1.

- - -

Рифове и падащи кобили от отвеси

съпътстват букета приближил мислите в

главичките на неразпукани лалета Взрива

който очаквах е състояние близко до

месо Червенина подканяща

дозите ми човечност да се разказват

свити под щраусово крило

Пророка на себе си всяка сутрин се заравя с три камъка

Но вече физиологично стар и наближаващ

мига на умирането.

- - -

Неприятен за пипане Мек

Със сладост просълзяваща

под тънка ципа

Спомените не са вик във вчера

А незавършен портрет на който остава

смъртта да се подпише

- - -

Великолепни от много свобода

Със стегнати кореми и

лазурна водка върху шаловете

После и свинята се влюбва

После остават без зъби

И великолепието и салфетката и врабчето

правят стихове от самолети

И слънчеви струят пътеки

догоре

и във черният им дроб

- - -

Във блатното на моята тежест

Под нежния пламък на спирта

Ще празнуват бъдните Но

каква поема

каква поема

- - -

Заради балонният снимката осиротя

Стана пук и вятър в знамената

- - -

Неведоми са пътищата до чудото

Ако изостриш детайла до безподобие

ще се случи скока от същност до друго

За да се прекрачи границата на сложността

и недостъпното да е по ръста

- - -

Коронен над всичко

се изкачваше по накъсания снежец

заедно с ешафодните птици

Злото е навсякъде,

другото само присъства като

безнадеждност различна по сиво

Строят ще премества канари

И ще наслаждава с мигновена

разпрашеност

- - -

Готов съм да допиша

бавните дъждове

вързан за гърба на

ромолящ пианист

Тук мост Там мост

И което искам е паст

върху

стъкленото небе на

моят дом

Погледнато от високо

е толкова пъти повторе-

но нищо, че когато е

нощ морския скитник

имитира кипяща зора

В дол единия ми крак

допива сладко начинание –

под шепот и в темперна

зеленина да пусне следи

Влажен бисер над моста

Под моста бисер търси

- - -

Плазмисти жигита – слузести и за подигравка

- - -

Вулгарно падам върху рязко сиво

И не защото устните ти не са устни прекрасни

И храстите през зимата не са вечни до изкореняването им

И не защото ловците не носят пепелното на ребрата ми

И домът ми не е сал разбиващ океани превземащ пътища откъсващ небеса

А защото казаното е стъклен крак ударил земята – разочарова по твърдост и

достатъчно не боли

- - -

Три сюжета:

за

самотата

като

най-острото

на карфица

когато опустошението се е прикрило

зад всяка прашинка

тя е нежни ръце

- - -

Сладки бонбони

Светещи лампички

Пир празничен

Във огромната следа

на водача

- - -

Като прилежно сгънати дрехи съм

като хляб в устите на невръстни

и съм светлини обградили разлят бензин

и в локвите съм златна рибка А после огнен рибок

Да разгърна стави иначе свити

Да се разскачам като мъж със малък торс и триметрови крака

Да съм урода на подскоците след 35 години опушено стъкло

И щом размърдам пръсти

под звездите да се разпиляват коси и магистрали

Защото съм

горящ цепелин между две епохи

Защото съм

сваленото лице на първия вампир

Защото съм

дома или дракона

над който – само слънце

и красива ти

Мила Мила

светиш

красива светиш

- - -

Първо дойдоха като малки хартийки

После като хартиен вятър

Накрая като бяла пепел

Някъде гори – каза Освалд 1-2-3

- - -

Наситих погледа си с отмъстителност

С оранжеви камиони развяли гранитните коси на Вела

Злобата ми се разлистваше докато от вампирските им зъби

капеха истини

Взех оръжие с 12 куршума и избягах в блатата

Под животински кожи скрих голотата си

под дебела кал под пепел от феникси

За да измислям преврати

За да организирам метежи

За да крада подпочвените води

И жадни за мене да станат и полските и планинските

Да поискат 11 от мойте куршуми И братя да ги нарека

Да ги обикна

Не защото са родни А защото за самотата ми ще бъдат булдозер

и катерачи по стиховете ми

- - -

Територия 68

… и ветровете разлистват нейната злоба

- - -

Подпухнах от тунели и

мостове като

вързоп за връзване или хълм

за паметник

Tежат ми звуците

на съседни брегове

леко треперя –

може би в ясно време

може би в магистрален вятър

и вече стар

малките очички на

прегазени животни

събирам

И не е шега този който

хвърля цигарата си

след успешен риболов

И този който вади

ядките на скалите

Почтителен когато

минава покрай реката

и й се радва и я

пощипва и над нея

бди

И не е шега този

който пори течението на върха

на лодка

Полетяха капките

и вече стар стар

търси водовъртеж

за да хвърля

камъчета или перца

или блатна птица

нагълтала жаби

И вече стар стар чупи

краката на масите

пее по пиршества

рине SOS

от медузи –някои

като душата му –

розови под луната

И не е шега този

който изпреварва

цяла редица автомобили и пада

от високо

или отрязва 40

сантиметров ствол

И не е шега този

който рита земята

от смях докато носи

големи есенни

плитки и над

главата си вдига

не кон

а пет лъча съкровище

И не е шега този

който сваля нервите си

а те са сива

пяна и дребни

мухоморки – нелепо

явление и славен

деликатес за гмурци

Страх

Страх като писукане

Страх като нямане

Страх като

начална буква О

с която Тя поглъща

мускули и песен

и камъни и плът

и кожата на дрехите

и кожата на тялото

и трите пъти Аз

И стар стар стар

под захарта на изпуснатата

захарница

в миризмата на траверсното

масло

Защо ми е всичко това

ако не мога до го претворя

в живинки или поне в

слюноотделящи думи

И не е шега този

който зачерква човечеството

но оставя

гравитацията и с нея

приливите, а преди това

слънцата

докато част от

света пада под

живописна старост

Вдишал красотата

многократно и

ненаситил се на

квадрата във който

сезона е

повторение и още

възхита …

И не му отива

да мисли за друго

освен за метода

причакал самотата

и дарил я със бръснач

Вечно млад под птицата

А тя – гущер

- - - (П.П. за там където съм го употребил)

Индиго в корена

Мастило в слюнката

Вместо

Тебешир под езика

Бедни Бедни Едвин

- - -

Територия 133 е книжовна в бездействието си

Обещава изгреви облаци и бури близо до голяма

река Надява се да добие магичен юмрук

с който да стоварва лазури

Тя ще е ново стъпало живот

Или на касапките първата жертва

- - -

Територия 49 не е черен принц

а все още Уви

Всички метеори върху снагата й

имитират стръкове

и мляскат съзерцание

- - -

… стъклени петли кукуригаха когато започна да руши

… а те захарни петлета дантели детелини карамел

- - -

ще натежат от погледи когато ги създам

- - -

голата му глава между два хълма стои

посочва долината и казва:

мога да скоча до третия етаж и да извия пътя

с четка за снежец

дракона пуснал дъха си във цип

механизъм за шевове събрал

светлия разум

и усещам страх да бъда толкова

уверен във себе си, че да съм съдба

- - -

Нощта ще обгражда мъглата

И Йерусалим ще бъде разкъсан на 3 парчета

Докато не се явя аз и не го направя леген за краката си

Като преди това ги накарам да плачат

Каква територия! Ще я нарека първа

и за нея ще напиша: подпухва, а после узрява за хапане

- - -

През тяхното време хладилното дело беше развито

Огромни хладилници съхраняваха имането

Нищо не се разваляше – беше близо до вечността

Месо и зърно стояха скрежни и непокътнати в

ковчега за пулс А върху него – на тропически остров –

той – малко космат малко плешив малко маймуна и почти

безсмъртен

- - -

Вие се като къдрица или

капиляр провикнал се в око

Мила Мила

скока се усмихва

от буза до неизбежност

Над нея будуват

алкохолни лилии

оживени от пиявици

които не смучат кръв

а разбити огради

Мила Мила

светиш

красива светиш

- - -

Ако се кача по-нагоре ще видя змейски глави

и чувствителността ми ще се пролее в пясъка

- - -

Подземната паст зее

и между две планети

трябва да се преродя

Бродещ

като водно мече

като безгръбначно сукалче

От сблъсък до сблъсък

и накрая паднал върху

безкрайните ловни полета

с люляков цвят

- - -

Територия 18 е развеселена от пластове

Поглъща тракащото на полета и с механични клисури

приветства разочарованието на Шелинг от Кант

Две кучета ядат от раменете й

- - -

А.З. може да легне в бягството си като във учение

Обявил край на всички горски пътеки

ще потърси дъжд за голотата си и трак трак

с бързи крачета – ще е земен празник от смърт до смърт

- - -

Гневната армада на деня

близва сърцето ми

със завист Ако беше

кръв а не слюнка

дрехите ми

щяха да са шарени а душата

черна Великолепно –

изкрещяха още неродените –

от глината

на твоите думи

ще вземем

едно ребро – най-ценното –

това което ни множи

като жълтици

Женствен в океана

с шапчица на капитан

- - -

Ще съм черен пудел за самотата на

даровитите си приятели

враг прославен от гърбовете на бурите

гъба за вина

почистила душите на старци

Ще съм недодялано просвещение

и птичи крак за следи

Които намеря ще преломя

с решетка за всяка кост

Ще създам вода с агрегатни състояния

именувани като многодетна фамилия –

ще ги карам да пият от децата

и да се варят във възрастните

Мои водни кончета

Моя олекотена стомана

Ще съм ограда за земя

Заклинание разбило посоките

След потопа ще призоват сухотата

и ще се радват на напуканата пръст

Всяко изворче ще им напомня за преяждане с

вкусна храна

Поднеслите към лицата си лед

ще се молят да е парче сол годно за близане

Когато излизат от водата ще са краката на пчели

натежали от риба

Ще се къпят в шуртящите пясъци на първите

пустинни ядки Ще ги обливат песъчинки

и сламките на падащи звезди

Ще се научат да вият като вятър

И да пасат кози под вечната младост

на загинал алпинист

Всеки делфин ще им бъде неприятел

а по-големите – смъртни врагове

Обикновеното с неговата арматура

ще бере ябълки ще отглежда деца ще храни изкуствения интелект

А аз ще съм паметник под хълм

на който растат най-вкусните картофи

- - -

Под три камъка

ти

мишена от картина

стих

във млада кръв

върви

и пише върху балерина

Ще загуби пухкавото

С бръчки

и перо

Пусни

размаха на ръцете

си

и в смъртен час

бягащата шумност

защото

Ярослав крещи

над него жест

могила

сила

смърт

бумти

пламти изтича

стапя се

за миг

пророк ще е

а не човечен

рошав

див красив

не шепти

сам самотата охранява

гласни струни

за

кал от

сладичка вода

тогава всички

са готови да танцуват

ритуален танц

за зачената

скала

- - -

Помни туй

което те събаря

див красив

гълъбе

в нейната малка

мъничка

ръка

- - -

Емоцията която събира безстрашно

всички падащи камъни и ги разселва

в дълбочината на територията

Време е да започна да подтичквам покрай

мишената

да си припомням вкуса на целуваните

кожи и

да се надявам

Обича ме не ме обича се рее

влюбено преди

да се свие във рефрен

за възел и за острие

Ризата вече няма да е бяла и черния принц

отново ще се загуби във пясъците

Не разстрел

ще трепка върху клепачите

Доживях

да нямам братя

- - -.

Не може да дъхти като

последователите си Нито

по старост да е същия

Неговата уста е от мъдрост

и благодарност при-

ведена Страдалчески

небръснат сивее и

пише като житна

грива Път разделя

позивите на смъртта

Първия последовател

е втората клетка

- - -

дивна

моя

красива

ококана

сладка

напред напред

върви

и се топи

разтопявай се

като висулка

като нож

за пирати

между вселената

и окото на татко

- - -

Нахвърлихме се петимни

за извивките на ушна мида или

капка-шапка или шарка по-

Под душа от захарен памук

крием случайна среща между

група пеещи момчета и ясното

над което прелитат самолети

Ти – небе натоварено със

реактивни бръчки ангелогласно

ще звучиш

Работим над тик-таци

със бръснарско ножче

многообразието да гушнем със

мига

- - -

Техния фарс

върху правдата на моето докосване

Темата за крилете

отново присъства

Издига небеса

и върху сърцето ми се мята

Рисунъка й приветства

бели

искрящи градове след

морската шир

Копая лук с дърво и метал

и им махам

Радост е майското

на децата

- - -

Събра приятелите си около червенобузи лястовици

Беше шумен защото беше гладен

Каза: Ще изям цял вол

Доведоха вола

Първо взеха душата му

после месото му

Смяха се

Разровиха земята за да търсят трюфели

Смяха се

Приветстваха пламъка който се разгаря

Смяха се

Мрежата на крилете им улавяше щастието Синевата

Синевата – каза Той – И много неслучен живот

леден прокапа от очите му

Самотата като гнездо

като парен двигател

Само камиони връхлитат А после

само лято

Бъдете готови

- - -

котка в полумрака

готова да греши

аз съм вечен

тя която сеседи

дай

ъгъл дай

стъкло

дай балкон дай

глава

на момче

дай лице със сянка и пак дай

ъгъл от сянката дай

розово обругано

червено

дай

индивидуалния характер

на религиозното просветление

на универсализма

на научния метод

Но не като Еврика

акато на-на-на

- - -

Да разказвам за падналите

За антагонистите на красотата

За еднокрилите

С ампутирана сянка

Освалд 1-2-3 се събужда шеговит

по размер като сибирски плевел – суров –

жилав и кърви

оставя метален вкус в устата

Свечеряват под дървото

гарвани

хладния вятър по ъглите на стаите

взимат

- - -

Територия 6 навлиза

в тъмни времена

Какавидата разпери криле и

окупира градове и села

Шевовете се пукат

Лодките дълбаят заливите

Дъхът на дракона е в цип

Раната е разтворена

Пожарите сочат напред

Очи мърдат

Очи се хубавеят

На лов за фазани

Територия 16 пи

но не се насити

- Вече дори каменните стълби

под цветята ухаят на море

Дай почивка на търбуха си

Стани аквариум за елени

Посвети се на Н. и на

началото на войната

Бъди разлята когато някой

хвърли камък

И ето

че любител летец ще те

прелети и няма да те нарече

дебела

Щом станеш цунами

навътре навътре на-

вътре ще се скитат

ветровете

До първия който

не принадлежи

на ръба на вълната

- - -

Ловците на жито завъртяха обръчите

. . .

Празнично висок под краката ми минаваш:

- Толкова си лъскав – мили мой –

че те язди млечното на хляба

- - -

Под ноктите Ви има вятър садукей

и една сърна

Тогава невидимия се разкри

и неговата хубост беше възпята

- Под ноктите Ви има вятър садукей

и една сърна …

Ще махна пайженото което носи и студ и

мрак

Ще събера ножовете във вълнен чувал

И ада на самотата ще разопаковам

за да се размърда под палеца и показалеца

малкото

което

поставено на равно е отвес

а на високо вихрен лед

под земята – зъб

върху гърлото – луна

с причина

да се разбива да е чакълеста светлина да е

нарязана от звук –живееща

в падането си

като ангел

Размахва викове слепота тютюн и

бръснещ полет над пасажи риба

Зениците белеят преди да заискрят

- - -

Двата фронта ще се срещнат

там където е трактора

Побегнали или подбягващи Гръмки

В палитра от слънце и море и топка лястовици

Единих удара със блатото

Нека леден бълбук да ги опива

и в свежа пазва да е вятъра

който подкапва

след поломяващия барабан

.

Сграбчи радиовълните и ги събра

в място за една песъчинка

в магистралата на общия звук

Музикалните стилове се обърнаха в хаос,

гласовете – във вавилонски дъжд

Слушащия в миг се притисна

- - -

Под двете ръце на главния герой –

мъж красив, с едър чадър –

се надигна вълна.

Клаудия лъха на 70-те

и този полъх пастелно се пъчи.

Мъжът е с остър ум и шепнещ – обичам те.

Клаудия от вълната иска да се отърве,

целува го и си представя, че е лодка

която към слънчев лъч се оттича.

                      На М. Идън в дълбините

- - -

Търся диалога който няма да промени света

а ще ни направи палави

Защо успеха изпъчил карма

запазва лъка на мускулите опънат

Защо едните са побойници а другите

експлодират

Хиляда години храна е частица райх

от шишкава вечност

Слузести следи оставят фамилиите

Реки от звездолети се точат от отворената уста

на малоумен внук По пладне долната му челюст

ще падне като обратното на завеса

Бездната на благополучието ще разтвори тумбак

от дето никой се не връща

- - -

Миризмата на бъдеще накара Освалд

да потръпне, после да сложи къси панталони

и да покаже крака

- Колко си хубав животворен Освалд, колко си хубав.

- - -

Поразителното случване на окото Тази

чудна твар никога не е била самостоятелна

Със своето великолепие служи

и прославя

огненото кълбо

и кълбото вятър

и гранатата

и луната която пада като

ангел И завеса

от океани пара прах зима

До началото на око –

първото което разлиства образите си

още невидени

- - -

Буря от аналогии, със съзнанието в центъра Този стълб, тази

твърдост от празнота, около която се вихрят отломъци

слети от единността на най-прекрасната ненаписана поема, разделени от

което проблясва докато се върти.

- - -

След много години изпънати конски крила

заложихме на копитата като единствен

инструмент за устрем

После от явен касапин изваяхме героя Скрит

зад гръмотевици и вечен живот. Започна се.

Тропаха камъни и експлодираше песен Фурия

Удар след удар Фортуна

Име след име Фидел

Мит след мит И накрая уви

старостта И предателството И вярна

или невярна жена И синове които мразят

баща си И дъщери които погват ветровете

а след тях – скалите

Ех

Но гневът им като черен въглен пазим

като солена вода за сълзите

Защото какво сме ние без тези соколи на славата –

сивооки царе в ежедневие за дами

Кастро Ахматова Модилияни

- - -

Върнаха земите на хората

за да имат хората земи

Да ги засяват да ги продават да им се радват

Да добиват алуминий

Да трошат скалите до дребен чакъл

Да се подпират на дърветата – които са техни

и да гледат морето и големите танкери пълни

с нефт газ японски вишни африкански маски черва розов кристал

Да прокопават тунели до ядрото

да се спускат с мотори или въжета

Да открият ада Да се съберат –

мотористи смелчаци и собственици

от своето парче пръст тръгнали

И вървящи само надолу

- - -

Слаб Висок Силен Смел

Двама от трима

Моя Мохамед копае руда

Кърви алуминият в ръцете му

- - -

Стремежен великан

от едно небе

до друго небе

се прехвърля

                       И

Бих предпочел да съм нощен орел

който безшумно се стеля

а не вестоносец на трудовите

изгреви

                      И

Гражданина-самотник ще е изработен щателно

така че да не ахка пред безсмъртието

                      И

Обхожда света изкушен от диалози

                      И

Нагорещени песъчинки блъскат

кожата им

причинявайки лунички от болка

                     И

Към небето ще се източат

като гейзери

като подземни лъчи

И пясъка ще превръщат

в стъкло

И вятър ще гори негоримото

                    И

Вятър ще гори негоримото

                    И

След като се разделихме

станахме скитници между звездите

Единият за убийство

Другият над Казахстан

                       На М. Идън

                                  под тъмното и студеното

- - -

Светли умове които от причинно-следствените връзки

правят самоцелта в кулата на Айфел.

Носеше ребра за твърдостта на рая, защото не стигат само сияйни пътеки.

Самоцел от толкова много детайли се разкрива като изкуство или

предел на сложността.

Изправи се, запали цигара и каза:

- Кълбо А после – кон. Ще участвам в съставянето. Ще муча и ще заплитам.

В центъра на черна дупка Един гълъб Един въздух

Виждането за света ми отминава, така както отмъщава края

О, Танатос – голям по корем и рибен по мътност Черно върху черно

Албатроси на смъртта И крилата като начало на поетичен лъв

Не се боя да бъда песъчинка

Нито остро ножче доказало се в плът

Да заработи изворната анатомия копнея

И ти И аз да сме врагът

- - -

Братски мисли разхвърлят чували

някои с хора

някои с детски играчки

някои с позиви

Първия който метне камък

ще е светеца-враг ореолен

от убийства

И отново ще се уталожи ред

за хищни лапи

 2.

- - -

Сложи граници Трупай огънчета

Като настръхнали бодли очаквай

своите листчета

Тяло здраво

леко подвижно

като връх на дърво

Околоочни бръчки и мъгла

преместват водните птици

и лодките скърцат от тополи

в душите

Мечоносеца е пустинно

растение с твърди листа –

триглаво куче лочи

водата шуртяща

от раните му

Красотата ми расте

и трупа охлюви

върху снагата си

Песовете на разпада

все още спят в краката ми

..накрая влака отнесе колата му

и той остана сам, с кръвта си

и тук-там малки недоразвити

слънчогледи

Огромна къща близнак

с четири очи

беше свидетел

как тоновете ловна стрела

пронизаха сърцето му

Видях светлината за която мечтаеш

Ще ти я опиша за да те зарадвам

Образите са наситени

По черни по сини По сухи Повече

Мрака избутва, но докато го прави

тежи върху жълтото и то се впива в чертата

И от тази граница бързи секунди разтворени шепи

черпят цветовете За мен са плодородие Мед А ако

след дъха е скрежно – лисици върху

ръба на сияйна ламарина –

оранжево след опашка до опашка блести

Мили приятелю, позволете ми да направя аналогия

макар парадокса да е очевиден… Ние трябва да бъдем

като бащите-основатели – изрязали остров, парче кожа –

да съставим формите му И идеите да се поклащат сякаш

твърдолистно растение

Подземната клада ще ни освети и ще изскочим –

сияещи къртици

Матадорите – омръзнали от слънце – ще са лист-

че върху бодлите на твоята ненаситила се правда

Но първо бунта Но първо създаването Но първо влюбването

И волната самота

натиснала хълма

Ева като природно явление

Две момичета седят на стълбите пред осветена църква а

под краката им профучават автомобили и нощта идва

Едното хвърля обелена слънчогледова семка в човката на кос

Птицата не знае че е смъртна докато

над главата й расте метеорит

Йо-хо-хо Вятър ще донесе домът И невярната любима ще погуби

Не мога да позволя на друг да бъде

непослушно чадо и вълнолом за хоризонти

Трябва аз самоцелната си крехкост да разбия

на блестящи върху небосвода Трябва аз

със всяка буква суета да пълня чувала на

кожата си Трябва аз да съм жаден за действие

и страхливостта си да заровя във водовъртежи

За сома – хапка

За върбите – зъб

И страх – Не. Различаване са дланите му.

Заради паузите да напишеш мелодия

за празнотата

от празното

празното

около което се наслагва

което ще го няма ще е ампутирано

ще е отрязан крак

с обувка

с докосване под масата

с нокът от морска сол

ще очертава празното

и липсата ще застива

Знаем че може да ни няма, затова броим имането (устойчивостта).

Сюжет 1:

За

Двамата сина (еднакви по дух) И как едното АЗ ще е в АЗ-а на другия

Или

Как понеслия на плещите си света (…и света превърнал в плещи)

с понеслия на плещите си света (…и света превърнал в плещи) – да бъде.

Или

Любовта (най-святата) като (неизбежен) „канибализъм“ – по презумпцията на АЗ-а през

любовта си обгръщаш всичко

Или

Как два бога ще могат да обичат един свят И в него този, който като теб е АЗ –

обгръщащ всичко?

Или

Разказ за двата Иисуса

Сюжет 2:

За

Незнаещият за смъртността си. Непозналият смъртта (си). Непозналият крайността си –

Разпада до смърт.

Експеримента!

Детайлите по експеримента (живота – от бита до знанието – книгите, които чете;

математиката; късовете природа, която вижда; ножът, на който може да се пореже и т.н.)

са не по-малко важни от спекулирането какъв би бил резултата от незнанието – т.е. какво

би било световъзприятието на човека „непознващ“ смъртността (си).

Детайлите трябвада включват развитие на мисловността му (включително способността

му да се изговаря), така че разума му да не остава като на дете „отгледано от вълци“.

Сюжет 3:

За

Празнотата И тя която прави Или – как празнотата изисква своето около…

Сюжет 4:

За

Диалога между скитащия по света и „скитника между звездите“.

Сюжет 5:

За

Жеста съблазняващ събитията

Крехкото, което придава тежест

И за гледащия в монолит от чуждо

който скита и дарява вероятности

Всичко се свежда до колапса на реалността

Сюжет 6:

За

Ненасилието по биология, или – за „наивността“ предефинирала Доброто по ръста на

следоцеляването, така че физиологично детерминираното и Още… да се откъсне от

оставането като Зло.

Или

Как прекрачилия Злото да бъде друго от тлъста преспа за живот

Прескача лешояди така както се прескачат бездни

Сюжет 7:

За

Наказанието акуширало награда

Или

Ако наказанието е заради изкупление, то звяра може да направи скока до бог.

Или

Ако затворника е наказан с безжалостна самота като възмездие – звяра може да направи

скока до бог.

Или

Да се пресъздаде изолация без човешки (или друг) контакт, максимално близка до пълно

(недоброволно) изключване на сетивата – без дума, без звук, без образ, без светлина,

пожизнено – тогава от двата изхода на самотата единия ще е първото до бог.

А ако първото до бог е донеслият ужаса на престъплението то… наградата ще е още

няколко сюжета.

Така наказанието ще акушира наградата

Така от двата изхода на самотата единият ще е рай

Плътната светлина

беше отхвърлена

за страдание даряващо

с отвъдност

Разума на тялото не е достатъчен

когато всяка сочност съхне

Защото не мога да се откъсна от прекрасното си тяло

написало толкова много думи И да спра да дишам

и да си представям Индийския океан с огромните

риби дарени ми за вечеря

Ям вкусотията, а после заравям

сложните изречения и отивам на лов за лъвове

Около мен младолик размахва червен плащ и

мъртви матадори протягат шпагите си

Циганско момиче гори във залеза

АК-47 е на флага ми

Първия Христос ходи по ръба на язовирна стена

Ядрени централи осветяват нощта

Утрото е шесторъко от звездолети

На крачка от велики дела …

О, мили ти изнасяш глас

във вик който се подува

от омраза

Събирай мокри хлябове

и кошове с деца Събирай

армия от здрави с която

мъката втелата

да разбягаш

След чакала следва совата

а после движението на облаците

Задрасках надписите предупреждаващи, че

армия приближава

Издигнах чадър под слънце и дъжд

Половината си тяло отворих за госпожиците

другата оставих хлебна за малките твари

Или

Желязна натежа тъгата

Метални клинове работеха на изток

Ястребите кацнаха

Гръмотевиците са ковчег

Един ръб на залеза

запазен е за теб

Видях ширнато уродно царство

делта от най-копринен разпад

река хранителна за подчинение

от умората до последен дъх

Ръкава на смеха ми

се стовари Във бели зъби

опакова

предмети и неща

1.

Инженерната самоцел може да бъде друго от изкуство ако не е естетическа, а

конструктивна – с нерухваща прецизност и/или двигателен размах Или казано през

пример – ако манипулацията на пространството загърби промисълта на оцеляването и

отегчението си вторачи в кулата на Айфел

2.

Инженерната самоцел може да бъде друго от изкуство ако естетическото се сведе до

нерухващата прецизност на конструктивното, но с полезност неподчинена на

пространствената манипулация като работещо следствие, а само на парчето материя,

което присъства като детайл изискващ машината си И чиято опаметена мощ на малка

рибка твори фонтани от морски чудовища и леден вик охладил всяка промъкваща се лава.

Или – казано през пример – ако манипулацията на пространството загърби промисълта

на оцеляването и отегчението си вторачи в кулата на Айфел.

3.

Инженерната самоцел може да бъде друго от изкуство ако нерухващата прецизност на

конструктивното е естетическото Но с полезност неподчинена на пространствената

манипулация като предзададена (отвъд конструктивното) цел А на траенето, което в

парчето материя се въплъщава и чиято мощ на малка рибка твори леден вик охладил

промъкваща се лава.

Или – казано през пример – ако манипулацията на пространството загърби промисълта на

оцеляването и отегчението си вторачи в кулата на Айфел.

4.

Инженерната самоцел може да бъде друго от изкуство ако естетическото се сведе до

нерухващата прецизност на конструктивното и по-точно – до естетиката на действието, с

полезност неподчинена на предзададена пространствената манипулация като следствие, а

на „работещият“ детайла, за който няма още измислена машина С мощта си на малка

рибка творящ фонтани от морски чудовища и леден вик охладил промъкваща се лава.

Или – казано през пример – ако манипулацията на пространството загърби промисълта

на оцеляването и отегчението си вторачи в кулата на Айфел.

5.

Инженерната самоцел може да бъде друго от изкуство ако нерухващата прецизност на

конструктивното (удовлетворяващо стимула за действие на сглобяващите предметната

цялост чрез асоциираните си занимания) е естетическото, или по-точно – ако естетиката

на „действието“ е всъщност „извършваната работа“ С полезност неподчинена на

пространствената манипулация като следствие А на въплътеното време, чиято опаметена

мощ на малка рибка твори фонтани от морски чудовища и леден вик охладил всяка

промъкваща се лава.

Или – казано през пример – ако манипулацията на пространството загърби промисълта

на оцеляването и отегчението си вторачи в кулата на Айфел.

Необходим ни е мост без да има река

и водоскоците да са магнитно обвързани

Пространство-манипулиращата безцелност е материя завършваща във стих.

Може само да приемем това действие, това изговаряне, това избуяло от съществуването

ни, което се явява изтръгнало причината си, кладно уталожено до предмет, фраза, тласък.

… когато златисто косъмчетата проблясват

Каква кожа – идва ти да я захапеш, но не толкова

че да пусне кръв, а само колкото устата ти да се изпълни

с предчувствие за шумен гълток сливащ

две души в канибалски устрем за любов

Мазно

Мед

Чайки и пчели

Отиди Вземи

Плодородие

Ах Ах и тревите

картофи жито

Ядно

В каменно корито

във бразда

с малко барабанче

дам дам

още

радост за пръстта

още

щастие за бриза

дам дам

от водата

сянка

под петите

смърт

дам

дам дам

дай ми

лекокрило

слънцето

от изток

Бъдещето на всяка отграниченост е сплав от взаимоотношения на „въобразяващи

поведението си“, която предзадава случването според степента на самодостатъчност,

имана от „избиращите“ отграничености.

И Нерон Клавдий Цезар Август Германик вижда себе си с нож в гърлото, но

не може да вдигне ръката си, затова моли – „Дайте ми смърт“.

После, очите ми греят върху кръвта му и тупа

кръвоносен съд под ръката ми.

Празно подхожда балното

допира розови бутове и те трептят и разтапят празничен лед

сграбчил хищно и гушнал мило вълненията

Годините спират и настъпва веселие във смола Ще продължи

докато не свърши, а ще свърши когато в една чаша се съберем, преди това

пепел и дим, но сега туптящи привети

Върховете на черешите са без листа

Дюлите огромни

Промъквам апетита си през седемструнния

Езиците на кучетата гоня със свирка

Хладно е утрото в което ми се дояде грозде

Веднъж на цяла година пътищата ни се пресичат

Гара приютява тютюневите ми клепачи

Маслото смазвало стомана гори със траверсите

Не е рано за мъже с камуфлажни панталони

Косове, мои косове до облаче ще ви спася

Котешка мутра на метри над земята

между листата като зъл призрак за

дълбоки вирове После едри капки

паднаха

и съблазън

Аз съм хиляда години

и никое минало не ме побира

Мигът който съм изкривява времето

до безспирна суета

провъзгласяваща нови изгреви

от изтеклата си кръв

- Да започнем с обществена собственост върху средствата за оцеляване

- Пак ли?

Осата яде месо.

- Трябва! Телесното съхранение на всеки предполага такава.

- А друг вариант?

Всички кучета на земята

ще работят като нецивилизовани волове

пред стените на крепост пазеща

от невръстни и безчет самолети

- Скокообразното е задължително…, но към какво ще се оттласнем?

Дали общата собственост е достатъчна – опита показва – Не.

Тогава?

Вметка:

- Човека като изкуствен интелект.

Интелекта не знае, че е изкуствен.

Артефакт на Бога.

Естествения интелект – случайността мачка тази глина,

изкуствения – създаден по воля.

- Човека като катализатор на процеси.

Голям белтък ускоряващ реакции.

Голям белтък между клетъчни цялости.

Ензим.

Повече падащи отколкото летящи

Ципокрили Ципи за пърхане

Тънкочели ножове

Остро събират

Тънкочели стръкове остро събират

Повече падащи отколкото летящи

Ципи за пърхане В средата плахи, по краищата –

бебета от водопади

Така е хубаво водното щастие

когато бълбука и крещи като кит

Пълната ми, неотегчена от страх хубост се разкри в загадка

Тя – обхождана с поглед

Тя – върху темето на маршируваща разтуха

…заради пропиляната жестокост на лъвовете

дала много смърт за живот

. . .

Бъдете змии

                          Освалд 1-2-3

Праг твърд за опънати мускули

Този доспех не може да се отърве от кожите, които преродения захвърля в него

като в дом

                                                                                                            Питър Малер

Обществена собственост върху средствата за оцеляване

за да нахраним телата, а после да поискаме „светлина, още светлина“

в която ще пребиваваме

като юмрук от светулки като сноп електричество като феникси върху цигарени кутии

като неволни врагове на Зевс

Тежки от самота

миг… от това значение трябва да съставим

болката във глезените си

… колко е малка пъргавата птичка

                                    А. Касарес

Привилегията получена от добре остоковедилият се баща е начало на космическа каста от

наденички и вериги.

„И във факлите на цигарите си димим…“

Всички седим и пушим цигари

Ние сме армия неотронила се върху кубче лед

Някои дялкат прости фигури от дърво

и за радостта им няма предвиден миг

Водача потропва с палец към смъртта

Ще се втурнем ще се заплетем

ще бъдем люлка

ще приличаме на отвратителна купчина от ягуари

И ще чакаме – този – от планината да скочи

за да го хванем

Дали в плен

дали в спасение

дали като малко бебенце

Надявах се да мине тихото на облаците

за да се възцари тази твърдост на характера с която

страха и състраданието да пренебрегвам

и съвестта да не ме прави ранобуден

нито нощен призрак А сутрините

да са бърза усмивка в скрежното на изгревите

докато трае синия пласт сянка

Аз който често бягам

ще съм територия

за неуспели вестоносци

Разярени богове и една богиня

разранена

Притаявам дъх от благородство

Давя се във чиста съвест

А така ми се иска да дисциплинирам върху

мъжки токове Освежен от червена перука

да имитирам срам

А невинността ми да е истинска

защото не мрази

Сложността препускаща като влак – първо с 5 километра в час, после с 80, сега с 300 е

колективно дело Но генетичните изменения, които самотата трупа се разпукват във

фенотипна непотребност, която не смърт зове, а два пъти по волята направено тяло.

Насърчавам Ви след деветата симфония да създадете

композиция така прекрасна че ужасено тялото да се пропука

и през процепите настаналата меланхолия

да чака своя боен зов

В царството на принудата

свободата е още веселие докато

възхитата ни закалява абордажни куки

… със семена ще натъпчем гушите на птиците

полета да храни твърдото на корена

Великолепието на мисълта носи структура

притискаща алчно куплета към себе си. И от

поемната завършеност на изреченията

се отронват крачки

Ние викаме поповете

и поповете идват Някои от тях

много приличат на хора весели с

щипка за разширяване на ребра

Други са застъпници на миговете

като процепи и необратими

В скалните ниши опушени от

лой и барут се промъкват живинки

неприятни за пипане Белега е от сабя и е

самата празнота Не е смърт белега

А склад за страх в доспехи

Очевидност върху голямото рамо

на умно момче Потупване по непотребност

И слънчевият теглен от скелети ще

бъде отпратен Блестя навсякъде аз и със

свирка от кост водя пълчища лъчи като

слънчеви зайчета или други гризачи

Като вой на майка се приближават чакалите

със сърца наврени в гърлото

Топлеше се

свита в полумъртвото

докато шипките искряха

живи за следваща пролет

Аз съм само един от смъртоносните хранители

и ще бъда само един от ръбовете на залеза

Расте силата на един

Между острови във водна

карета препуска Шест

звяра от сол поят моретата и

него разнасят като искрица

върху сюжетите Той е разпиления

шев събрал ъгъл със сянка

и милата мама с късогледите

очи на пророк Той е криминалния

лъч свързал сумрачния герой

с бъдеще което като риба се мята

във вестник Той е ятото гълъби

излетяло докато се срутва

донебесната кула Той е

най-хубавото което може

да се каже за всичко –

Той е възхита и ведрост

Аз съм хиляда години

и никое минало не ме побира

Мигът който съм изкривява времето

и нов живот връзва за стари комети

…

до водородния безкрай на меланхоличните гърди

Колоси издигани от приятели на саможертвата

като шишове за всички птици загубили любимите си

скръбен нокът писукащ и под земята и над нея

рие пръстта

                         кървавее

                                              отчупва се

                                                                      боли

Приятели на саможертвата …

Хоризонтална архитектура без специфика на географията. Без

плодородието на почвата като фактор. Без гладни и по-малко гладни

независимо от обитаваната територия.

Следователно – координация на имането (телесното съхранение), която удивлява

с гигантска мрежа от транспортни връзки Морски местообитания, подводна чер,

стени за живеене срещу ветровете, пустинен вавилон, Тя която подгонва платформи –

стъпала и градини

Най-водолази във изворите отлепват ръба на вълната

Обща собственост върху средствата за оцеляване

Първия звук шляпа по кореми

Втори – от слепота и провлачен инстинкт

Трети – мишките впиват зъбки в мишки

Четвърти – сърцето на врага е любимо сърце

Пети – плесента влачи живот – носорог маймуна и шипка

Шести – смес не от лой, а от което има разум

и още …

И още… не е звук Предричам му най-хубавото от младата кръв на

френски поет

Триметрови крака като доспехи за скачане

Повече кислород повече желязо

Оттеглих се в четири цвята

Бях сила която пренебрегва и звезди и атоми

Уталожих се във меланхолията на топъл есенен ден

преди потопа

Не чаках, а съчинявах бъдещата сол и взимах

малки оперативни решения:

мир, хляб, земя оставих на Ленин

на себе си дадох код от великолепна самота

бранена със трънените венци на световната революция

Крещящо ръмжащо симулатори премляскващо съзидание

Съзиданието като викащо … като похотливо като зло

ще дебне детайла за да го похити изнасили разчлени и по него

да покапе като слюнка

и с издишана възхита да намачкват пространството

до водородния безкрай на меланхолични гърди …

да поглъщат красота

и до контури материя да стига възхитата им

да слюноотделят пред залеза и залеза да

пробождат със стрелите на кранове

като диригенти на краски

като синфоници на смисъл

Защо с лекотата на дъх не можеш да прекрачиш от желанието за създаване до

външното на създаденото – до форма цвят звук вкус мирис мисъл дума гънка –

посредника, в който се полага разпиляващата възхита и който трябва

да намачкаш до най-подхождащо отражение

И е сякаш болка от нечленоразделна любов

Каменните корита на смъртта не бяха още опикани

огънчето светеше околонадгробни знаци предупреждаващи

за нещастието от измамната светлина

Бягството ме скрива и ме прибира Диви божури

приютяват спомените ми И моят май гледа

с порцеланово око

Калната ми устременост не познава простотата на жеста …

В състезанието за съвършен щрих

всяко действие е посредствено

Ще трепна като мисъл, която се връща под кожата

Не бях гост, а улица

Казвам се Александър Извор съм,

който щом преместя само едно камъче

ще бликне, ще намокри петите ми и ще промени света

Диамантните любовници повдигат небето И то

стои и не мърда върху безразличните рамене на

скъпоценни момчета

Дайте ми разум

който посочва

Дайте ми червено

което не се плаши

Стон и стъпка ледена

от заострени копита

Дайте ми божурите на любовта

от кръвта галска простреляна

със карабина Хайде рогчета

Хайде весели хлапета –

аз трябва да се разделя

да се разпадна да избера

не да съм каменно гнездо

отдолу вторачено в къщите

А пух на надеждата –

стъпил здраво на

двата си крака

и отшумял –

повече облак отколкото

градина

Всичко което Е –

е от отказа от самодостатъчност и множенето в стремящи се, променящи форми.

Като рефрен, като песен.

Създаваме свят, за да имаме време да дишаме.

Като рефрен, като песен.

АЗ – е блясъка на разгърнатото множество.

Като рефрен, като песен.

Заради себе си го правим.

Като рефрен, като песен.

Човешкия живот е свещен като единствено средство (и цел) за промяна.

Като рефрен, като песен.

Телесното съхранение на всеки е първото обществено задължение и първото

индивидуално право.

Като рефрен, като песен.

Обща собственост върху средствата за оцеляване.

Като рефрен, като песен.

От нови задължения трябва да са правата.

Като рефрен, като песен.

Последният започва... като Необходимост да Е.

Като рефрен, като песен.

Редът на нещата е грешен, защото самодостатъчността преповтаря като край.

Като рефрен, като песен.

И два пъти по волята си света ще пренаправим

Към приятелите си издигам глас:

- Не крадете гънките на пътя

оставете ги като отмора за погледа

като нишка разтреперена от мълнии

като убежище за животни – някои в

процепите им други върху хълма на

външната им извивка

Танц на разполовяващата отсечка

са те А не геометрия от точка до точка

Радвайте се на полето което в

прилив и отлив се обръща Бъдете над

тревите водни кончета и осквернители

на тракийски могили И да не ви е

страх от скелетите по които

стъпвате – четете поезия– надувайте

рога на гласа си Хвалете гънките

на пътя

Миг съм изкривил чертата на времето

Работеше усилено по разделението на труда

по музейната неприкосновеност на

багери трактори кранове фадроми булдозери…

Движат се планински вериги и разменят

тежестта на вълните си за светлина Още още светлина…

За да разпилеем скорост разтваряме нощта

с ноевите ковчези на трепкащи частици

Не е космос това – А Всичко

Нуждая се от устойчивост за изработената наслада

Заслужено любуване което поема дъх и се разтваря

като разпукано лале От паницата на щастието

пукота засища дивашкия ми глад Върху колоните

източвам сянка от парещ парафин И се страхувам

Всяка крачка затъва в разклащащата мекота на

пропаст Реката няма да удави началото а само

ще го измокри с мръсната си вода Счупените

ребра ще се влачат след стон който в мъглата ще

е име Звуци от друга тишина ще разтворят лапи

по бели пътища Няма да прилича на тигър а на

капка раззинала бърлога И щом кажа: и Още… –

мигът който съм вече ще е скъсал тлъстото на

измеренията И дължината ширината височината

ще се реят като пух с посоки нашарени от време

райски древното изравям

слагам циментов прът

опъвам ограда

връзвам червена връзка

хващам жар птица

нося я на майка ми да я запали

от комините да бълвам пламък

Отделяне на територия

После

Обща собственост върху средствата за оцеляване

Инженерен напън по механизация и автоматизация

Самотата – дар за ситото тяло

Вещи – не предзададени от функциите си

И пак – да прославим детайла

И смелите идеи на антропологията

И пазителите на общата полза

Защото от тях е условието след като залинеем

да се възвисим

Те са „противоположното на животно“

Н. Василев – по Поршнев

Самотата ще е аскетична

Споделеното ще е асоциативно

Индивидуална строгост на имането насред групов „лукс“.

Като купол като преддверие като колони преди дом от камък от древност от разкош от

мечи кожи от глобуси гушки гугутки от прави ъгли от органичен ламтеж от извивки

на поглед на гог на рамене на саби на кокичета на хоризонт и други – змийски речни

белославни Като мрежа от нишки носещи Като най-важното

За да разбера че не самолет е А звезда

Опустошихме алейната слава на влюбените двойки със виковете си „Хляб и свобода“

Всеки от нас разменяше усилията си за блясъка на есенните локви

Лисицата която ни споходи се надпреварваше със сивото на котка

за храната над гробовете Не бяхме хитри нито алчни за тлъсто месо

Да предизвикаме празник от мисли искахме и накрая да остане

само една – Тя – да изкривява светлината на всички слънца

Каква ужасна картина –

слънчева десница бие

ангелския ни мир

Какво е това?

Б и Р са нови

Крайпътни автолъвове вдигат ръце за привет

Магистралната младост изтича но гори като свещ

И с многото чувства изпитани

галя материята и влизам в тунел

Изгрева е окончателен

От всичко най-харесвам мъглата раздробявана от фучащата джунгла

на утринни тирове

Орденоносците закопчаха яките на лавандуловата си храброст

Тяхната строгост изпъчи рамене срещу дракона на градовете

В ъгъла където никой не идваше бутаха телата и мечтите си натоварени

с неслучило се минало

Но все пак не омраза гримираше лицата им с яд

а дедалова мъка след успешен полет

Не мога да дам почивка вероломна разходка ще дам –

писане зидане бамбук от арматура

здравец под очите ми туфички на километри

горе в най-суровото и просто дишай стоножки

по гръбнаците ще падат с телепатичен устрем

около врата чакаща красавица във корсета вой

по отчаянието на остатъка два пъти заредена мълния

елените лочат гръм издигат сушата тополи върби дайте

ръст за засаждане вещ и предметите да намажеш с

животворност лай дето мачкат разтрошават

не част а освободена скорост над гарвани

които така блестят така летят през хубост апетит

за мила моя има върху раменете изворен смях

тежест от въздух падащ по тях

Когато оживиш всяка вещ

и предметите намажеш с животворност

си обречен кучета и търбуси

да пълнят съзнанието ти

И черепа на шишето да боли

щом го мачка ягуара на гумите

Викам ще удрям с чука Викам

а то сиво сиво и накрая безформена буца

над която кръжи хищно със крило

свободно от разум убежище

в миг разделил времето от пространството

с малки зъбки оттук оттам

звукът се вклини във вечността

и остави частицата А

И още … не е звук Предричам му звездно небе от първи последователи

Територия пазена от ветрове

Опита му да види фантастичното през научното е пиленце

За телепатични „пана“ отпрепарираше емоциите си

и разума си чистеше до изречение

Възвисете разума ми на детско столче

върху нордическото нищо

полегнало на гърдите на пластмасов

герой

Пиукаща любов Пет главички до една глава

Фрагменти лесни за татуиране

които проникват дълбоко

в устрем напрегнат от откровения

Детайла не е строгост в действието или в мисълта А отдаденост без компромис на процепа на различаването.

Събирач на детайли …и всичко, което (бастунчето му) посочва.

Искам индивидуалния характер на религиозното просветление

да наградя с универсализма на научния метод

Но не като „Еврика“ Акато метод разкрил общия смисъл на Небесното (надеждата на

безнадеждно съвършеното) във индивидуално откровение (в портала на предела, в

детайла, в … и Още).

Защото детайла ще е не само „път към бога“ (сложност отърсила се от излишното), а и

ефективността („истината“), с която човешкия сбор произвеждащ живота си ще

манипулира пространството – Фрактала вписващ по-голямото в себе си, израза на

самонаправата себенадскачането Другото.

Но ако „колективната памет“ се състави от индивидуални откровения И метода е

химера от просветления – рискуваме знанието ни да е момичешки лексикон, над който

виси ботуша на войната.

Невинност – „откъсваща криле на пеперуда, така като се откъсват листенца на маргаритки“.

…

тогава авторитет ще бъде машината за ефективност –

което лекува

което строи

което асоциираните тела обръща в скулптора на Зевс-победител –

малко намръщен и почти в гръб – раздава електричество.

Всичко това са фрагменти фрагмен

ти фрагменти

фрагменти богати на океани

Да се живеят до свят!

Тежестта вече е създала

граници И в апогея

на своята затвореност

всеки ще бъде малък,

но Всичко А после… пук

и пак многоточие

Да се използва електричеството за корени

от които да израснат горски животни –

абсолютно свободни

не хранени от шепа

привързани към кръговрата

или

войни охранители

на африканските албиноси

бранещи брашнените крайници

от търсачите на щастие

Родството е тежък танц

О, територия 41

върху тебе поставям короната

на втората клетка

И аз е АЗ и нищо друго

Нито капка на виновен не ще се пролее

Началото като Трето

Това неподвластно присъединило самодостатъчността към своето Друго

И няма да е Самодостатъчно.

Пожелавам му враг, на който да прости

и виновен който да помилва

Театъра на бойните действия влакно

по влакно раздели и натрупа

мускулите му И не беше това

човека на когото се смеят изгревите

Нито алчния за слава статист

отронен върху контраста на снега

По приличаше на медузена прелест чиято

сол се стича от очите на негърка Черно

а иначе слама имитираха нишките на

неговите движения А после – дим

Щом си помисля за марша,

който развява успеха

За месестите кристали

нефта

слънчогледите и

слънчевите панели

носещи любов и локвички восък

Щом си помисля за твърдите решения

в късното детство

получени като юмрук от недостатъчност

която бяга по улиците

чете книги

гледа филми

убива лястовици

Щом си помисля за

не направения пожар

не ограбената банка

не извършения преврат

и страха

Щом си помисля за нуждата от гръбнаци

като нужда от вятър

Аз

не обезателно тъжен

съм мига

изкривил чертата на времето

със звездно небе

от първи последователи

И още… не е звук Предричам му нещо голямо и широко над което да синее

Той викна на рибите:

елате елате

и те влязоха в мрежата

като малки котенца

После

натоварените до болка

лодки се вселиха в телата

с топлината на препълнени

тумбачета

Беше мил с нахранените им

усмивки и поруменялото

им братство Но не им заговори

за щастие а за особен тип

воля и за хълмове без стопани

И докато сочеше небето

каза:

когато се върна там

ще имате само майките си

обковани от мен в броня

Не се страхувайте

аз ще ви обичам и след

смъртта И ще ви помня

за да живеете вечно

Но получили пламъка

на ситостта трябва да

свалите ципа на кожата

си И с безформеното

което сте

да издрапате с копита

нагоре

Произведението мълчи

за щастието

което идва след като разградим дворовете

За аристократите които могат да останат във духа си

само в самотата

защото нежни трябва да станат ръцете

на подвластните

Шивача на кентаври постави пръст върху радиовълните

и под него зазвуча гласа на водача:

- Нашето бъдеще е дух който ще се всели в телата на

химери Ние сме последни и ще бъдем първи – тук на земята

Любовта ни е безмерна затова вселена не й стига И Още… е

зов паднал като дъжд на безводна планета Предричам му

звездно небе от първи последователи Дотогава ще жулим

кожите си до блясъка на разгърнатото множество, до

АЗ който ни очаква

…

Шивача на кентаври вдигна пръст и с отвързаното въже на звука

довърши копитата

Дракона идва …

Гърдите му блестят

Да хапне

подпрял цигара на ръба

на масата

В битката да се остави

да му отрежат краката

че да не може никога вече

да се дотътри до щастието

Мъничък да се пои

отглеждан като щампа по

полите на момичетата

И от там да се развява

шарен и нещастен – лек

под тежестта на дните

Общата собственост върху средствата за оцеляване

откъсна парче от петолъчката

и с плакати го покри

Най-прободения лозунг гласеше:

Да изгоним радикалното подчинение от злото

На врагът си да се насладим

Двете лапички издраскали погледа

се покриха със мъгла

Срамуваме се от правите ъгли

на градовете

Искаме лястовиците да слязат долу

и да кълват от шепи

Вижте вижте върховете

И във слънцето мъгла вплетете

Бий

Яж

Вий

Митично е преследването на Пурпур

Ах вие елени

Развързана панделка върху сърцето ми е

траекторията на скока

и през куршумените дупки на знака

изгревите се бутат

с небесният си напор отделили

тишина от светлина

Тежеше мократа дреха на моята обезвереност

натискаше гръбнака и петите ми в кал

Ура за тунелите

В изненада ще умират с последно ааааа

за да излети дъха им мръсен за други дробове

Аз който винаги съм знаел

ще се покланям като илюзионист пред публика

накарал живота да изчезне

Едноактовия трик ще развеселява лъвчетата

без да се питат къде е спомена

защото „къде“ ръце разтваря за прегръдка

Ура за тунелите

За „добър ден“ в бяло

Дотичкващата светлина огрява дългия врат

на неисторична фигура каменно молеща

за бели корабни платна от изток

Нежност върху топло облечения пратеник

в храма на ситостта Пожелава нощите

заради изгреви и залези –

не за сън, а за трудолюбие дошло от

изтръгнато зло и непознаване на смъртта.

Моят пламенен слънчев наивник

тъпкан с фразата: Миг съм

който чертата на времето изкривява

иска да бъде плюса

новото като вероятност прибавящ

Синята кръв на вярата ми

трябва да сведа до болката в краката си

до болката в корема си до разранената си кожа

до глада и жаждата до съня без който ще

полудея а след това ще умра Но най-вече

до разцвет на материалното производство

даващо на орнаментите от поколения

готически паяжини за лов на богове

Моят пламенен слънчев наивник

……………………………………

Резултатите от моя труд не оправдават

старостта легнала върху бузата ми

Трябва многотомен да бъда А по-добре

магическо заклинание Буква сричка ред

от най-прекрасната ненаписана поема трябва

да зазвучи при всяко потрепване на миглите ми

И не – живота ми не ще да е произведение на

изкуството Не

Моето второ тяло ще съществува

като артефакт от непроизнесени думи

във купа от вероятности – едно

от всичките Не-та на действителността

Съзерцаващия в лабиринта си се ориентира

по четирите лица на своето утре

Ако си ловец на фазани ще откриеш

приключение там – едри птици

със шумни криле всяка от които

мечтае тялото й да притихне а

душата й да стане ясно слънце

Ако си почитател на древноримски фризове

не се колебай

бий

яж

вий

с чакалите във руините

Ако се умориш да огъваш преспи

и да се тъпчеш с райски ябълки

потърси добронамерен капан

който да обитаваш

Ако прахта на кожата ти се втвърди като

полезно изкопаемо от което правят кътници,

а силата се уталожи невидяла война но

видяла смърт И въздуха мирише на страх и

затвор и предстоящо което чака героична поза

Ето

Ето Ето Ето

Всяко реже и хвърля парчета

Оголен и намачкан от месо кокал

все по остро сочи небето

Ако си по топли от луна пътища

. . . . . . . .

Толкова време от недрата съм вадил полза

Натискал съм боровете от единия склон до

другия склон на проходите

През балконите които не разбирам съм обиквал

правдата на саможертвата

„Няма да се дам“ е зов за другарство кръгъл като

трупа на отрязано дърво

Накрая камъните на свободата ще ме забравят

и Че Гевара уморен ще се повтаря във Сезиф

Пурпур е диамант

и обществена собственост

също

нажежена от любов

карфица

Пурпур се катери

по кули и бойници

и е първия хвърлен

камък

Тежки са неговите ръце –

откъсват гледки

Щом се изправи

му вярвам

и върхове

не ме притискат

Вълшебното аз се дели и

трупа всички науки в торбичка

в стомахче

Сам-планета е талант

изстискал милиарди

Или пряк път от нож

изрязал всичко

до гръбнак