1.

***

 

Оставих все пак нещо любимо

сякаш да направя от спомените извор.

Напръсках лицето си

със свежест на гадател.

 

 

 

Седя между сухи треви

върху покрива на мъртва сграда

и виждам есента по-далечна от всякога –

напълно обезлюдена.

 

 

 

Алисия, вземи тялото ми

и като перце го понеси.

Нека хълмовете са свидетел на

страданието на майка и любима.

Нека почувстват скръбната тежест

на нозете ти.

 

 

 

В дългите сезони се сраствам като дърво

Топла кора гали устните ми.

Връщам се при ленивият бог,

при уединението на неговите

самостойни пространства.

Там всяко паднало листо е

земетръс променящ картина

А сърцето ми бие, бие...

 

 

 

Нощта е по тиха от четящият

Тя очите ми ползва за виденията си.

 

 

 

Падна последният принц –

победен.

Върху трупа му стъпиха титани

и пируваха с небето му.

 

 

 

Отвореният прозорец прибира сезона във стаята.

Изпълват се ноздрите ми със неговия мирис.

Дланите му оставят отпечатък.

 

 

 

Татко мой, мой небесен Татко.

Ласка последна преди пътя.

Всесилен взор в гърбът ми.

Послание, което нося като сила и надежда.

Татко мой.

 

 

 

Падна последният принц –

победен.

Върху трупа му стъпват титани

и пируват с небето му.

 

 

 

Видях как двете ми ръце

приличат на скали отвесни.

Тих съм, само полъх ме изпраща...

моята ветрена радост.

 

 

 

***

 

Бъдещето принадлежи на... големите самотници.

 

Тази студенина предварително трябва да бъде подготвена.

 

Върху отдалечени пейки, в есенен унес –

зад гърба на гледащият израства слънцето.

 

Камъка приличащ на острие е неподвижен и очакващ.

 

Да даряваш щастие е опиумно преживяване.

 

 

 

***

 

Освалд обичаше своята градина.

Неговото лентяйство избуяваше под формата

на двуметрови тръни и треви.

Сред тях намираше бездействието си опростено

и обагрено с ухания.

 

 

 

***

 

... трагизмът дошъл от съдбата и липсата на смелост

се изразяваше в преживяване дълго тридесет

и пет години, едно дете, и край –

фонтан от мечтания.

Песен пееха посрещащите духове.

 

 

 

***

 

От величавите традиции на вечността

извлякох уникалността като необходимост.

Свещен стремеж към присъствие.

Прослава на обгорени от слънцето длани.

 

 

и събирах в хибриди удивлението си

и всички видове се съвкупляваха

 

След яловият Господ на предците си...

да сътворят нов.

 

Стремежа е същност зад която няма етика.

И от очи златната клонка се сбъдва.

Само тя в блясък вълнува.

АЗ+ не вижда хора,

защото отражението вече диша озон

без радост.

И ако заспивам само тяхната тълпа ме завива.

И Още... ще прозвучи гласа на далечното слънце

И Още ще прозвучат предателите на самотата

т.е. всички.

 

Като семена, които се затварят,

които се завръщат в първият образ,

които чакат.

 

 

 

***

 

Когато страниците заблестят сърцето ми се докосва до братя.

Неописуема е тази самотна близост.

Сякаш усмихнати духове протягат ръце за здрависване

и хващат топлата ми длан. И да, смеем се защото сме заедно,

защото часовете са се събрали и от досега на душите ни

нашата дързост чудотворно се усилва.

- - - - - - - - - - - - -

Няма да устои на този плам света.

Протегнатите тела ще изгубят сенките си.

Острието създаващо път ще бъде назовано.

 

 

 

***

 

Затвори очи приятелю.

 

Изчисти себе си до текст или видение.

 

И нека във ведрост се разлее душата ти.

 

 

 

***

 

Няма небесно царство,

няма прераждане.

Огромното Нищо се пълни

със сенки оставени на волята си.

Дано разпръснати намерят покой,

защото в лудостта на стремежа има само надежда,

че крачките след ръба ще се втвърдят.

 

 

Да дадеш живот на Начало –

надежда за безнадеждно съвършеният.

 

 

 

***

 

Никаква класовост не може да обясни желанието за промяна.

И като следствие надскачането, което личната воля обрича.

 

 

Ние, ние ще избягаме от страха си,

от блудкавите очи на печалбата,

ще взривяваме банки,

денят на хората с крясък,

ще бъдем знаме и нож и

кула донебесно издигната,

ще бъдем болка на утрешен блясък –

ръце сменили лицето на планетата.

 

И оксиженистите на висините

и момичетата с пеперудени вени

и най-разстрелваните поети

като звезди ще падат от небето

в дом от искри

да намерят за себе си земята.

 

 

 

***

 

Зрелостта идва с пожеланата сигурност,

с мисловните окови,

но най-вече с примирението

което замества домът на мечтите

с уюта на даденото (или взето)

и неговото множене.

 

 

 

***

 

От безнадеждно съвършеният или съвършеното

(Бог или Вселена)

получаваме надеждата, стремежа.

 

 

Само домът, който нямам

храни движенията ми.

Домът, който нямам:

От улицата, по която стъпвам до мечтите и въображението.

Домът, който нямам и мястото, което никога

няма да се случи ...

Но аз приличам на стъклар – правя чаши, крехки шепи

и изпълвам ги с духът си.

Като миниатюрно сътворение.

Като надежда за безнадеждно съвършеният.

 

 

“Всичко е казано” –

чака своето време и поставеният акцент на автора.

 

 

Разказвачите на огромното са изгубени

във библиотеки или по изтекли речни мигове.

Ако откриеш Началото, защо да продължаваш.

 

 

Магическата пръчка на сътворението те поглъща.

“Умен, толкова умен, че сълзите на цветето събира”

О, аз виждам тези самотници,

искат да се отърсят от себе си, от Господ и от вселената.

А след това – за тях – царството небесно е празно

и пустотата ехти –

безнадеждно съвършеният се намножава

и кръг след кръг кръговете се затварят,

докато това безсмъртие не открие краят си.

“Продължението следва...

-  би казал Автора –

Какво значи някаква си вечност”

 

Моето неоткрито Начало предизвиква стремежа към Третото.

Моето открито Начало жадува Третото.

Да се отърся от себе си, от Господ и от Вселената.

Ето ме в пантеона на татковците.

 

Нито миг покой  преди делото огромно

да бъде завършено.

 

 

И празнотата ехти

и в нея Безнадеждният

сбъдва надеждата като гвоздей

в ръцете на детето си.

Виждам над Вселените и многото Богове.

Красива е тази дързост.

Тя не влияе на материята, но пипа механизма на отвъдното.

 

 

В контура на нова представа е пусната науката.

В контура на изображението е пуснат цвета.

 

 

За секунда или две споделената тъга се преодолява.

Чулият я мълчи,

а казалият се засмива.

Слушателят също. От съпричастна вежливост.

Но този, който помни,

помни тъгата до края.

 

 

“ТЯ идва като нощ красива... “

 

- Защо не развях знамето на друг,

когато във действията си Я търся.

- Защото друг няма –

само Аз.

 

В дихание са отшелниците. Поглъщат Бога.

А АЗ – себе си.

 

 

Огледалото се чупи и след него виждам само себе си.

Отърсен от Вселена и Бог – АЗ –

е вече нечовешки Трето.

 

 

Готвя смъртната си присъда със плам

Жал ми е само за последният човек,

който искам да напиша.

 

 

Идеите трябва да се претворяват във събития

 

 

... защото отвъд сблъсъка на противоположностите...е само Един

и Той е Начало

Той е въпрос.

Той следва блясъка на себе си.

 

Защото отвъд сблъсъка на противоположностите...

Случайност дъхтяща на промяна.

И няма да се сбъднат предсказанията,

когато върху стихия се случва живеенето.

 

Защото отвъд сблъсъка на противоположностите е ...

този, който се оглежда в самотата си

и на предзнаменование прилича самотата му,

на тласък раздул балона на света.

 

Защото отвъд сблъсъка на противоположностите.

 

Новата представа за телесност е нова представа  за света.

Началото на мисълта се предполага от новата телесност.

Новата телесност се създава – тяло – мисъл и емоция – градят образа на

друго-телесния като същност, която не се побира в дрехата си, като

дреха, която не побира същността.

Кое е първото?

 

 

 

Ще доживея малкото възможно от творителството.

Ще бъда последният човек на лист изписан.

 

Церемонията ме връща при пейзажа на устните ти.

 

Над раждането и живота.

Камък на удавник за себе си

но не достатъчно тежък,

за да повлече всички.

Раят възлагам на средата без кислород.

 

Ще се подмладят старците тогава – като юноши на вдъхновението –

на нишка от началото.

 

 

 

***

 

Ако си мегаломан логически свързващата частица на всичко е трябва... и ако ти

повярват посоката ще продължат.

Без доказателства, а защото трябва, защото тяхната нужда е вече от тебе създадена

цел.

И виждам свободата на сърцето си въоръжено срещу реда на нещата (срещу Бог и

материя).

 

 

 

А Началото?

Когато тази истина бъде измечтана...!

 

 

 

Човешкото е фон, върху който съзидателите да размахат своята същност.

И дори невидими в изказаната си самота те ще предизвикат метаморфоза, точков

стремеж променил физиката, тялото и душата – на първия, на последния, който отрекъл

ги като спомен ще ...бъде Начало.

 

 

 

Мозайката на материята се движи

и на кого тя служи е без значение,

всичко е в ръцете на времето

натрупало скокове.

 

Но в тези скокове ще има първи,

и първите ще са и последни.

И след всеки скок

ТЯЛОТО ще се разширява

и ВРЕМЕТО ще започва.

 

 

 

 

 2.

 
 

***

 

Светлината не слезе на земята,

затова към лъчите се отправи

пръстта.

 

 

Слънчевият вятър донася смъртта на пророците, в пролетен ден

докато бъдещето расте за още година.

Въобразителите мълчат зад каменни стени без врати и прозорци –

празни като корито от ребра и гръбнак.

Телата си са убили поетите и гледат как се разпадат

в омразен покой душите им.

В хаос от искри

разума на мислителите – отнасят тревни мълнии.

 

Сега Бог е вече сам.

 

 

 

***

 

Преобходеният къс земя,

арена на велики стъпки и слово,

някога съзерцателен рай, небесно преддверие

днес – пустиня,

пръст стъпкана от армии,

принизени до прах думи,

изгубен поглед.

 

Реката изтича покрай безплодните брегове

и обира пепелта изваяла Лицето –

хиляди години страст са изтрити,

а покоя пада като хладна нощ.

Безмълвна е надоблачната катедрала

Свърши се.

 

 

 

***

 

Гълъб поставил глава върху парче слънчево глухарче.

Оранжево – пламти и мига окото му.

Малки елхички, дръвче напъпило и едно

цялото в листа.

Върху храст от сто струни се люлеят врабчета.

Десет червени лалета с отворен цвят.

На дим или смола миришат пръстите ми.

В далечината голям дънер от топола.

Мъх, сигурно топъл.

 

 

 

***

 

На арфа врабците окачиха телата си.

 

 

 

***

 

Когато възхитата крещи словата си

и земята е плоска, равна като

пътека за преминаване –

поглед към небето буди пурпурната ми кръв

и парчетата на лицето ми събира.

Никакъв страх. Никаква слабост.

 

 

 

Сътворяване на благото.

На новата одежда –

пророк, поет, мислител и

въобразител.

Една точка. Един миг.

Превъплъщението зависи от  думи

и от геометрия.

 

 

 

***

 

Безнадеждните мъже не печелят нищо освен

крясъка на края си.

И върху сухите и набраздени лица,

по които сълза отдавна не е текла,

потича на една цигулка възхитата

и на разпиляното сърце усмивката.

 

Звук без продължение.

Звук над земята и небето.

 

 

Не печелим нищо

освен крясъка на краят си

и на една цигулка възхитата.

 

 

Проблясват одеждите

очертали тялото

на вече безплътен.

 

 

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

 

Не трябва да забравяме тези хора,

в тях силата на стремежа е по-голяма от разума,

от същността; Те не са естествени, за това загиват –

причинили голяма болка или голяма радост.

Те са трагични образи, видения изтъкани от мигове.

 

 

 

***

 

Ще станат богове, за да господстват над творенията си.

 

И друга утопия:

Страната се нарича Икария

– монолог – не харесвам името Икария, нито митът за слънчевото ни самоубийство.

Не харесвам аналогията за древни отци, които като продължение са

загнездили мисъл. Аз се отказвам от вас, принуден бях да се откажа...

но не от скока, нито от смъртта – тя е неизбежна, от вас се отказвам,

защото дори полетели вие сте птици от влечуги, а АЗ – АЗ нямам време... о, колко

много чудеса трябва да сбъдна – човешки епохи, знание, опит...

Слънчевото момче е звезда, а не му достига.

Слънчевото момче е вечност, а не му достига.

Началото... ще го прозре, ще го поправи.

И още... ще бъде начало.

И още (дори от покоя е по-силен)

И още.

 

 

 

***

 

Ръбът го пое без грохот.

 

Последният човек –

безмълвието на камъните, тревите, облаците

Ръбът го пое без грохот,

печална тишина

толкова лишена от присъствие

стапя времето –

безподобно време.

 

И листо няма да потрепне.

Заличаване.

 

 

 

***

 

Изпитвам радост, победоносно чувство, когато тялото ми се движи,

когато съм усмихнат или съсредоточен сред хората.

Изпитвам радост когато бягството ми е потвърдено от тъгата на милите,

когато гледам цветна градина израстнала върху парче земя,

когато чета книгите на дъщеря си и мисля за нея.

Изпитвам радост когато седнал в сумрака чакам да се превърне в мрак,

когато сетивата ми се пропият от тишина, когато клепачите ми паднат

и заспя с последното име на Господ в съня си.

 

 

 

***

 

Звук уморен от лутане падна върху лицето му

като кърпичка пусната от женска ръка.

Погледа отправен към един от ъглите на стая

потъмня от спуснатото було.

Незабелязано присъствие потрепна – шпионин

или свидетел на сенките изпълнили белотата на мрамора.

 

 

 

***

 

Каква удивителна отдаденост на действието,

колко много усилия, книжен прах, думи.

Прозряната истина за езика превърната в разум –

в писменост и в говоримост, в мисъл, която ще последва

когато вратите на това преддверие се отворят и от тях

вълшебни мелодии ще зазвучат в устите на ежедневието,

ще изкривят лицето му, ще обострят чертите му.

 

Други очи отразяващи друг свят.

 

 

 

 
3.

 

 
***

 

Някои мигове надари с памет –

изписа ги.

 

 

Оттегли се – донякъде доброволно, донякъде – не.

Срещите следваха една след друга, а Той беше спокоен.

Разговори за случки и явления, случайности и приятелски потупвания.

Във този нов свят важното и неважното бяха странно неопределими. Във взетите

решения нямаше страст, нито разум. Времето се беше увило около него и той го

обитаваше така както се обитава дом или по-скоро се носи дреха.

Някъде по ръбовете на погледа си съзираше поток от съдби, своята съдба също,

но не изпитваше вълнение, нито страх, нито липса.

Чувстваше се като Александър – онзи първи образ, който във величествена

игривост говори с баща си, а около тях изчезват и се появяват

крехки мигове – с проблясъка си изменящи ехото.

 

 

Всяко нещо, което е в страни от времето е вечност.

Всяко нещо което е в страни от пространството е вечност.

 

 

 

***

 

Стремеше се към живото като към малък, проблясващ диамант.

Диамант обгърнат от сива графитена пустош.

 

 

Утро – лятна влага, липи и пътешествие,

докосване до водите на голяма река,

до вятъра под крилете на лястовиците.

Тишина и слънчеви сенки.

Разказа свършваше с думите:

“стремеше се към живота като към малък, проблясващ диамант,

но знаеше, че до глътка ще изпразни чашата...”

 

 

 

***

 

Всички учения бяха заличени.

Върху изгорялата до пепел планета останаха само армиите на Платон и Аристотел

 

 

 

***

 

Четири колони крепят света.

Но само три са достъпни за окото.

Четвъртата – времето – е рожба на смъртта.

Очите остават отворени.

 

Обходих милиарди гаснещи светове –

планети потънали в мрак и разруха,

трансформиращи се слънца с изсъхваща светлина,

железни полета космическа пустош.

-- - - - -- -  - - - - - - --

Осъзнах хиляди езика.

Изпитах възхита и съжаление. Обичах.

Сега разговарям с тебе като със равен и ми е приятно

че някъде отново се размърдва свят; зазвучава времето.

 

Помня как зад ъгъла лъчи затопляха бузата ми.

Ето ги лъчите...

 

 

 

***

 

Дар небесен го пробуди, за да рисува каменни поля.

Успоредни каменни полета.

Люспи на риба или влечуго, по които жаждата трепти.

Какво светотатство. Каква прелест.

Капка ще удари

и ще се сгърчат

и ще изчезнат.

 

 

 

***

 

Краката му раздалечават стръкове.

С нов цвят обагри тяхното сияние.

Първо беше жълто,

после се проля червено.

Слънцето навлезе като острие.

 

 

 

***

 

С тънка нишка държиш небето за земята –

тънка като мълния, неуловима, рожба на гняв и близост едновременно.

Сложна е геометрията на този гигантски косъм,

прекалено пожелателна е волята ти.

Дали изменчивите форми ще следват неизказаното, най-верният туптеж.

Дали от кости и душа ще се откъснат... или синът е само миг,

а Бащата – вечност.

 

 

 

***

 

Първо пустотата беше преодоляна.

После хаоса –

потока който разтваря прашинките пои дърво – топола – донебесна.

Реактивните двигатели драскат залеза, а потопът е в косите ти.

В кухите очи на рухналите статуи израстват кокичета.

Момчето е претворен миг в хиляди стихове.

 

 

 

***

 

Ярко червени графити

китайски подпис

телена ограда

хълмче – два метра високо

пет млади дръвчета по него – живи

няколкото прави ъгли на пътеката редуват сенки и слънце

хаос от ниски храсти

жена, чиято осанка е приятна за милване

и други три: баба, внучка и дъщеря

фасовете един след друг се ронят

стоматолога е на изток

бълбукат цигарени огънчета

въздух, глътка, дим

пейката си има съсед

с инициали и номер

328 е числото в което живях осем години

очаквам снайперист да прокара ласката си

мравки се катерят по лъчите

нападат най-горещото на слънцето

от години в планината се крие мъж –

като мечка ръмжи и куца

той е преносител на всички кошмари

него търсят ловците.

В ляво от мен стих стоплящ кръвта ми.

 

 

 

***

 

Падналите листа са малко

Някои – жълти

Днес – никакъв вятър

Но ехото на бурята приближава

След полунощ ще вали

Нивите ще се разтворят

Духовете ще се уплътнят

Разплакани бебета ще се взират в ъглите

Ястреб ще брои жертвите си

 

 

 

***

 

В този сезон беше поета на различаването.

Рус мъж влязъл в картина.

През прозирните листа на лозата

старото злато на лъчите ще предизвиква булото

на припадъка му.

 

 

 

***

 

Донебесни те са се изправили

със шумът на слънцето във върховете си.

 

 

 

***

 

Ето:

Огромни дози злост бяха извлечени

от убийци и всякаква проба насилници.

Биологично и химично беше предизвикан този катарзис.

На кристали злостта се ронеше – опиумна като усещане,

скъпа като змийска отрова.

Събрахме и съхранихме перфектната омраза –

чиста сатанинска сълза – идеала за ужас.

Създадохме невинността.

 

 

 

***

 

Бетонна маса, наклонена, боядисана в зелено

зелена пейка до нея

чемширите димят златисти

диви слънчогледи във ваза от рязана бутилка

големи каменни саксии –

здравец и четирилистни детелини.

 

Наблюдателя наранява погледа си в ръба на балкона

Четири очи следят слънчогледите

две от тях – стъклени

Узрелите плодове падат с плясък

От семките веднага израстват фиданки

Жена ежедневно полива новият живот,

той избуява като овощна джунгла –

в този сочен пир врабците са хищници.

 

 

 

***

 

Очите на гълъбите потъмняха.

Оранжевите огньове загубиха блясъка си.

Уморено ме гледа птицата разпиляла пожарите си.

Аз тленният...

правя само думи.

 

 

 

***

 

Сянката пада бързо, почти като мълния.

Очите му се напълниха с мрак, не –

завеса е това с цвят на узрял плод –

вишна или череша.

 

Сянката препуска като циганин удрян

от ранен залез в гърба.

Свободата на животното и човека –

обгорена от слънцето – белязва асфалта,

руши пътищата.

До облите хълмове на планината ще са вихрени –

момчета трептящи –

А там облени в пот ще застинат

за да попиват вятъра.

Конят с разширени ноздри,

мъжът разкопчал бялото на ризата

и душата си.

 

 

 

***

 

... за невидимият, който присъства – без очертания, без плът –

като надежда, че от множеството ще се дестилира форма,

материя ярка и изгаряща.

 

 

 

***

 

Планетата, която ще напуснем.

Арабски коне изгубени и подивели.

Властта на цветята върху хората.

Поема в 97 картини.

Бяс опънал потната черна кожа по ръба на хоризонта.

Върху голата, нажежена пустош

строителите се сблъскаха

с чуждо присъствие.

Отговарят на човешките мисли

с езика на полета.

Като подземен извор, който години разтваря пръстта,

за да избликне.

Текат реки от копита,

разцъфват цветове когато

композира с облаци и вятър.

Векове ще трябва да отминат,

каменни джунгли,

разрушена статуя на титан

с прорези от никнещи семена.

Преди удобството и деформацията

хармонично да изменят тялото.

Върху бягството тегне поличба.

Един е измислил разнообразието и го е разселил.

Образ 97 е незавършен... и се

отдалечава от автора.

 

Момичето на моста –

над бездната е отегчено.

 

 

 

***

 

Странно затворен сред отломъци, той се опитва да се превърне

в начало на отдалечаваща се от него, изтичаща нишка –

струя, която като наблюдател проследява, но след време и зад хоризонта

погледа му не я достига.

 

 

 

***

 

Да събирам златото на тополите

- бягащ и смешно подскачащ -

докато вятъра го носи

и го хвърля в реката.

 

 

 

***

 

...бягство дълго подготвяно

сякаш вода пробиваща своя път

през пръстта, за да бликне извор.

 

 

 

***

 

Бурята размахва плаща си

В далечината дете се люлее на конче-играчка

Розовият храст е до дърво калина

Хеликоптери се разтанцуваха повлечени от вятъра

Неспокойни гарвани, макар и още игриви

Малки листа удрят уличната лампа и я изкривяват

Жените – алейно устремени – носят развятите си коси с достойнство

Специална мъгла се спуска: лъчи във вятър бледи като платно

През нея минава оранжев автобус, с ръмжене събрал

душите от спирките

Пътниците са защитени, пътуват към слънцето.

 

 

 

***

 

Освалд – мъж хубав като объл камък,

трева двуметрова,

пелена от семена,

приспивен дъх,

утринна свежест.

 

Освалд – гол – покрит със капки искряща вода

приема възхищение и тигрови кожи.

 

Когато с целувки го облечете

ще видите тялото му как разцъфва.

Освалд като разрязана диня

като огромно цвете

се усмихва –

някак ласкаво и някак глупаво.

 

- Загубил товара на своята прекрасност –

сега съм щастлив.

Присъствам само като червените крака на гълъб,

с които може да изпишете най-мъдрите

и красиви йероглифи.

 

Освалд върху снега или

върху дърво или върху скала.

 

Освалд е послание.

 

Разтуптяват се сърцата

щом го прочетат

и траен копнеж по космически пътешествия

ги свързва.

Милиони влюбени звездолети

следват призрачният Освалд.

 

Търсят планети, слънца.

Правят секти –

на Освалд–извора –

са посветени.

 

Каква закръглена любов.

Какво докосване.

Колко милувки.

И колко малко трайност.

 

 

 

***

 

Гъстата топлина на

тихите следобеди,

която вдишвам

сякаш спомен

за боси крака по

алея от ситен пясък,

за дребни цветчета и

слънчев дим над чемшири...

От сладък сок клепачите ми натежават.

От трепета на сенките

потта по челото ми застива.

И сънувам речен вятър

и сребърния скок на рибите.

 

 

 

***

 

Днес написах осем реда на различни места.

Повечето на една розова пейка в малък парк, където прекарах три часа.

Мислех за засаждането на тополи и че ще се нуждая от млади фиданки

и от малък багер.

Спомних си за градините, които съм възстановил в умът си, после за смачканият лист

в джоба си:

“Есенцията на дните – шумът на слънцето във върховете им.” –

беше оградено, явно не ми е харесвало или съм го преписал.

Започва така:

“Три часа всеки ден сади тополи –

малко преди изгрев

до първите лъчи в жълто.”

После има методично описание на заниманието.

Спрях се.

Докато пиша това още седя на розовата пейка.

Три часа не са изминали.

Гледам два гарвана които кълват жълтеникаво топче – интересен цвят за храна,

за това ми направи впечатление.

Преди да започна да пиша си мислех как искам да снимам пет растения:

две борови дървета със увиснали шишарки по върховете, дърво-калина, бреза

и розово цъфнал храст – роза (розова пейка, розово цъфнал, роза).

Храста е малко по-напред от дърветата, до него е калината, а около тях в

полукръг – боровете и брезата. Щях да ги снимам с полароид – първо храста,

после цялото, след това детайли. След което щях да сложа нещо мое близо

до храста – книга, химикалка, чанта или обувка (със събути обувки съм), а

може би всичко заедно – не бях решил.

Всъщност нямам полароид – представих си го – харесвам полароидните картини –

парчета, които правят цялото, парчета, които не винаги са част от цялото, а цялото

не винаги е от правилните парчета.

Джанка – жълта джанка – това ядат гарваните. Станах за да погледна, изплаших ги

и те отлетяха. Видях. Беше джанка. Това направих преди изречението “харесвам

полароидните картини...”

Между другото проверих цитата “Есенцията на дните...” наистина бях преписал

на чисто нещо подобно след като съм скъсал листчето – явно недоволен от

съдържанието тогава.

Тогава, във онова минало време познатите, високи тополи пред мен ме връщаха

в унесната свобода на алкохола и вятъра. Трамвайно чудо – помислих си –

електрическо бягство.

Изплувалата картина отново предизвика желание да я фиксирам.

(Допълнение от следващия ден) –

Трите часа на пейката свършиха. Тик-так.

Ръмжи и диша.

 

 

 

***

 

Миговете напускат предела,

пада златен дъжд

или струни.

Арфата е омагьосана

освобождава скъпоценният камък на звука си

в крясък.

 

 

 

***

 

Опъването на нервната система до край (а така тя става по-голяма от тялото)

предизвиква защитна реакция, която обикновено е свързана с градеж,

чиято реалност е твърде съмнителна, но притежава характерна рана –

смъртоносно предизвикателство срещу нормалността.

Няма да се учудя ако в бъдеще се появи новият Адам –

физически и умствено различен – това би означавало, че

бащата на всичко следващо е стресиран човек осъществил успешно бягство –

успешно (по критериите на еволюцията), защото продължава.

 

 

 

***

 

Януари трябва да бъде заменен от Август.

Август; Февруари; Март;

Юни е съмнителен месец заради Юли до него –

Ю – Ю, само две Ю-та – по-добре – Юни, Юли – Юви – светата троица на лятото.

Януари – Януари ще се нарича високосният ден на Февруари –

ден дълъг като месец – ден за посвещение или за световното първенство по футбол.

Освен това ми липсва месец започващ с Т, както и месеци с тире като две

собствени имена или пък месеци с прякори – малък и голям сечко е приказно

изключение.

Но къде останаха – Октомври, Септември, Ноември, Май.

Март избухва в кокичета. Парчетата от Март са в снежни дантели.

Един е Януари от четири.

 

 

 

***

 

Упадък. Спокоен съм сред такъв упадък.

Може би защото е предизвикан от корените на дървото разместило плочките

или от това, че боклука е дребен и не наранява тревите.

Пейките – на пръв поглед жалки сякаш са в странна хармония с  напиращата

растителност, която ги изкривява и стърчи между пролуките им.

А това, че са скоро боядисани в бяло им придава призрачна съблазнителност.

Не можах да устоя и написах на една от тях името си.

 

Аз и гълъбите.

Гълъбите кълват семена.

Аз пуша.

 

 

 

***

 

... след като преживя нервните си разтройства, пое по безличният път

на словесния хуманизъм.

 

 

 

***

 

Химията на душата му постепенно ще бъде разкрита.

Проблема ще се окаже медицински, а после статистически.

Едното му крило ще увисне и ще деформира сянката му.

 

От този миг нататък

Е самотен атентатор

А може би пътешественик

Със кристали вместо стави

 

 

Послепис:

Освалд пожелава безсмъртие на всички, които

могат до го използват по предназначение..

 

 

 

***

 

Да си тънка струя дим

когато лягаш, когато закусваш,

когато се усмихваш от всеки ъгъл на домът си.

Да си тънка струя дим

когато говориш за времето, или за работата

или за трамвая и неговите обитатели.

Храната ти да е сготвена от призраци

и в сънищата си да не можеш да убиеш змията,

защото главата й е мъжка и прилича

на актьор от драматичен театър.

Да си тънка струя дим

задържана върху снимки

присъствала на сватби и кръщенета с пияни очи

или с буен младежки перчем.

 

Навяваш умора и притеснение,

миришеш на изгоряла трева,

отегчителен си като бълнуване върху

предмети направени за ежедневие –

ситен, сивкав прах по леглото, столовете и масата.

Да си тънка струя дим

до която животните почиват в безопасност,

която забелязват само старците със сълзи от смола

вкоренени в дворовете си.

 

Полупрозрачен и цигарен

Летен през август

И в тишина

щом успоредната мелодия

на дните е замлъкнала

и даже ехото е тъмно.

 

 

 

***

 

Мои са светещите ивици под мрака на клепачите,

чародейни йероглифи изрисувани с мигване.

 

Уникалният подпис на мозъка ми –

предизвикателство за преводачите.

 

 

 

***

 

Историята на шестима мъже – бандити – предприели пътуване с кола или звездолет

до непозната земя.

Не търсят знание, нито безсмъртие. Те са нашественици със грамадни ръце,

които от подходящ материал искат да издигнат или вкоренят съвършенният мираж.

Геометрия разбираема от всяко живо. Капан за Богове.

 

 

 

***

 

Късният юли дойде с есенна илюзия.

Въздухът замириса на листопад, а дъждът нахлул в очите

съкращаваше светлата част на деня.

Следобедите са електрически, с хлад  разклащащ пердетата.

Спи. Есен. Спи.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Вие разтегнахте лицето си в гъста усмивка когато изразих желанието си да Ви

наследя, даже да Ви надмина.

Що за високомерие е това? Нима не вярвате в способностите на стремежа?

Или аз не съм добър ученик?

Но послушайте, времето щом дойде ще се видим, бандата на отвъдното

ще се събере, тогава моите ръце ще покажат преданост и обич,

най-чиста признателност.

Тогава Вашата бледост ще разбере, че суетата ми е нищожна в сравнение с порива,

който подтиква всички ни – промяната – дълбока като бездна, земя – чиста като

последна изплакана сълза.

                                                                                                Искрено Ваш ...........

 

П. П. Ние творим този Франкенщайн – първият човек. Знаете – бяхме принудени.

 

 

 

***

 

Странен герой скрит в ъгъла на сцената,

между дебелите гънки на завесата,

дори не сред публиката

с нейните безразлични или възхитени очи.

Герой между двете страни на монетата,

между ези и тура – почти невъзможното трето.

 

 

Освалд по стените.

Освалд по пейките.

Освалд по стъблата на дърветата.

Общество „Плюс Безкрай” в сърцата.

 

 

 

***

 

- Искам да фуча от вдъхновение, да пищя от вдъхновение, да се размазвам

от вдъхновение. Свещен или не аз съм центъра на всичко,

аз съм дупката, която всмуква, аз съм взривът.

Моя е сянката обеззвездила небето.

Създавам като след мозъчен удар, като машина за думи,

пускам метала на кръвта си във всичко безплътно.

Днес Аз съм турбина за искри съживили празнотата.

Днес Аз съм спиралата намножила материята.

Днес Аз съм собственикът раздал богатствата си.

Днес Аз ехтя от вдъхновение, фуча от вдъхновение, пищя от вдъхновение,

размазвам се от вдъхновение.

Днес Аз съм зората. Алилуя.

 

 

Будните очакват будни

 

 

... да, ние сме силни –

нашите сърца са каменни,

а умовете ни остри. И въпреки това

без бронята на авторитета си сме крехки сякаш крилца на пеперуда.

С какво право предаваш тайната ни и ни принуждаваш да бъдем жестоки?

С какво право отнемаш невинността си?

Обърнат ли се бесовете цикълът на листопада ще се превърне в метеорна разруха.

Обърнат ли се бесовете вместо мълниите на разума, проклятия ще пишат знаци.

И стихиите надуващи платната на душите ни ще разкъсват моретата.

И пръстите ни – доскоро протегнати – ще се сгърчат в хищни лапи.

Обърнат ли се бесовете дом няма да има, а колони от взривове

ще се издигнат в небето.

Тази сграда ще наречем „отчаяние” и единствено Ти ще си призрака

заловен в ръцете й.

 

 

Противовес – по-тежка сянка

 

 

 

***

 

Освалд - кучето – напада папата през клетка,

папата е затворен в огледало, той е ужасено отражение със

златни нишки по лицето и кървавата мантия.

Освалд е зъл, зъбите му са големи и остри. Яростната му маска е на

кръстоносец, който със вярата си строи църкви и вгражда във камъните сенки.

Но в този момент пред себе си вижда само лъжа.

Някой се опитва да напълни домът му с „крехката дантела на лъжата”.

Нима безучастен може да стои?

Или праведен е неговият гняв на куче?

 

 

 

***

 

Първо го целуна по устата.

Поръси го със жар.

Махна сенките от бузите му.

Даде на изкъпаното му тяло златна броня

и на лицето му постави маска.

Изпрати го до прага

и на гарваните се усмихна.

 

 

От прегръдката на баща и син

ще рухне трон и храм.

И две отделни ладии

ще ги отнесат в една посока.

 

 

 

 

4.

 

 

***

 

- Толкова много мисли, непрекъснато търсене,  пълна отдаденост... и нищо.

Къде е просветлението? тази магическа мълния разкъсала сивотата, разтворила

място за ведростта?

Никой не ми го е обещавал, но вярвах и се вслушвах във всеки звук

и се вглеждах във всяка подробност.

Подготвях се с години, бдях и буден и във сън.

Но ето, че вече остарявам, започва да тежи товара на душата ми и да тлее

надеждата уморена от годините.

Нима ръста е малък?

Или е време да се освободя?

Но как, щом костите ми са пропити със студ и студа е навсякъде?

Да се изправя, в безумен акт да търся достойнство, да не вярвам, но да върша,

най-сетне да бъда реален, макар и в крясък траещ само миг...

Или да чакам. Да чакам в постоянна треска да се отвори врата –

една от много други – и в разума и в сърцето си да престъпя сякаш дом

от ръцете ми създаден.

Какво остава?

Ако Бога на който дадох дъхът си има вече силата нека побърза със отговорите,

защото отчаянието е болка, а смъртта дебне.

 

 

- Вашите думи носят на човека самота.

Никакви ласкави ръце не го милват.

Никакви шепи не приласкават изтерзаната му душа.

Вашите думи са изстъпление на гордостта върху скършени рамене.

Кой има силата да се отрече от всичко?

Кой има силата да приема себе си като продължаваща участ – без покой и без прошка.

Какво следва когато на мястото на махнатите идоли остане стремежа –

палитра размазана от болката и слабостта на притежателя си.

Къде е отвъдния утешител?

Къде е пророкуваният земен рай?

Или пред безличното Още... трябва да се преклонят страхът, жестокостта и пустотата.

Пустотата – най-сладостното предзнаменование за Вас, но и най-леденият ужас.

И ако успеете празното да напълните със форми, те няма ли да бъдат

копия на несъвършенството – Ваше лично копие?

Кажете – нима това е желаното Друго – Вие, във свят, който се повтаря.

- Защо мълчите, тропнете с крак,

избълвайте върху ми вярата.

 

 

- Има един възел, една точка, която заплита мислите.

Сякаш всички науки, изкуства – проявления на разума и въображението –

водят до тази точка.

За тази точка се нуждая от острие, иначе лоста,

с който възнамерявам да повдигна земята няма да се сбъдне.

Но каква е тази мълния, облякла одеждите на прозрението?

Каква е формата й?

Какво е съдържанието й?

Знам отговора – поне донякъде – по форма то е цел, а съдържанието е

неизвестно или несътворено може би.

Но само формата е достатъчна за да плаши, плаши мен

и не заради предизвикателството, а заради оковите които поставя:

създаването като самоцел, създаването като въпрос.

Къде остава целта, ако я превърнеш във въпрос и дадеш отговор.

Един възел, една точка и магическата пръчка на прозрението.

Привлекателно е чудото, но не стига...

Времето тегли смъртта. Смъртта слага край на очакването.

Очакването изисква да се претворя в надежда.

Работя с възприятията си. Работя с разума си. Работя със сърцето си.

Дали напрежението ще се превърне в електричество?

Електричеството в разсичаща мълния.

 

 

 

***

 

До Вас.....

 

Вчера видях мечтата си за четиримата в плътен сън, емоциите преливаха от

най-чисто и силно приятелство до парещ, почти ненавистен гняв.

В този сън се сливахме като една душа и като врагове се разделяхме.

Видях как тръгваме в различни посоки – изток, запад, север, юг –

обхождаме цялата география; защото сме мисионери на себе си в надпревара за свят,

за реалност. Дали ще бъде искрена прегръдката ни когато се срещнем? –

ние – мъже от един извор, от една банда Или суетата ни, която пази Той, ще е

сърдечен разрив, сякаш смъртоносно разделени сиамски близнаци.

 

 

 

***

 

Естествен ред – поразителни думи –

в тях мечтанието за свобода съжителства с обреченост.

Комарено було развява заразата си,

докато тялото се къпе в топлите, речни води

съхраняващи го като утроба.

 

 

 

***

 

Толкова много цветове, толкова много живот,

толкова много възхита.

Само свещено тяло може да обхване цялата прекрасност

и в опиянение да ехти смехът му.

Колко оранжеви са плодовете на калината.

Колко бели са цветовете на равнеца.

Колко извори и жадни устни.

Колко много слънчев вятър.

 

 

Ето:

завърнах се в домът ти

очите си изпълних

кухината на ребрата също.

Гневът утихна

а жестокостта е усмирена

и всеки стрък е сякаш в хармония

и в самодостатъчност.

 

 

 

***

 

Разказ за еднооката риба, която седи в горния ъгъл на аквариума

и пази здравото си око, като избягва всяко излишно движение

или близост с другите риби.

 

Асиметрия. Изолация. Зрение.

 

 

 

***

 

  ...постоянно и неутолимо, в избелелият ранен следобед, вечер когато

отпускам колене и не усещам храната… сънищата са тежки завеси –

човек на покрива, обхожда ръбовете с бутилка в ръка,

въздушни канали напояват дробовете на първите етажи,

четец на стихове е стигнал до синият сумрак обвил две влюбени тела,

прожектират ездачи на вълни, лентата се къса, с вой нахлуват страници от книга за

властта и експанзията на живота,

млади лисички теглят образа на локва, разкъсано небе, безлюдност;

свещен, екзалтиран извика той:

- Разбрах какво ще последва, ще последва сгромолясването на небето.

Апокалиптичен старец – пуснете кучетата – за мен оставете късното лято,

от него искам да взема очите си.

 – Ех братко, защо тътенът затихна и цветовете не се наситиха със сенки? Загадка.

Прищявка на вятъра. Дъжда ще е тих, ще усмирява. В това откривам само тъга;

изоставени деца, пораснали мъже, шум на капки – белязали листата и лица;

в студенината на разума се оглежда нервния срив; след като изчезне поета

изчезва и човека – от неговата кула се нараняват облаците – стихове за друго време

и за любовта, думи за горда скръб и преклонение пред красотата.

Пуснете музиката, нека я следвам – струя светлина през зелената гъстота на дърветата;

примижавам погледа си, хитро момче с лунички ме изпраща до вратата...

ръмжат свирепи и черната ръка отново пада върху утрото, стъклото се топи,

гневен плач от безмълвието изсмуква сила, отново, върху пиедестала – жертви,

мълнията на мисълта, стремежа на душата – като сърп, като проклятие –

последния човек гледа пръстта, готов за чертите на дланите си.

 

Разломи върху земята – самотно парче твърд…

Когато размажа образа си, секундите се трупат, а аз съм безметежно

неуловим – бих казал като конник или автомобил – скитник, но не...

Сезоните се сменят, а моята ласка е съхраняваща шепа, вседеход с лекота

преминаващ през пространството И в топлината на оживялото си тяло

пренасям своите обитатели през картини, приключения и време.

 

 

 

***

 

Ние само облекчаваме (родилните) мъки –

безнадеждност – ще кажат – прехода е загадка

от едно до друго.

Защо във времето има победители –

ще отвърне волята.

Кои са победителите и дали със наземност се славят или с благо, със стимул.

Укротителят на зверовете е прът в колелото на еволюцията –

но не ако вълшебството си обясни рационално…………………….

 

 

 

***

 

Той жертвено размахва своята истина

предизвикващ ударите на съдбата,

гнева на хората и бога,

сърдечните болки и изолацията.

С глас тих като тътен или с крясък,

поставя себе си в центъра на вселената,

дразнещо великодушен в гордостта си –

издига пиедестали сякаш е човешко време,

а на каменни лъчи забучва себе си –

Казва, че е първият

и че след него ще има още –

пиещи вяра като вода от шепи,

приели правотата на отрицанието –

заплюли го...

защото се е сбъднал вече.

 

„когато тектоничната плоча се движи,

а под нея лавата е проблясващ извор –

скални остриета образуват вериги

едно от едно откъснати с бездна”

 

 

 

***

 

- Тези мъже са убити от нещо голямо, нещо, което се съдържа в живота,

но остава все още непонятно за нас.

Бих могъл да го нарека Страст или Сила, (а може би уродство)

но няма да мога да предам точният му смисъл.

И все пак в безмълвната игра на въпроси и отговори, в търсенето на яснота –

толкова тежко начинание – стигнах до разбирането за Очакването,

или не – Очакване  без разбиране. Тази пространствено-времева гънка

обградила живото с начало и край е изпълнена с Очакване.

Очакването като сила – вселенска причина.

Очакването като страст – стремеж на пеперуда към изгаряне, към себенадскачане.

А отвъд очакването съзирам само Началото (Края) –

друго, неизвестно, непредставимо във своята изолация

и липса на причина.

 

 

 

***

 

... за сладостта, която се разлива

Очите, лъчите и извора се сливат

Погледа е мокър от отблясъци

Слънцето топи капките

И с хладна броня обвива тялото

От която жаждата си утоляват пеперуди –

Малки, сини, многобройни – на цвете

Или на небе приличат

А смехът ми плаши ги

Като скок на риби

В сребърен, неочакван плясък.

 

 

 

***

 

Автобуса се мята по вълни във

луминисциращи извивки

Воден от мъж отпуснат върху опиянението си

Лицето му извира от прозореца

осветено и безформено сякаш под вода

медуза, която се издига и потъва

без да знае, че танцува.

Три думи върху призрака от кехлибар.

..................................

 

Мислите си освобождавам по сияйни същества.

 

 

 

***

 

Тези островни мъже на древността, неможещи да се слеят с цялата красота,

която като товар от най-чиста прекрасност се е стовaрила върху душите им,

потърсили утеха във разума, в логиката.

Какво може да направи човек пред пурпурната воля на залеза,

пред реещия се крясък на птицата,

пред морския тътен облял утрото – какво –

освен да го сложи в рамката на яснотата, зад решетките на мисълта.

Толкова много красота убива ако не я обясниш, не я напишеш, не я нарисуваш –

сърцето се пръска от възхита и плачеш с най-радостни и болезнени сълзи,

защото ти си сам и завършен –

подобно стих или дърво,

защото знаеш че това, което те заобикаля е смъртоносно и божествено,

защото всичко, което си, което дишаш е чужд дъх,

защото единственото достойно, което ти остава

е да се разкъсаш от стремеж до парче от себе си,

до капка дестилат побрал омая.

Не би го принизил до човешко.

Не би се примирил.

 

Агонията. Агонията.

 

 

 

***

 

Характерно: шумът от отлитащите криле на гълъб.

Звук. Съчетание. Подписан полет.

 

 

 

***

 

- Някой ден ще напишеш книга за мен. Ще се казва: „Късогледата екзалтация на един

самотен момък” – действителни истории за възторзи, тополови върхове и прогорен

сумрак.

Всеки път когато се погледне в огледалото главният герой (т.е. аз) ще се учудва от

лицето си. Книгата ще е с повърхностен психологизъм, много диалог и случки –

задъхани от въображение. Очертания образ ще има три желания, а семейните драми

ще остават встрани като забравени планински поляни.

Краят ще е манипулация придаващ завършеност на внушението. Приемам, че ще

ми подхожда отдалечаване в гъсто зелено – романтично и меланхолично (даже

забързано) загърбване на известното.

 

 

 

***

 

Освалд вярва в единението на всички твари.

В сливането на огромният, пъплещ, шарещ свят.

Освалд е стар йезуит с благородна душа, жаден за ласка с божествени мащаби.

Докато стъпва, той усеща болката на тревите и искрата отнета от мравешките тела.

Камък на нова църква е той.

Предвестник на общност обвързана от жизнени сокове.

И когато цялото е едно, всички пулсиращи песъчинки ще са се прелели в

обятията на създателя, в неговото съвършено отегчение (разочарование е думата).

 

 

 

***

 

- За пътешествията му с кола или кон, питагорейци са писали поеми.

В тях е прозирала хармонията на единното движение.

Всички вихри на въздуха и водата. Всички поклони на боровете във вятъра.

Математиката на стъпките прокарвала сгради, цивилизации, култури, в които

свещеното е плътен призрак.

Йероглифите от птичи крака във снега станали разбираемият текст на полета.

И океаните и планините трептят вече под кожата, защото тялото е огромно

и очите са вплели звездите във ирисите си.

 

 

 

***

 

Двама притежатели на вяра.

Две души равно отдалечени от нишката.

Разклонение – като шев на рана,

като двата края на усмивка.

 

Единият е сам върху пясъчен остров,

който идва и си отива с реката.

Пуска благословиите си по облаците,

по слънцето, обитаващо гърбовете на рибите,

върху ръждата на залезните тополи

и по крилете на лястовиците наранили синевата на селата.

Той е нетрайна земя, лек полъх –

ласката му я усещат само кокичетата

и вдовиците – много обичали.

 

Другият е знаме покрило улиците,

върви и сее взривове.

Великан на мъката, творец на метежно съзерцание.

Не събира ръцете си в молитва, а към небето ги протяга

И като пътища са пръстите му –

издигат или свалят, рушат или съграждат,

но след него вече не е същото.

 

 

 

***

 

Котешкият силует със скок свърза

двата отделни ръба.

Спотаи се

И слънчевия въздух

минаващ през листата

без пулс

остана празен.

 

Усеща как живота му изтича зад пердета и зад думи

И е гневен и същевременно спокоен като замръзнал океан

със несбъднати вълни.

 

Сърдечните разриви са движението на неговото тяло –

накъсани прави, разпилени пеперудени вени, паяци-предвестници,

длани със жадуващи черти.

 

 

 

***

 

- Харесвам го..........може би заради свободата да пътува, да пие

и с тъгата си да се забавлява. Скръбта, хубавите момичета и силният алкохол

се смесват пророчески до предвидимото „трето действие” –  

с повяхнало сърце и във постоянна забрава.

 

Птичката божия отлетя при птичките, за които

приживе беше написал поема.

 

 

 

В последната поетична вечер на принца

Тя като розова невеста се надвеси

и със винена коприна го покри.

Лек ментов аромат се пропи в рецитацията,

борова смола натежа върху стиховете.

Те висят пламенни във въздуха

в очакване светлинките от свещите да се откъснат.

Гласът му мил ридаеше от устните й

стиснали го във целувка.

В безмълвни коридори, притихналите главорези са

извадили камите си.

С желязото на неговата кръв ще пишат.

 

 

 

***

 

Аз, децата и старците –

трептих по краищата декориран с дракони.

 

 

 

***

 

Някъде, в пукнатините на мозъка ми е спотаена дума, умение, бъдещо действие –

дарбата на автор, разпрострял духът си върху реалността.

Силата, която събира счупеното огледало без да остави и драскотина

върху отражението.

.................................................................

С години подготвям откритието си

а когато засияе яснотата му

ще е сякаш сватба.

 

 

- Мисля, че не трябва да придаваш голяма сериозност на описаните моменти.

Те не са нищо особено освен случки изразени с думи, спомен

получил допълнителна трайност върху страниците,

притежание, подобно на снимка или споделен разказ.

Ако искаш да превърнем създаването в същност, във физиология –

То трябва да е акт постоянен, обединяващ сърдечни трепети и разум.

Без акценти върху израза. Без собственост върху миговете.

Не всичко може да бъде фотографирано, споделено, написано,

но То е свободата и самотата, и постоянството на дишането –

действие толкова неописуемо, а с такова множество от последствия.

 

Едното заради живота, другото заради Още...

 

 

 

***

 

Алфонс и Освалд изпиха една бутилка „Слънчев вятър” непоколебимо вгледани

във себе си.

Освалд съчини четиристишие озаглавено: „Кукичка във мрака” – поезия за

глада и призив за еволюционно пътешествие.

Алфонс, чиято единствена цел бе да се напие, да слуша музика и да цъфти

като ябълка – беше безмълвен.

Ритъмът на ежедневието се поддържаше от метално-син сумрак.

Минутите течаха или падаха или летяха, а нощта иска своето.

После – Бум – Бум – в дискотеката – две момичета и една любима –

глух композитор за нея съчинил е симфония и преди смъртта си пророкувал

появата на локомотивите.

Гласът на момичетата сияеше и се издигаше цигарен. Имената им: Марта и Мария –

жени вдъхновение за атентати и за ласки.

- За кого го правим? – попита Алфонс.

- Заради ангелите и изгорелите до въглен кибритени клечки. Ние сме потомци на

тяхната близост и като такива носим дълг – отвърна Освалд.

В очакване зашумяха притиснатите бузи на Марта и Мария.

- Какъв дълг – тътенно Алфонс попита.

Напрежението се засилва. Момичетата знаят, че ще чуят позната мелодия, но сега

тя ще е кристална, разпръскваща прашинки светлина.

Освалд: Длъжни сме да нахраним и душата и тялото. Да ги устремим...

Гласът му се извисява сякаш цигулка преди окончателно заглъхване И млъква върху

притворените устни на момичетата.

След което – Наркотични алеи. Милващи беседки. Страстни целувки.

Ябълковото в Алфонс разцъфна цялостно.

Освалд е окупирал със стиховете си правителствените сгради и всичките

видове храмове.

Случаен ястреб незабравимо прави утрото. Житни кръгове ругаят извънземните.

Марта и Мария раздават правосъдие с погледи.

Алфонс и Освалд са осъзнато непримирими.

Факт.

 

 

 

***

 

1.

 

С глезен крехък като кристал

и ненадежден сякаш полуотрязано въже

предприемам цигарената си разходка

в два и половина през нощта,

куцукайки през топлият мрак на август,

осветен от почти пълнолуние

и една ярка звезда на метър от луната.

 

 

2.

 

В този тих час, когато са най-истинските сънища

булеварда грее от небесно и земно електричество,

в баничарницата месят топлите закуски на утрото,

светофарите пулсират, таксиметровите шофьори

са отворили предните капаци на колите си,

а млад мъж заменя старите вестници с нови

разклатил паянтовата будка срещу спирката.

 

 

3.

 

Ето го моят тютюнев остров –

пия кафе на маса за шестима,

приглушено слушам реч и музика

и давам цигара на всеки, който ми поиска.

 

 

вмъкнато 1.

 

Изкачва стена от вятър

останал без дъх

от толкова много въздух.

 

 

вмъкнато 2.

 

Дъждът се приближава върху златните

коне на моите цигари...

След часове ангелско слънце, блажен

кучешки сън и сияещи рози –

бурята нахлува с леденото небе

на планинските капки.

Нажежените ми зеници искрят

под пелената на потопа.

 

 

4.

 

Последните етажи на 12 етажните блокове не спят.

Обитателите на последните етажи са будни.

Един от тях хвърли искрите на фенерчето си по мен,

докато бавно се прибирам към дома.

Спирам и известно време се гледаме.

Той изпраща сигнал – накъсани мигания –

аз мислено се покланям под прожектора и го поздравявам.

 

 

5.

 

Прибрах се и решавам да не заспивам,  

да изчакам развиделяването

и пак да изляза.

 

Щурците спират песента си към четири.

 

 

следващо 1.

 

Изпържих си пушено месо от вчера.

Канех се да посетя моите места.

Исках да остана гладен.

Върнах се от думите леко опиянен.

Къщата трябва да се приведе в ред.

После кехлибара на студено вино

и бисквити намазани с масло и сладко.

Вкусовете се смесват със златистите, капещи джанки –

със сока и захарта им.

Ветровито е. Бих бродил през планината без път.

Решението е взето.

И силуета на мечката се очертава.

 

 

следващо 2.

 

Чаршафите в средата на високия бял хълм

се вееха от слънчевия вятър

Аромата на треви и прах за пране

пламтеше като крило на самолет

по зелените вълни на дърветата.

 

 

следващо 3.

 

С ясни очи се взирам в наближаващата есен,

във вдигнатата прах и шоколадовите кожи на момичетата.

Заслепен съм. И толкова лъчист.

 

 

 

***

 

На прага, На крачка...

капка е това вдъхновение,

капка, която облива земята.

Толкова много мощ в една мисъл,

в едно състояние.

Чувствам го като приближаващ се дъжд,

като утро разпяло птиците.

Вълни от чиста вода – измили, претворили...

Титаните отново блестят в мраморното си величие.

Човешките тела са откъснали сенките си

и те свободни танцуват в струните на слънчева арфа.

По ледени върхове цъфтят черешови дръвчета,

под грижовните шепи на ветровете.

Един мъж вече е подготвил восъчните си криле,

изкачил се е на 10 000 метрова площадка над земята,

целунал за сбогом всички момичета – преодолял е гравитацията.

Ръце размахва подвластен само на волята и самотата си.

 

 

 

***

 

Искам да остана тук, където сънят е близо –

на олющената пейка, до затворения вход,

в залива на неделята –

разпилява се, разтваря се и е безцелен.

Да се спотая на дъното като дънер или сянка –

свита тъма, притаено отражение на облак.

Да съм старец предвидил бурята

и студа на капките неусещащ.

 

Вкаменен спомен да съм.

Метално острие прелъстило светкавица.

 

И ще се раздвижи дъхът ми тогава,

ще блеснат дърветата измити –

изпъчени във неподвластна гордост,

приели душата ми като сродна –

миг вятър във капана на клоните им,

отмора за скитник презиращ покоя.

 

 

 

***

 

В заника на дните, когато

сладостта на плодовете е вече обрана

и реката изтече до капка...

 

 

Мисля за миговете, които мога да прочета

За босоногите жени със спомен от

слънце по кожите си и липов дъх

носещ се от върха на главите им.

Отлетяха във първата тръпка на вятъра

с обгорени ореоли по ръбовете на крилата си.

Лястовици...

 

 

 

***

 

Ето че Вие отново сте стигнали до някаква нощност,

раздробеното ви сърце пее теменужено

И техния цвят и вашите вени са накъсани –

приглушена е музиката и мрачна,

за това залеза и речната шир са безрадостни,

a ястреба е само хищник спуснал смъртоносната си милувка

върху разни влечуги.

 

 

 

***

 

От океаните се отделят малки групи проходили медузи,

тръгват по остротата на пътищата разделени.

Едни се изпаряват, други замръзват. Някои оцеляват.

Солта увяхва и се рони. Когато падне дъжд

се разпиляват в капки, впиват се в шума на земята

и приличат на корени. Стрък след стрък – набождат камъните,

втвърдяват се в ребра. А мекотата им синее езерна, поточна – сладка.

 

 

 

***

 

В леността ми часовете се взират.

Чувствам допира им със сетивата на неподвижното си тяло.

Наслаждавам се на пространството, което ми даряват.

Понякога ги забързвам като свистяща стрела или ръка запазили живот.

Понякога ги забавям в спомен на пророк предрекъл бъдещето.

Но най-често те полепват сякаш скреж по кожата ми.

Размазват чертите на лицето ми, дават ми отблясъци.

Когато прималял дълбоко си поема въздух –

се пречупват и посипват на миниатюрни късове

замиращи искри.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Въодушевлението Ви – толкова пламенно и толкова символно – не ще

предпази унизените и оскърбените – днешните крехки тела и тъжни души,

които дарявате със благословията си, и за които сте готов да воювате изправен

с цялата безстрашна и безмилостна страст на духа си.

Кои са приятелите и кои враговете? Срещу какво протягаме юмрука си?

Какво трябва да спасим?

Тежка е отговорността на всеки съдник и всяко отсъждане крие невидима грешка.

Но едно аз уважавам: вашата непримиримост. От нея воден Вие постепенно

губите човешките си черти и се превръщате в образ – жертвен агнец

хванал тежка брадва, обречен преносител на гняв срещу „реда на нещата”.

Приличате на елен, който се опитва да освободи скока си, да го остави като рана

в пространството. Може би от подобни рани ще излезе новият човек,

ще диша нов въздух, върху нова земя. Но до тогава само кръв ще се процежда...

и сълзите на майките.

 

 

Не мислете, че ви упреквам – не – ни най-малко. Но аз градя своята вяра сам –

изтеглям я от сърцето и умът си.

Скелета на тази конструкция съм АЗ, а трудно е да бъдеш фанатик на себе си.

За това си позволявам колебания неприсъщи за Вас, за това знам колко са

крехки идолите.

 

 

 

***

 

Момчето от сол целуна баща си

по върха на главата.

 

- АЗ съм този, който съм...

Пазете се папрати и динозаври.

Отровна е кожата ми и вътрешностите също.

Но водата – ласкава – чака.

Ако вълните ме погълнат ще има рождество –

моята гола богиня на люлка се люлее още неизрастнала.

С невинни очи гледа и съжалява баща си.

- Пазете се тополи и човеци...

Никакви звезди само музика.

И ще се носят звуците по-твърди от контури,

по-меки от тела.

Нищо не е достатъчно.

Нито мантията на общото.

Нито острието на личността.

Неповторимото е моя легенда и моя сълза.

Ще приключа без да бързам.

Най-утрешен.

 

 

 

***

 

Ето го спокойствието, широкото място за бистрия разум,

поле за мълниите на прозрението.

Върху камък вятъра нашепва ласка Или крясък са тези звуци.

Разпадът дошъл от непозната сила рони парчета суха земя.

Стъпките са невъзможни и неразбираеми са знаците.

Последния човек оставя следи на вид, който още не съществува.

Дела отвъд кожата напрягат вярата му сякаш молитва на всички молитви.

За да живее трябва да сътвори чудо и мускулите му да обърнат

посоката на планетата.

Той е момчето от сол, Той е бащата.

Няма да го има домът, а скока е без плагиати.

Най-крайното уродство е да си Начало...

А когато го няма вида!?!

Застиналостта ще манипулира пространството.

Покой, вечност – много време да направиш децата си живи.

 

 

 

***

 

Когато архангел кацне на рамото му

водното дете е безсмъртно.

И мъка не ще го застигне

нито агония.

 

 

Да изпушим заедно цигарата на самотата

По равно да си я разделим

Едно дръпване – три крачки

и паднала монета...

От метала на очите ти разбирам

че ще си винаги до мен –

по-силен, по-добър, по-тих –

толкова невидим и толкова решен.

. . . . . . . . . . .  . . . . . . . . . . . .

 

 

Да полегна върху земята като зрял плод, като зараза,

като роса във първа утрин.

Да докосвам живите сякаш смъртта нехае за мене,

сякаш съм вятър, полъх, природно веселие.

Да се смея и да разсмивам одушевени и неодушевени предмети,

призраци и комети.

Да бъда пръсти и вода, да бъда небе и драскотина,

да бъда цялото бягство и всичко, което го има.

 

 

 

***

 

До Вас....

 

Днес отново тополите се гънат пред очите ми. Минаха години – мислите ми остаряха –

натрупаха прах, станаха дъждовни.

Чудото на сътворението се изплъзва от погледа ми. За това Ви пиша малко тъжен,

малко отчаян – търся кураж в желязото на очите Ви, за да мога да се събудя сутрин

и със безплътието на думите да съживя света си.

Дойде времето, когато трябва да се отърся от всички улици, домове и хора.

Дойде времето, когато трябва да съм „момчето от сол”.

Остарявам, а Тя чака.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

 

 

***

 

„Аз съм свободолюбив човек, но осъзнавам нуждата от контрол, защото

лудостта дебне.”

              

                                                                                                                 Освалд

 

 

 
***

 

1.

 

Годините на отдаденост се отплащат със изолация, преизпълнена

с притежания. Тази еластична сфера – невидима за очите –

в моментите на ентусиазъм е сила наподобяваща щастие.

 

 

2.

 

В такива дни човешката топлина му се харесваше много:

 – Като топъл хляб сте. Като сладост.

А утрините – невинни и жизнени сякаш новородено –

се противопоставяха на себеваятелството.

Настойчиво близостта го притегляше

и макар да знаеше, че е скрито белязан

се оставяше на това възхитително чувство

много приличащо на единение.

- Като топъл хляб сте. Като сладост.

 

 

 

***

 

АЗ съм терорист, АЗ съм освободител,

АЗ съм последният човек.

Моето утре неповторимо блести

И никакво време не ще го оправдае.

Човек няма да стъпи върху тая пътека

Нито пръст, нито пепел.