|
***
Диаманти покриват косите ми -
Аз съм най-ценното същество на планетата,
без зъби или не, това няма значение.
Но представете си зъбите ми -
тези здрави железа за хапане,
скулптури на природата с горд блясък.
***
И е гол снегът като гърдите ти
и го поемам в шепите си
и е студен като сърцето ти.
***
Галейки очите на чувствата си,
припявам детска песен, стара като баба ми . . .
тя ще стане химн на убийците, крадците и изнасилвачите.
Те ще пеят тази песен,
погледнали лицата на затворите си.
А лицата са тъмни и влажни
и боли от мъжката любов.
***
Не вярвам на свещите,
на алеите, в които пристъпяме,
целувам дъха над устните ти
и те притискам до себе си.
***
Мога да скрия сърцето ти
между камъните на леден поток.
***
Да дишаш кристалите на зимата
и те да набодат дробовете ти
Цветето на туберкулозата ще те убие
***
Между боровете е вълчицата,
която дебне, а лапата й събира
снеговете на планината
Капките са червени макове -
разпиляни
издигат в уханна пара
Студът ги запечатва
като цветен лед по стъклата
на увито в долина, заспиващо село
***
При земята,
където миризмата на дъждовните облаци
и затихващия ден
събуждат щурците,
а тревата е суха и топла, и пази
В дървена къща стоплих ръцете си
увити в твоята кожа
и огънят светеше със своите оранжеви езици
и глътки ледена вода утоляваха жаждата ми.
Изтънява пушека.
Гонят се насекомите.
Есента топли черупките им.
В козина на топки се крият зайците.
И е бистра водата
на хладни мехури
задържа мига
преди да се подхлъзне
върху камъка.
Не мога да освободя пръстите си
потръпващи по кората на дървото,
а то се събужда от сън
и зелен обрив пропълзява по кожата ми.
В топлия залез
и нашето щастие
летят птици
пред лицето на слънцето
Тихо ще кажеш, че чакаш звездите
и нощта над южна пустиня,
където кристален е студът
над морето от пясъци
Когато свършва деня
мелодията на гумите ни приспива
между хълмовете и равнините
със зеленото наболо жито
И лети автобусът по асфалтирани пътища
и прегръща очите ни
с капки от вятър
Мелодията на дъжда мокри косите
и се смеем щастливи,
прегърнати в ухание
от дим на изгаснал огън
и сме буря в перушината на врабчетата.
***
Докоснати от тишината каменни реки.
Дланите обърнати нагоре - поемат лъчите.
В очите му има радост,
жадните за живот цветя поникват -
малки и многоцветни,
с капки бистра вода върху листата.
Бягащ по поляните, уморен и потен -
паднал, поема въздуха
и го изкарва бързо от гърдите си,
а лицето му се смее,
защото е лудо щастлив, легнал върху земята.
***
Водата изми лицето ми
и очите започнаха да виждат -
студена вода, бърза, поемаща,
жадна за погледи.
Трева, ябълкови дървета и грозде -
насекомите се провират -
летящи или пълзящи -
със скърцащия шум на челюстите си.
Поникват костилки
като вълна
неотменно
Небето не се движи -
разтваря се
Във огромно по размер
в най-цялостно . . .
Знам отговора
на всички въпроси
***
Видя ме изморен и мокър от дъжда
малки листенца се бяха полепили
по веждите ми
После те целувах.
***
Ти се смееш до водопад,
пълен с игли от слънце
и със зелените отблясъци на стръковете трева.
Две малки момченца се къпят в твоите прегръдки.
Водата пее и камъните шепнат съня.
Със затворени очи
дишаш спокойно
и туптяща радост се стича по вените ти.
***
Насекомено було приветства нощта,
прашният път към селото,
крачките ми в топлия залез
Миризмата на узрели плодове е сладка
като въздуха на този затихващ ден.
Пия ракия
седнал във двора на къщата си
и чакам луната да дойде
за да загаси огъня във краката ми.
А когато след малко си легна
тялото ми ще е напоено
със дим и с лунни пътеки.
***
Това протягане към снежинките.
Кучето беше свито, черно и зъзнещо,
погледна ме и заспа
Тогава духна вятърът,
бутна детето в гърба,
а то разтвори ръце
и бавно се издигна
във въздуха
***
Езерата се разливат
със своите удавени плъхове на дъното,
обграждат ги планини, бели снегове,
писма и пощенски гълъби;
дали е студено и празно?
През огледалата преминават стъпки,
оставящи бръчки,
вълни върху гладкото и неподвижно мълчание,
не е загадка,
не е мисъл,
числата се събират
символите разказват дълги истории.
А те остават неразбрани, непонятни.
Просторите съществуват за нас,
но по тях ги няма силуетите ни.
Мъртвило
през него не преминава вятър,
не духа в косите.
Светещите прозорци крият алкохолните пари
на собствениците
и монолозите им към небето.
Но няма да издържи и:
около върховете бродят летящи зверове;
залезът е като никога сребърен;
изпита е кръвта на лъчите.
Сега живее като лъчезарно, залезно чудовище.
***
Няма вълнение в очите
ти спиш, легнал върху камък,
съблякъл си тялото си,
голо, без душа,
изстива поразено от гняв и укор,
скръбта не мърда в месата ти,
а е застанала като черна вдовица,
като сълзите върху сухата й кожа.
***
Като дълъг стих се огъват крилете й.
Тя е недостижима
мимолетно забулено в пясъци
южен полъх.
В това небе с разкъсани облаци и голяма луна
събирам съвършенството
Вятъра,
прахта жули зъбите,
без дъх
почит надува вени
и напразно е протягането.
Въведеният в подземен коридор
бързо нарисувани знаци
неестествен като камък
пред божествена светлина опънали лък
в пълно объркване,
където се лющи боята
и лицата на кралете не съществуват.
Ромонът в потока
са бели камъни
перли от отворени миди
предизвикателство на красотата
и закръглените форми.
Подтик към свобода
Изправя ръце нагоре
а парцалите по тялото му се веят,
безнадеждно е.
Различават се само отворени усти
и думата “пропадане”.
Дали цветята имат имена.
Не мога да докажа искреността си,
сенките се отделят,
рисунъкът им се смъква,
одран келнер поднася питие
и е искрящо бял
...като снега, който ще дойде
неизменно след зимата следва зима -
снегове и ледове.
Продънените изгнили дървета стърчат,
на тях нанизани буболечки -
в тези мехури плуват светове -
неизброими фантазии.
Тя е недостижима космическа прах и лекота.
***
Началото на зимата има ръцете ти
и са красиви дърветата
във студения въздух
летят пеперудите на преплетения ни дъх.
***
В тази черна комедия
героите се огъват под ударите
на сприхавия ми смях
Издължих се като месомелачка.
Малки огньове осветяват като светулки полето
между тях препускат коне,
неестествено диви;
буря е обляла луната
и голо дърво пие от пламъците.
В писък умират горящите птици.
***
Убий твоя заложник
с усмивка незабележима,
стани зла,
изтъчи примка
и когато увисна,
на печала бъди царица.
***
Аз съм като пожелание преди сън -
навяващ спокойствие
и топлина с мислите си
***
Теорията се градеше
и обезсмисляше в главата ми.
Да изживяваш себе си по някакъв начин
крие своите рискове.
Сгромолясването предизвиква само смут
в душата на обнадеждилия се.
-Навиците на една неразумна личност
са стъпки към хаоса,
терзание и кръв,
ходене по тръни и въглени.
Този дишащ порив
води до замиране
и в мечтите има само трепетно очакване
докато не застине пулсът.
***
Какво създава – воюващ, обезглавяващ,
върху ладия с децата си -
мислещ за тях, уморен в тази лудница.
И те няма да разберат как в огън и пепел
ще се превърнат,
след всяка секунда, след всяка капка дъжд
изтича времето
и тъмно-сивото през портокалови плантации
и сребърните нишки на реките;
в стремеж към истинската свобода,
съсечен като вол със свободна душа
да достигне небето,
полетата ухаещи цветя,
върховете на най-смелите;
кал, бавна смърт между комари,
мухлясали стени и пара,
лилава гора -
изцеди разума си, за да се избави;
всичко умира, но прояснението - не -
да бъде лудост.
***
В небето има молитви
жълтите снимки на мозъка
гъвкавият вятър и неговите мимики.
Раздели спокойната вечер на части
снеговете
и дългокосия мъж по пътеката,
под боровете напълнил дробовете с въздух
и очите със сълзи
Воя на кучетата му.
***
За колата, която лети
през пелена от дъжд
и радиото с неговите гласове и музика,
по вятъра се носят мислите ни
и гледките се стапят
в асфалтово море.
Ведрият сън на колелата
ни отнася далече,
без да търсим в пътя смисъл
и всеки образ виждам през очите ти
и е по-красив, помилван от ръцете ти.
***
Челюстите на звездното животно
са миражи в косите ти
увити тръпки като примка
нагънати пътища.
Мисълта отдалечава
тя събужда контурите на утрото
светът е нов
и кожата ти ухае на есен
по мокрия асфалт поникват чадъри
и освободени краката бягат под дъжда
***
Последният звяр от оцелелите
притежава своята арена
и с превъзходство се отнася към околните.
Жадни за слава по камбанен звън
и трупове на хищници тъпчат краката ни.
Един единствен океан заобикаля стъпките.
Изплезените езици пият от извора.
Само слънцето се отнася със злоба към вятъра.
***
Мисълта може да роди плъхове,
удавници
съществото на разума
това, което движи крачетата на насекомите
самата разпокъсаност
самото сливане
В зелената трева на наркотичното
живеят упойващи фантазии,
които се приближават до съвършенството
и откъсват устните
***
Нощта започва като измъчен избор
между стъпките под спящи кестени
Във всеки заспал прозорец се крие душата й
И е тихо в мига на признанието
и е смъртоносно като изстрел.
***
Няма милост за неблагодарните
не израснали ръста си.
Едно тихо чувство се прокрадва в мен
грозно чувство
Ще го нарека печал,
търсеща дома си.
***
Залеза в сърцето на вселената
метаморфоза преди края;
големият огнен лъв,
където извисяването е безумно
и плътта е струйка съсирена кръв
преди смъртта.
***
Затягането на примката
е постепенен процес.
То залъгва инстинктите,
като наказание са опулените очи на обесения.
Но преодолял страха
и нагълтал отровата на палача си
вината подсвирква одата на радостта.
***
Началото на жестокото
пиршество е обявено -
в центъра на кръга
е Човека
Обожествен той е жалък,
захапал вените си,
а сълзите са морето
на неговото недоволство
Безсилни са думите,
за да опишат края на тази твар.
***
В страх затворих страница
написаното - вярно е
то се сбъдва,
напукало мозъка ми
с гадната отрова на предсказание
- Долу тирана
ще викне тълпата тиранска
и ще ме погребе в храчките си.
Те толкова жалки,
нищожни очи на страха
Ще ме съдят
- Мен -
Издигам се, докосвам въздуха
и се давя.
Аз можах да ви надскоча, твари.
Аз единствен Ви намразих истински
***
Снежнобялата ми сватба
има дъх на чемшири
Малки градински цветя
с меки цветове
опасват пътеката
към тържествената маса
на бялото пиршество
Между свещите и виното
са узрелите плодове
със сладкия си мирис
Във официалните си дрехи облечени
неподвижно ни изпращат сватбарите
Целунах устните на булката
и обърнах гръб на тържеството.
Снежно бяла беше сватбата ми.
***
Цветята имат знаци от пепел.
***
С върха на пръстите си
искам да усещам, че си топла,
че си жива,
да чувам дишането ти,
да се докосвам до мекотата ти;
спящ сън от чисто бели сънища
допир от криле
и тунели към звездите
Когато спиш обгръщам те със тялото си
и така бдя до сутринта,
устни вплел в косите ти.
***
Когато избухне бурята на световете
само той ще оцелее
запазил спокойствие
във невиждащи очи.
***
Под клепачите
най-тъмното
виждам
Изящни са фигурите
на моето съзнание;
очертават се
плетениците -
тази разхвърляност
на хаотичния разум
погледнала към
безпътното -
в грозния чар
на разрушението
издига духът
като луд вампир
жаден за движение.
***
Всяко помръдване на устните
е откровение,
крачка към покоя
Слънцата са в шепите ти,
целият в слънца си ти.
Всяко приближаване до истината
изгаря сетивата ми
и те се превръщат
в розата красива на инвалида.
***
Трудно е да повярваш
в красотата
а красотата се смее като
убиец -
избил децата си.
Крехките цветя са паднали -
“в полета прекършен”
гледа тъмнина
Сънувам стръкове нежност
и тази нежност
има лика ти.
***
Самотен в своята изолация
намира мига на съзряването
и от това издигане
хаосът тържествува;
свободата не се изплъзва
само от пръстите на умиращия.
***
В нощта няма вече поезия
увяхва всяка дума
всеки миг
Няма вече в небето живот
Бях тъжен.
Докоснах очите си с пръсти
и пръстите влязоха в погледа ми.
Но растяха цветя в косата ти
прокрадваха се като тайни доносници,
лъчите приласкаваха
към тъмния вход на очите ти.
И в замъци ще живеят тайните ти
босоного момче
и в огнени пламъци ще изгарят мечтите.
От сън ще те събуждат само зелените хълмове,
по които ще се скиташ.
***
Когато нищо не остане
възлюбеното влечение на телата ще разделя
и ще кацат лешояди върху морето от плът
Уморени са движенията ти, жребецо,
грозно е лицето ти
и дъхът на пресекулки доближава
до последния ти дъх.
***
Изстинали са тези пясъци,
страдат върху тях медузите
във телата си поели пяната на океана
и е притихнала в очакване чудовищната слабост .
Само дъжд ни чака
само мокър, лепнещ дъжд.
***
Господ държи най-милото същество в шепите си.
Закрива очите му, за да не гледа света.
Русо ангелче.
Фантазия
и необезпокояван сън.
Мислите му са семена на бунта,
а жестовете са голата истина на израстването.
***
Съществуването е бълнуване,
разпиляно от вятъра.
***
Искам само покой
голям, самодоволен покой
лицето на мрака
сградите бляскави на мисълта.
Изгарян от прегръдките на слънцата,
тих като пречупено дърво
и дебнещ с ужаса на диво животно.
Ще ме люлее тази люлка
и ще бъдат сънища годините.
Безвремието, това е пясъка напълнил очите ми
и цветето поникнало от тях.
Отпуснат върху облаците
ще се разпилявам като семе на бъдещите светове.
***
Не намерил позволение да се върна назад,
се отдалечавам.
Захапала ме е гърмящата змия на щастието,
а от очите ми текат радостни сълзи.
Величествената монументалност на съпътстващата музика
кара кожата ми да настръхва - извисяване
и като новороден се издигам към хармоничните звуци.
Гола е вярата ми,
слепи са сънищата на къртиците,
разровени меса вият към слънцето -
и това братство си има химн -
блянът за райския остров, привидния хаос,
екстаза - мятайте косите си по мен.
На върха изправен, разперил ръце,
целият в черно - падам -
летя за последно, докосвам въздуха
и се разбивам.
Покрийте тялото ми със листа.
Съблеченото ми тяло, разкъсано от любов -
във всеки ъгъл на душите им го има -
безвъзвратно обраха плодовете на моята градина
и избягаха . . . с прилива, погребал главите им.
Помогни ми да преодолея страха си
и да се удавя
- влече ме като камък това зло куче,
безпокойството,
душа - гладен за още време
и форми извити в мозъка -
танцуващата мозайка на паметта . . .
където ги има проблясъците
и болката на разбити от биене камбани
- и ето показва се цветето, издига листенца,
докосва росата - събуденото му сърце плаче,
цялото в раните на красотата.
Искаха да създам рай за медузите,
безоблачно небе, търкалящи се сърца по балоните.
А гората беше гъста, пълна с отчаяние и самотност
там има фонтани - водни откровения -
красота преплетена с бръшлян.
Самовлюбени ангелчета
творят произведения на изкуството,
а в очите им - златни рибки -
самото съвършенство на металните люспи -
гъвкавост на балерини, дишащи с хриле.
В този храм, запазил чудната история
на всички значими подробности,
се откроява мощния зов на робите
- споменът за свободата ни връща в океаните.
А лавата - когато пожар била е земята -
и тя е начало - безцелно, обречено и непожелавано начало.
Не искал да бъде създаван.
Незнанието събужда любопитство -
мечта по незнайното -
естествени радостни диваци
в студените води на планински потоци,
градини натежали от плодове
и мириса на топла пот,
вяра в огнения бог - толкова жив, че изгарящ.
- Иначе кладите са оправдани.
Те са внасяли топлина в студения живот на катедралите
- духа на светците.
- Моето момиче е танцуваща искра,
тя иска само музиката да е фона на нейните движения.
И по дългия път, когато е сама, да се чувства изгубена в сънищата си.
***
Моята тиха любов
ще се разпилее в тялото ми
ще стопли върха на пръстите ми
и мрачния поглед на очите ми
Зад ъгъла чака тя,
докосналият утрото знае нейната сладост.
И се подслоняваме в нощта
върху мокри, бели пейки,
разтворили чадъри и шептящи думи и сълзи
***
По самотни чехли и голо тяло.
Студът е величествен.
И спира сърцето ми.
***
Осенен съм свише
сляп като къртица
лея божественото слово през очите си
Самоиздигнат до безпредела
съвършен като слънцето
вечен като нищото
обединителя на противоположностите
диво препускащ жребец
през зелените полета на дедите
самородният диамант -
украшението на сезоните,
дъхът последен на падналите вождове.
Много са превъплъщенията ми,
но едно е истинско -
смален до капките на росата,
изгарям от лъчите по пладне
***
Тя е топлия ми дом.
***
Къде е митът за свръхчовека,
за гордите, смелите и благородните
предизвикващи прилива,
войни на луната в сребро и лаври,
издигнати статуи, тъмни и тихи -
земята разпилели под краката си,
дошли като сън на влюбена пропаст
и в нея отново се върнали,
с бели ризи и диви сърца
далечни като отвъдното
разстлани като мечтания
голи, разбити и безжизнени -
тела на величието
в нежност от черни коси . . .
***
Стъпките им гонят сенките
под хищни лапи
Умират млади и дъжда пълни потоците.
В езерата са лицата им,
бели като късове лед.
***
Мъжете дълбаят знаци по кожата на дете -
засипват ги с пясък
и огън палят в косите му,
танцът е див, а тигрите - мъртви;
жътвата на вдовицата е грозна
Спете спокойно -
царят ще разговаря лично с боговете
***
Спомням си един дявол,
беше боядисал лицето си във бяло
и пиеше абсент от малка порцеланова чаша.
Когато дойде мигът се наведе
и с целувка пое последния дъх на своята любима.
А после в тъмнината
където глътки огън се разбиваха в стените,
сълзи размазаха грима му.
***
Целувам те
рано сутрин
когато ухаеш на сън
Малиновият сок
по лицето ти
попивам с устни.
Погалвам те
по пръстите ми кацат пеперуди.
А щом се стъмни
се сгушвам в корема ти -
топлината на моя живот.
Ще зачена в тебе себе си
и ще се родя с двадесет и четири години по-млад
пак същия, но в твоята кожа.
И засънувах ръцете й
бяла, топла приказка върху луната.
Небето е толкова ясно,
че искрят върховете на планините
и е сладка дланта ти
като ледена вода по мойте сухи устни,
когато в слабост опирам глава върху гърдите ти,
единствената радост за мен
е да докосна шума на сърцето ти.
В боровия унес заспиваме като вековни костенурки,
скрити в една-едничка черупка.
Между две различни видения усещам,
че съм те прегърнал,
затова усмихвам се на сън.
И засънувах ръцете й . . .
бяла, топла приказка върху луната.
***
Когато камбаните спрат да бият
и вятърът донесе пепел и прах
варта ще покрие лицето ми,
в рани от огън
ще мина през центъра,
наравно с детето носещо кръста,
цялото село ще види сянката
и върху кръста и зад детето,
кучето бясно ще бъде захапващо
и проклинащ през черния път ще се връщам.
Неположен във гроба, а вече възкръснал.
***
През окото на стареца
видях голямата луна
и вечните ледове,
бели соколи летят в небето
а децата пият бистра вода
момче и момиче
мажат телата си с мас
и прегърнати лягат
върху тюленови кожи.
Върху очите ми никнат снежни треви
и от омая им, пристъпям небесния праг.
***
Издига се димът на облаците
със него бели и черни птици,
шарени са ризите лъскави
а цигарата изгаря деликатно,
по детелините има капки от моето чисто съзнание,
със лекотата на вятъра бродя през пустинята,
нощта е километрично дълга,
и преследвам дивите животни по пътищата,
като балони изпуснати падат звуците
едно поглеждане във огледалото,
една ръка за лека нощ.
***
И когато дойде броенето последно
ще съм ухилен череп
в залезното време
цветя от очите ми ще никнат.
***
. . . както луната се бори
със облака за своята пълнота.
***
Небето е на късове в двора манастирски
дървен вятър донася уханието на старост
краката ми потъват в позеленялата пръст
живите протягат ръце, за да ме приемат
и е тихо между свещите и иконите
ведро е сърцето ми
птичата целувка е усмивка на устните ми,
а сеното е жълто
като ореола над главите на хората.
***
Уморените герои се събират на небето,
издигнати от пурпурни криле,
сред уханието на митични красавици.
Там са екзалтираните пророци на нищото,
зачервени в своя екстаз
и сочещи щастието;
там са и проповедниците на унищожението,
стъпили върху труповете на невинните,
самите те - невинни;
и обвити в самота принцове са там,
с черни сърца и блестящи очи,
като бездни са зениците им . . .
Близо е за тях краят,
безпаметно е племето,
прах ще ги покрие,
за да разпилее вятъра омразните им ликове.
Там са и гордите.
Бунтът е красив, майко
гордостта е прекрасна
по-високи от небето
по-топли от слънцето
душите са прокълнати
и жестоки са лицата
срещу вълна изпепеляваща изправени
готови да посрещнат съдбата си.
Нима може да умре величието -
в този миг на злоба
омразата е истинска
и се смеят ръцете им
докато избождат очите си.
Няма го кралят на болката,
заличи го посланието му,
в хартията е ужасът -
кове брадви;
тази гордост искам да опиша -
как очите гледат напред,
а напред е само краят
. . . и радост има по това лице на статуя
и сянка, която притичва -
като белег - готов да се сцепи.
***
Дните ми са преброени -
каза великият бог на цветята -
умирам сред ухания и цветове,
толкова зъл, колкото и когато се родих.
***
Сякаш братството се състои във пълната увереност,
във обединението на символите, слънчевите храмове,
свещеното във сухата пустиня -
където орелът разрязва мрака с крилете си.
И в тези кули от живи сърца
живее пролетния шум на изоставено село -
когато ароматът е друг
и има дъха на пеперуда.
***
Противоположно разпиляната вяра убива;
за да може светлината да разкъсва дланите ми
и мрачни да са песните ми.
|
