието е само в ъглите на твоята кожа;

докато вървиш – струй мъдрост, отплуват кораби –

романтичния дух на пътешествието е в родовият ни корен –

ти го пазиш като перфектен разрушител.

Нахвърляй се върху звездите

обогатявай пространството със звездни късове – летящи главоломно –

които носят твоето име – Александър

и невидимата сила на душата ти събират в безформена острота, до болка.

И няма да има пламък достатъчно изгарящ

и всеки отломък ще е ценен сам във себе си,

нито повече, нито по-малко от всички останали пърчета Александър.

Неизброим живот, на който дал си частица свобода и кръв –

Това което си.

 

2.

Ван Кристенсен замълча – уморен и малко гневен – загледан във света.

Котешка сянка пробяга през кръвта му

и остави ноктите си като матово сияние да блещукат по вратната му вена.

Той събра светулките от одрасканото място и ги пусна в косите на сина си.

Загаси цигарата и бавно каза:

- Ти ще светиш.

 

3.

- Разлиствам книги, лъвски черепи и кожа,

по която сивкав прах изписва думи.

Сам избираш спомена.

Не се обръщай, отминавай, запали цигара, разкажи.

Или като изкусен акробат танцувай върху звездните парчета.

Но паднеш ли Те сякаш айзберги в тялото ти ще заплуват.

Водопади с твойто име – но без дъх – ще те удавят,

ще изгубиш себе си, ще шептиш съвети;

дух на цялост и на смърт, дух на цвете;

миг красив, но във решетки…

 

4.

- Предричам бъдещето като птица,

миролюбива топлина в заоблени извивки,

малко сърчице и пръсти като йероглифи.

Усещам пърхането на крилата, разтварям длан, отлита…

завързана за мойта мисъл.

 

 
***

Въпреки усилията които положих, накрая победиха сънят и суетата.

Зарових цялото си усърдие разучавайки геометрията на всяка отделна фигура,

търсих числа, сенки от несъществуващи букви, прашни бутилки вино

или ноти върху рибена кост с капки кръв по върховете;

търсих изсушени от жажда кожи и скрити в бръчките тайни,

шпиони изплъзващи се под вратите като потропване на пръсти,

шумът от метлата на кошмарен чистач:

“ А той мете и ме придизвиква - съблазнен от нейната невинност,

дебне я в трамвая, по ъглите запалва вестник,

гори косата си и стене,

лицето му – птица уродлива” ;

косми от куче, табакера с плюшът на опиум –

лек като забравено перо на пода,

от него никнат вишни и стихове за чая;

нишка под прикритието на паяк лови мисли и подготвя конспирации.

Невидими мравуняци пропълзяват по тила

и заразяват образите с вирусите на разпада –

те губят формата си и се съсредоточават в една точка –

ловна сцена, уравнение множащо вселени, кошер,

белег от одраскване, митичния контур на Бог.

Мигът настъпи когато раздвижих ръка,

ръката ми спря и оранжева топка се разби едновременно

във хълмистите крайща по целия свят.

Поразените бяха безчет,

получиха издължени долни крайници, големи доманти

и аления език на недоразумението.

Вгледах се в езика и настръхнах.

Това бях Аз – имитирах виолончело под ледени капчуци,

следвах стъпките на мъж, който задъхан преодоляваше снежното поле

и вървейки към домът си с премръзнало слънце върху бузите

постепенно се превръщаше в музика или пък във лисица.

Изчаках, подвоумих се, но въпреки това написах:

- Трудно се открива отговора,

шарките сочат изобилие от фантазия, чийто корени може би са математически,

но по всичко личи че пейзажа не е земен.

Извивките които би трябвало да обрисуват път

неочаквано завършват в езеро,

а водите му – внимателно погледнати – всъщност са храсти,

при това, обитавани от птици.

В жената няма нищо женско освен гърдите,

но те така или иначе не се виждат.

Думата “жена” написана на старошумерски означава –

“човек все още не открил коня” т.е. процес на развитие –

което показва че Тя е в следствие на метаморфоза:

“ Цветята се разпукват и от тях излитат пеперуди “.

Небето потвърждава крехкото състояние на композицията

поддържайки равновесието на дланите и техния пулс в норма.

Извода надрасках нечетливо, но загатката остава:

как духът да пада сякаш е шедьовър

и красота навсякъде да разпилява…

 

 
***

Тялото му като нож е разпростряно –

разтваря рани сякаш вятър е с крила.

 

 
***

По молба на жена ми се замислих за подходящ сюжет.

Първо се разкри горска гледка –

вещици тъпчат тяло на младеж и го оскверняват. Светкавица. Горд акорд на орган.

Птици като коршуми се стрелват във ябълкови дървета. Плодът е сочен.

Малко циганче се смее и хвърля огризката на вързаната за ръката му мечка.

Януари, бяла коса отпусната на възглавницата като призрак и върху нея тютюн,

дъх на водка, леят се стихове и котки сграпчват сенките на врабците по стените.

Гола си така до мен, сънувам че се сраствам с теб,

че запълваш празнината на кожата ми.

Строя колони, блестящи стълбища водещи наникъде, конци за златни въшки,

балкони с пет лъча – единия в друго измерение.

Любов има в основите, пукнатини в небето,

където слънчева светлина е придизвикала разлом между два облака;

чакам залеза за да изпадна в истерия, беснея сякаш лястовица, зазидам гнезда,

изтощавам се и поглъщам прегръдките ти.

Над липите колоездачи се блъскат във Венера;

отърсват се от пиянството и мислят план за бягство.

Жега раздвижва реката от скални отломъци - потичат като разноцветна лава;

потта ме дави, искам да убия животно и да се нахраня –

кожата му ще топли зимните ми нощи, докато рисувам като черти

косите на моята любима с въглен от запален огън

и крещя името си за да не го забравя.

Монах яде круша – дълга брада, суха длан, птичи човки;

малките твари имат великолепна азбука от движения,

непрекъснато танцуват и се осмислят поемайки храна, строейки капани, жилища

или пътища за незабележимите си следи.

Дъждът напредва – дишам го и заспивам докато държа парче хляб във ръката си.

Кафето е изтинало, а ти влизаш снежна.

 

 
***

Дали последния мъж и жена, са първите мъж и жена?

Дали тяхното дете, е първото дете?

Дали детето може да прилича на орел и да живее в кръвта на орлите?

 

Единството не е в зъбите.

То е - пеперуда размахала вени

моята ретина в окото на тигър

змия милваща врата ми

като сърце туптяща ябълка.

 

 
***

Подобието, копието, бледото творение оставено да се мъчи.

Раните му загниват, най-невинната част плаче умираща

разтворила малки устни в безумна агония,

жестока безкрайност от химически бомби, лудост, осакатяване, тумори, отрови,

разкъсани сърца, глад, похот, игли, червей, треска, надути кореми, взривени очи.

Сълзи – чисти, парещи – солени езера.

Като острие сеча и викам.

Прегръщам тялото с цвят на восък, притискам го към гърдите си

А гърдите ми ще се пръснат, ще потека стенейки, ще ми пораснат крила,

ще ги отрежа и ще се опитам да се обеся…

Над мълчаливите жита, над майчиния ужас.

Мрежата на единството е зашита с агония.

 

 
***

Фуча от вдъхновение.

Ще пиша върху широк, отпуснат език със тайни знаци.

Ще опиша скръбта, ще бъде алено.

Във жълтия клюн на косовете, ябълката се топи,

загниват върховете на косите ми

потушавам малариен огън

хвърлям бомби.

Могъщ идиализъм сабаря шахматни фигури.

Искра с горчив вкус на антибиотик.

Надига се от леглото и крещи:

- Разрушете планетата, махнете страданието –

и млъква завинаги.

От дупките на ръцете му изтичат кървави пратеници,

възнасят го, блед като икона,

издълбават дупка и го хвърлят в есента.

Жени пренасят хляб и цветя, развъждат птици.

Водовъреж привлича – лъчи, дъждовна вода – като център на всички ручей

и ги потапя във мравуняците.

Малкото същество затворено в шепа отново е живо,

пуснато на свобода – сърцето му залепва за небето.

 

Моята любима се слива със храст цъфтящ с цвета на косите й.

Вятъра потрепва във белотата на кожите ни

и в гънките пришива пухкави облаци и слънце.

 

 
***

Във хладен вятър денят изкристализира със ледена синева по ръбовете.

Трептят лъчи като птичи крила преди да се разлеят –

твърда стена във долния край на небето.

Къщите се очертават сякаш странен мрак се е спуснал по обед.

Няколко дървета вече са пламнали

и огнените им листа подпалват цветята в дворовете.

Тишината е в равновесие със облаците от запад.

Децата остаряват загадъчно бързо и от дебелите им устни задимяват цигари.

Ще завали сняг нощем, ще покрие кокичетата.

Улиците със студен юмрук премазват скитници –

през пролетта ще поникнат душите им.

Лампата жълтее като парче ореол над главата ти.

Гладно гълтам вечерята и зачервен се усмихвам.

 

 
***

Когато се прегръщаме треперим,

изгасяме светлината и плачем в уюта на телата си.

Мокри, солени, покрити с устни,

заспиваме около полунощ

а кръвта ни изтича през раните.

 

 
***

От мъглата на втори тунел изкачат елени и нахлуват

в ледената синева на луната като черти издраскани със въглен.

Кръг танцуващи жени в натрапчивия аромат на здравец.

Ядрени кратери по полетата на Арктика.

Древни хора рисуват върху скалите изгряващи слънца – кървящите им езици.

Влагата на есенни тополи полепва като сребро по кожата.

Деца със цвят на мед се къпят във вирове,

а в очите им блещукат спиците на звездни колоездачи.

 

 
***

…рискува да се превърне в дневник.

Би било ужасно. Не описвам дните, мислите, чуствата, живота си.

Това е моята свещенна книга. Тя е много повече от което съм.

Тя е протягането ми с удължени пръсти.

Тя е непрекъснато усещане за последна крачка,

разкъсване и цялост, черните дупки на мойте зеници

които ме засмукват постепенно и неудържимо.

Във нея като в контур са очертава едно непознато същество,

образ неуловим за която и да е геометрия.

То е пред мен, на милиметър от пръстите ми,

сияе в лицето ми, не го побира света.

Не, не съм Аз; не е и Господ.

Това е стремежът, който ме мъчи, безкрайното ми неудовлетворение;

другото - извън единството, повече от притежание;

другото, което сякаш прелива във всички посоки, зад всяка черта

И няма име.

Аз съм разкъсван от бесни коне

препускащи в различни посоки.

 

 
***

Ще се концентрирам, ще го направя бързо.

Ръката ми ще драска знаци, японски вълни.

Хармония в многоъгълните прозорци на бъдещето

съвършенство разрязло образите до розово

миг – музика – живот – светлина

рев на звяр

следи впити в снега

нокти дълбоко във вратната вена като любов на птица

отпечатък върху всяко листо

символ

парчета хаос и магия

ураган.

 

 
***

Със груби дрехи, запалил цигара,

копае земята и вдишва поезия.

Като поникващо стъбло пшеница

Като парещ хляб.

Дим на захарни парчета пръст

и лястовици в гънките на вятъра.

 

 
***

(Никога не съм доволен.)Тежестта ми няма да пречупи света

Аз обвит в облаци, спрял дъхът си, застинал, запазен от леда милиони години.

В очите ми треви, съсредоточен в капките, в омая на илюзии,

по грозен от разчленено същество,

притежаващ топла ласка за душите в спазъм;

проклинащ през сълзи, в злоба, в бяс на подпалвач,

психопат дебнещ стъпките.

Израствам като бреза от слънце и вода – спокоен,

свит в поза на нероден

чакащ благословия за да създам вселена;

излязъл от пещера във ранна утрин,

със кръв нарисувал ручей.

Дупката в ризата ми е пропаст

От вътре – горящи хълмове и животни.

 

 
***

Крайниците ми са от желязо,

пробиват асфалта, за да поникнат кокичета.

 

 
***

Тракат колелата на влака

взривявам тунели;

под ласката на хълма

фенерите са задушаващи се светулки.

 

 
***

Бъдещето се изписва върху лист

като притваряне на очи пред залязващо слънце

и усмивката е с тъгата на щастие

когато последния полет се разтваря във облаците.

 

 
***

Булка венчана за рибите

със студено сърце.

 

 

***

- Трябва да ям, да ям. – Бог ми праща това просветление.

Жена която ще се удави в светлините на мътна река.

Звукът на гарвана е плътен, полепва във въздуха.

Мокри от плът пещери.

Кожата ми започва да гасне, остаряват кокалите.

В наведено тяло тръпката шумоли като часовник

перла разтрошена на късове бяло

обло по пода името на робовладелец.

Тя стене - сълза отпусната в ръцете ми,

безформена капка отрова.

 

 
***

Хипохондрици прерязват вените си от страх, фантазират смърт;

настръхнали, голи пред огледалото –

опипват вътрешностите си, беснеят параноични;

дебнат ги осакатители

хладните им остриета

удължават болката до безкрай.

Разпъват под мостовете – влагата се пропива във краката, къса петите –

пиявици изсмукват лицата до восък лунна бледост.

Красиви момчета като хищни пеперуди плюят във водата и отлитат.

Айзберг утолявя жаждата, вледенява.

Един удър и отпуснатата плът ще се пръсне на многобройни части мъка.

После полепва като плесен върху трескави чела. Тъпче устата със въздух. Мокри вратовете.

Когато сянката на душата стане тънка до невъзможност

последен дъх разпилява спорите по краката на мухи и комари.

Живота продължава във бръчките на планетата като болест,

като скрит отровител със остри зъби.

Движи се. Дебне крачките. Пристига гладен.

 

 
***

Искам да давам искри и хляб, топли места,

по покривите щъркели.

Възнасям се горе – мек коледен сняг.

Ухае на студ и свобода,

деликатни устни чиито дъх оставя парещ отпечатък,

присъствие на небе върху бузите

и тишина в живи потрепващи усмивки.

Бащата на семейството ще запее – красив като лъчезарен юноша,

а от ръцете му ще поникват пера – лъскави, с цвят на череша.

 

 
***

Непрекъснато започвам…

Прахта по улиците – топла от слънцето,

моята любима като малко животинче в шепите ми,

мисли хвърлени на вятъра

съществуващи самостоятелно сякаш са пуст храм,

обиталище на вярата чист като сълза

с варосани стени и смоци в розовите храсти.

Основали племе върху празна земя,

невидимо за смъртта,

с пергел очертаващо фигурите на своето щастие;

от кръвта му поникват череши, диви коне преплуват води,

върху гърбовете им женски смях – със своя звън стряска мравуняците,

разтваря хълмове, отмества ги като поток сребърни брадви

запратен да напълни долините с дъх на билки и безвремие;

пърхаща дантела от горски цветя,

където върху двеста метрова топола

ще се роди първото дете с крила…

във птичи писък.

 

 
***

Началото. Дълго издигане.

Дух който да побере света във вертележка от усещания,

човек разпънат от хиляди кръстове

А под бледата кожа светлина на залез изписва невиждани букви

сякаш кръв на преродено същество разтворено във зеленината на храстите,

като есен донесло шарките

и своя безшумен взрив от птици.

Мисълта за теб, за бягство,

къща скрита зад отвестни скали,

отшелник с уморени очи врязани в небето

И просветление – ледена капка удавила сетивата,

превърнала го в лъчиста млада лястовица

преследваща единствено вятъра

А душата му трепти като безформено знаме

и в ясна нощ, разтрелват я само комети…

 

 
***

Когато я видях пред погледа й нямаше земя –

момиче с очи във облаците…

кървави макове като рани във залеза

и безплътни автобуси

с нежния сумрачен унес

превърнал ни в духове

заспали диви котки по дърветата –

кълбо от козина и светлина,

души поместени във белези.

 

 
***

…останала е само душа – повтаряше той –

обвита в бръшлян, с мирис на мента –

самотен лебед върху води на оловно езеро

така печален,

че само изстрел може да изтръгне вик като песен –

димяща шарка във перата му.

 

 
***

Гъсти вълни в небето

миг изтикал тишината във ушите ми

Спирам, жаден за път,

сух вятър пролазва – змия в стените на къщите –

рухва и последната надежда,

не съществувам от кръв и кости;

ужаса в моето пътуване е самота;

затъвам навътре навътре навътре

не търся Вселени

плюя върху тайните – достойни истини –

истини – издълбана яма, лед –

вцепенен под брезите,

трева в капки реалност

неизказана с думи

Воля да изтриеш себе си, да те няма –

никакъв допир, никакво време –

дъх които се разнася и изчезва безвъзвратно,

спомен от ухание...

 

 
***

Клонки преплетени в зимен сумрак,

стълбите водят към пропаст –

хаоса във своята бляскава безизходица.

Скока привлича като райска отрова

- сякаш акробат по накъсани прави на времето -

първата пътека е само премигване

и звезди – фонтан във косите.

 

 
***

Никаква милост, никакво съчуствие –

всеки ден убивам тялото си - изоставен, сам -

във пусти пространства,

в грамадата камъни на градовете.

Човешкото се стапя, гаснат емоциите, мисълта.

Възнасям се в ризница от лудост и вродено величие.

Най-тъжния призрак на бог поел пътя обратно.

Тихо тихо

Отвъд Нищото е празно.

 

 
***

Отвъд Нищото е празно

Простор за искрата

Ние сме едно

Ние сме сами

Затихващо дихание.

 

 
***

Трептящия бял път се разтваря във равнината,

редици от овощни дръвчета

и полски цветя цъфнали във птичи зеници.

Мъже вдишват пръст

със поглед притиснали слънцето,

а виковете им вдигат шум от хиляди криле

в главата ми премрежени като блаженство.

Ябълките са със сладостта на рая

и дори тъгата на идващата есен е сияйна.

 

 
***

Залезът настъпва неотменно

като последна нота,

сякаш ще остане вечно –

видение красота от облаци и кръв.

Прозорците се давят във потоп –

сумрак преплетен с есен

и наркотичния унес на скитници

зъзнещи във палтата си –

далечни, непроницаеми същества,

миражи от електрически премигвания.

Минути с кристална яснота,

всяка стъпка е разтваряне,

а поетия въздух – предсказание за нощен сняг,

за събудено във изненада

бяло утро.

 
 
***

Нито миг покой до съществуването на самотата в крепост.

Невъзможен въздух,

живот излязал от един източник,

свит отвъд Нищото –

със своята току-що родена белота

и най-красиви желания.

Въплатен в свят от деца –

издигнати, стремящи се.

В самота която не се оплаква,

която не съжалява;

самота като бумтящо сърце на Вселена.

 

Той е безкраен защото започва всичко.

 

В търсене причините на страданието и агонията

утопията е само стремеж.

 

В пълния мрак на гладка повърхност

искри чистота като роса по тялото му.

Бебе, зародиш - събуден, изкъпан,

готов да напълни тъмнината с образи.

 

Създателя убива себе си, дарявайки децата си

и със това което никога не е притежавал.

Сякаш сам разрежда кръвта си със самоубийствено желание

да не остане и капка от него.

 

 
***

Ще ме връщат в разкъсаните облаци

и слънчевата лапа,

сякаш са разбъркали години,

а времето е унес

от звуци и картини

във парчета вятър.

И във сън черешов

с бяла риза,

когато любимата на дядо

е била момиче,

ухаеща на пролет

и кокиче.

 

 
***

Мигът на озарението остава като шпионин след ужасяващо разкритие –

дебне и наранява – превърнал дните и нощите в белези,

в разкъсващо желание да се върнеш

и в парализиращ страх, че ще убиеш Човека.

 

Губиш очертания, появява се различно същество,

не по–добро, не по–лошо.

Спираш сякаш да си поемеш въздух, а то е там –

Цялото което си, във друго време, извиращо от теб

И не божествено, а като истинска същност –

като благословено АЗ.

 
***

Надежда идва от дъжда,

от оголеното съвършенство на есенни дървета.

Мириса на мъгла е коледен празник

в тихия неделен следобед.

В три часа пускат лампите

като птичи гнезда между клоните

А над чадърите освободената тръпка студ

пълни очите ми с блясък.

Сякаш боговете се прегръщат

и са много,

единени от мъгли.

 

 
***

- Неголям свят между капките дъжд

- Огъвам се като пламък над пиано,

от димът само видения,

в полусън залеза разтваря самолети

и лекотата е яркия контур на ангел,

който ме поглъща.

- Отблясък съм от вълча кожа

върху ледени планети,

вой отправен към безброй луни.

- Крачи във поляна пълна с кошери,

около него цъфтят ябълки - розов сняг в крилата на пчелите,

сенки на птици преплетени в клоните,

треви с ухание на късен май

и пътека от реактивен пух между облаците.

- Предчуствие за гръм, преди да се скрие слънцето.

 

 
***

Ръцете ми се пълнят с хляб

и всеки камък е на мястото си.

 

 
***

Пеперуди са косите на моята любима,

пият вода от леден поток.

А в белите рояци на крилете им

спуснат е и миг и вечност.

Няма страх, кошмарен унес

Души ме само щастие.

 

 
***

Гълъбите,

гълъбите се крият някъде в гърдите;

орлите ядът месата,

а гълабите се топлят върху сърцето.

 

Всичко в главата ми ще бъде едно цяло,

ще се задвижи като сърце,

на едри капки ще прелива от небе във небе,

от земните пукнатини до черния графит на космоса

Гладко под дланите

многобройното ми тяло ще се къса

на меса в крила на птици

и ята свободни от души.

 

 
***

Омръзна ми да се докосвам до нищожество

свое или чуждо,

искам величие на душата ведро като пролет

с дъх на щастие

цъфнали дръвчета

в косите розов цвят.

Миг в който крещейки освобождавам светулки –

гола светлина над комините

и смях - пеперудена буря.

Господ пази краката на момчетата

и се издигат телата им сякаш ябълки.

Духът на раждането е във шепи.

 

 
***

Растоянието което ни отделя се измерва във време и преминати крачки

гладно дете промъкнало се между повалените сенки на сградите

близо до залеза и пропитите с него рани

поема стекла се в морето

цялата сол на планетата върху езика му

без логика

яхнал свръхзвукова птица

гмурнал се в невидими ръкави.

Вятъра разпъва четирите посоки, поваля дървета,

продължава неразумен, безмислен,

сипе се върху главите, заличава с милувка;

множи се не като думи – като плът,

смалява космоса до зрънца дух, до самотни сираци.

Молитвата за ведрост, е молитва за дъжд –

едри капки по облото тяло на камъните;

храна за цветето прораснало в слюда;

формата на очите му разцъфнала в кръвта.

 

 
***

- Обичай те се, обичайте се гадини - и разцепвам кожа –

обичай те се нищожества, обичайте се.

- А децата, защо Господи – изкривените им глави, гладни очи.

- Хапя гранит, късам морета, огън се лее като бръснач по гърбовете.

Аз ли съм най-благия ангел, със проядено сърце – кръв, кръв, храна.

Ще ви принудя. Ще ви разкъсвам. Ето, плачете за тях, за невинните,

за уродливото им детство и сълзите през полуотворени клепачи.

Станете жал, разранена, прокапваща жал. Вийте от безсилие,

с нечленоразделни звуци изпейте мъката. Няма думи,

давам ви любов като убийствен взрив, като остри нокти.

Ще сгърча телата ви в прегръдка, ще отрежа клепачите ви за да виждате,

ще отрежа мойте за да гледам, ще замерям небето с камъни.

Без Защо…

Бог иска да бъде убит, за да се роди отново.

 

 
***

Усещане за света във самота без претенции,

рисунък вгледан в себе си

преминал през стена

носещ брадва.

Като фуния засмуквам душата си

и на дребни късове я захвърлям.

 

 
***

Eдинственото истиско в мен е мегаломанията

която се разтваря и дава на нищожното ми същество

лек отровен блясък.

 

 
***

Време е да напусна бандата от измъчени богове, прокълнати богохулници,

гении със съвършенна представа за хармония и човешки слабости, поети на бунта,

блуждаещи във вятъра герои, революционери с бели ризи, обесени, застреляни,

болни чудовища, хазартни типове, спасители със сухи ръце, саможертвени идоли,

алкохолици, шизофреници, разсъблечени светци, идеалисти загнили първи,

самоубийци със зинали вени, подивели разрушители, пътешественици,

нежни любовници, убийци, ловци, ангелски войни, подпалвачи, сияйни души,

неми диваци, отшелници, халюцинации.

Аз мога повече.

Напускам кръвта, залеза, отровата пълзяща,

целувам челото на моята любима,

затварям очи, не падам, не се издигам, разкъсвам озаренията, строя затвор –

изолация, ужас, детски смях, страх, ведрост,

спирам цигарите, атентатите, напуквам леда, студената чистота,

започвам да дишам, да плача, събирам хоризонти, плувам в оловно езеро,

сменям лицето си, изгарям името си, свивам се в гробница, раждам се,

цепя дърва през зимата, умирам, ручейте покривам с устни…

Оформен като пухкаво новородено, надавам викове от друга планета.

Нечленоразделна реч в самота и далечност.