1994 – I

***

Исках да пиша за:

за градовете, хората и

повторението, за това

или за нещо друго.

Успокояващо - наведен

и драскащ думи -

подарък

После същността - нищото,

Неоткрила, нетърсила,

въжета и балансиране

А този който падне е

излишен. Досетих се

Сянката на листата в

стаята, с подредбата

- маса, ваза, цветя

налепени хартии, дървени

столове, пердета.

Разкажи ми за себе си:

Без вяра, без съвест,

без страх

Без страх - сигурно лъжа

И страх

На 14 юли ще видя ушите

на зайчетата

Целунах въздуха над

устните ти

пред погледа на

тъжни маси

***

Лудите приближаваха края

си, а музиката на Плутон

обхождаше Космоса за да

ги настигне. Там живеят

те и изписват думи в

ромбове и кръгове като

малки смукала

впити във вулкан от

изригващи опали

И ти ще умреш

с ботушите и честта си

като идеален войник

на единствена вяра

Далечно пътуват без нас

и звучни имена - заради

този и него

Заради този

и него

Идват утрешни мъже

и жените са с кърпи

брези, на коне

величествена бяла църква

тихо, в сияние

черното свети

Мислите му добиват израз,

той се търкаля уплашен -

тъмата фосфорна

е с очертания . . .

***

Отвореният прозорец разкрива

слабостта на пейзажа.

Дървета, храсти и треви

съчетани в лъже-хармония

И безсилието изпълва,

а смисълът е вид безсмислие,

разминаване няма, всички

винаги се срещат, защото

кръгът е същността на

вселената

- Искам да ме имаш

любими, ще бъда гола и

ще те гледам в очите,

а ти ще се клатиш във

тялото ми на сирена, за

да е детето ни негър

с бели коси

Тя се отдава на негър,

тя е бяла кучка и

ние ще я линчуваме

От горе до долу поляна със огън,

за да е факла в нашия ден

- Насилието -

това което разтоварва,

защото пречиства само кръвта

Не знаете ли истината,

тя е в стъпките на умрелите

и в тишината на затворените

очи

- Подари ми себе си

и ще те превърна в

изкуство

Изкуството да бъдеш жертва

на твореца - убиец. Той

издълбава кожата ти,

изрязва очите ти, хапе ушите ти

и построява театъра, фона,

мелодията изпълваща въздуха,

създава форми, обожествява ужаса

И реалността е окъпана във

страх от великото

Никога не е имало Начало

и започна да пише

А любовта е цвете

Бълнуване

в което ужасът е мелодия

върху ръката на изкусен

цигулар

То ще се срути, ще падне

и с него света, като

незабележим детайл, като

малка част, но най-важното -

уважението на пияницата

и трагедията

- Усещам божествената си

същност само като убивам -

каза той и си

Преряза вените

Днес е 11 ноември.

След седем месеца и

четиринайсет дена ще родя

Колко са лоши тези,

които гледат отстрани

Очертали телата си по асфалта

и там са умрели

Останалото е автобиография

Къдрав, тъмен и притеснен

Злобата се ражда от

целувката на другите

Балони, навсякъде балони

***

Димът се върти в облак

- синкаво-сиво. Харесвам

цветовете, а кутията свири.

Имаше много книжни цветя.

Съхранени в шкаф.

Вътре, ако любовта

е жива . . .

Одеялото ме е завило

Те са под клепачите

Връщам се отново в другия

свят, там познавам всички.

Те ме обичат

и целуват сълзите ми

Тъжен съм и искам да

бъда при тях. През цялото

време съм знаел, но съм

ги крил. Сега отварям вратата

и падам. Отгоре е празният

поглед на точката.

Не плувайте в гърлото

ми, ще ви изплюя и

ще ви стъпча

Природата на нещата

Причинно-следствената връзка.

Теорията на относителността

и вероятностите - като закон.

Бъдещето е в ръцете на пророка

Искам да те направя тъжна.

Ще ти нарисувам лилави сълзи

и пръсти по лицето. Така ще

знаеш че съм те бил

и че съм много жесток

***

Да се насладя на опиянението

Събуждането и тишината

Глупавия поглед, а после

стъклото

Любимият сезон. В него ще се оженя.

Голяма катедрала , възвишения орган

и Аз - нависоко.Красив е изгревът.

Близо до нещо. Разлято, бягащо и топло.

Листата са паднали, но още свежи.

Заслепяването отделя и е променен

звукът на ходещите. Очите ми не виждат.

Гласните струни се разтягат без да се

късат. Спомням си кога съм роден.

Оперната певица запява. Блед съм

и толкова прозрачен. Телцата им са върху мен.

Нощта беше вчера. Планетата

е кълбо три пъти обходено. Нежността смуче

пръстите ми. Пускат ме трептенията

и махам, заради въздуха. Струята в този

сезон е вятър. Но съм радостен че

е ограничено времето.

***

Някой ден

ще има хиляди кървави

реки с романтични имена

и това ще е нещо

обикновено

***

Целунах въздуха над устните ти

пред погледа на тъжни маси

***

Потта по върха на пръстите

минава през гърдите й

Фигурите по пердетата

се набиват

и чувствеността

надува вените

Въздухът е топъл

и мрачен

Отпуснат.

Млечният път води в

сладкарница

Рано е още за розовото

Сънят ме събужда

при русалка

със сини очи

В далечното съм пропаст

и скок

Върху камъните запечатаният

образ

руши го дъжда

***

Лира седемструнна ще засвири

божествената музика на Олимп

А в краката на великия връх

мъжете на Аполон ще пеят

песента

на залеза и ще поздравяват

изгрева

във пир от радост и тъга

вино от рози ще опива

с миризма на красота

в неземните простори

от летящи облаци

Месецът ще носи името

на най-красивото момиче

а момичето ще е капката

солена вода потънала в морето

На лунна светлина

звездите ще се сливат в

голямо цвете

откъснато и подарено

с листа от искри

разпилени върху дърветата

Бягащи тела ще плуват

във високата трева за да

се достигнат и прегърнат

Нощта ще се поклони

а денят ще се усмихне

в крилцата на пеперуда

за сън затворила

малките си очи

***

Дори тъгата я няма,

сълзливата сантименталност

или бушуващата романтика.

Сега съм сам в унеса,

в моето пиянство с разкривени

очертания. Духовете пълзят по

кожата ми и отлитат с размътени

погледи. Ще спра разточителството си,

отдаването, забравените пътища.

Това, което мога да подаря на

себе си е в кутия с панделка

Реквиемът оглася съществуващото -

светци и пророци - това е истинското

разпиляване на този който во веки

погребват

***

Дъждовните капки са

живачни петънца, в сиво,

те са неуловими и искрящо бягащи,

излъчват отровата си;

силата проникнала през

отворената му уста за да

струи матов блясък от

очите му

***

Усмихни се!

Снимката разтегля устните

цветовете подскачат в

разбити петна

Тя се стича на приказен

фон

разголила крака с изящни

глезени

***

В ъгъла - скрита сентенция

Вдъхновението на канибалите

***

Във отдаването има нещо

обречено,

а раздялата е дима на

голям параход

***

Мама

Мека, жълта светлина

молитва към непорочна дева

страдание

в дните самота

В рая е

ковчегът

***

Когато Задалин дойде,

нощта беше минало. Никой

не знае дали Задалин съществува

Никой не знае какво е Задалин

Той дойде, просто така, на гости,

в ранните утринни часове

и отведе Додо при лудите, при феите,

при дяволите, при поетите, при

гениите, при тихите. Многообразието от

личности смая Додо. Това е истина

Формите на нещата се

губеха някъде между

земята и небето.

Тайнствената връзка пренасяше

Додо в жертва.

Всичко функционира безгрешно,

дори Хаосът на вселената, а място

за Додо нямаше - Аз съм обикновен

човек - повтаряше той и се

надяваше.

Камбаните забиха на умряло -

Отиваш в друга обител -

Със знанието на боговете

Додо е покрит с бял чаршаф

и удушен. Шествието от поклонници

е леко разстроено, но разбира, че

Умилостивяват

Само лудата повтаря

- Този Бог е зъл

Богът приветства Додо

разтворил брада за прегръдка

- Ела седни на трона ми -

казва той

- Защо Аз - задава вечния въпрос Додо

А Богът мълчи и се усмихва

загадъчно. Тайната се

научава бавно.

Додо седи пред Белокосия

Чете нещо. Белокосият

пуши лула и е леко пиян.

Додо е много млад. Той е

зачервен и ентусиазиран.

Белокосият измърморва:

- Това е заради семейството ти -

и котката скача върху коленете му.

Додо не обръща внимание ,

той говори без да спира, дори

дъх не си поема. Очите му са

изсъхнали и го болят. Белокосият

казва: -Това е, подтискали са те

и съзнанието ти се е изкривило.

Додо го чува, даже може би

леко се засяга, защото Белокосият

не разбира - това е същност

Котката отива при Додо.

Тя се казва Мъри. Гали се в краката

му и мяука. Белокосият гледа през

прозореца, а Додо пита колко е часът

Вън вали и кучетата и котките са

мокри, само Мъри не е мокра.

Тогава Додо установява:

- Трябва да бъдеш на някого

или поне на себе си

Моята зимна приказка

има фея. Белотата е фонът

на действието. Навсякъде

лед и снежинки. Колко е

красиво когато вали сняг.

Картина от отрупани дървета

и зима. Може би се смаляват

нещата. Чисто е. Има и смях,

истински смях. Радост от

снежната свобода и отпечатъци

на легнали в мекотата й хора.

Леко е. Без да пеят птички в

мелодията на студа и кули от

кристали. Само ледени игли

бодат, но това е болката на

щастието. Свят във вечна зима,

защото моите герои са снежинки

Не ме оставяй в люлката

с главата която се мъчи

От вратата излез навън,

през играта на спомени

ще стигнем огъня,

свечеряването с цветни облаци

близките приятели,

изгорелите далечини

естественото продължение -

ронливият релеф на пепелта

Имах две птички

мъжко и женско

Те много се обичаха

живееха в клетка,

а аз ги мъчех

Мъжкото викаше женското

и тя долетяваше при него,

когато ги пусках извън клетката.

Седяха винаги едно до друго

съвсем близко

с докоснати крилца

Двете ми птички умряха

Мъжкото излетя през прозореца

и понеже беше много глупав

не успя да се върне

Намерих женската

паднала по гръб и студена

Заради мечтите ще коля

като бог

погалил земята

и целунал небето

Луд и красив във

вярност към себе си

вечно обречен

и от розата поникваща рана

Докоснах сянката на пръстите ти

А когато уморени

легнем в сутринта

името ти ще забравя

и снежинките ще облека

Додо броеше плочките.

Беше стигнал до 167мата

когато внезапно му дойде идея.

Той разроши косата си и каза

- Бау.

Жената разбира се се изплаши

Додо оправи косата си и

продължи да брои.

На 179 колата внезапно спря

Белокосият каза

- Качвай се - Додо се качи

На сцената някакъв актьор се

правеше на обесен

Додо се наведе и попита:

- Защо са го обесили този

- Не гледаш ли - отговори

Белокосият

Есента е шарена но не се вижда,

защото е тъмно

В ковчега Белокосият се разтопи.

Обаче косата му остана сресана

на път. Додо си тръгна

Ние сме професионални

истерички - обясняваха

оплаквачките. Есента е

шарена, вижда се, защото

е светло. Белокосият беше

погребан. Той не е стар,

просто е с бяла коса.

Додо не плака.

Смъртта заслужава уважение.

Сините теменуги на щастието

я докосваха до екстаз

Тя пищеше и бягаше

Разбира се за всичко

са виновни облаците

Ние вървим през ада

Екзотични дървета

Ромео е турчин

със сини очи

Русата коса е белег

Бягащи комшии

във вълните на пустинята

Привлекателно мълчание

ни обвързва

Ще дочакам сутринта

закопан в пясъците

А пътят е дълъг

Одухотвореният образ върху

зелена маса с покривка

Сух залез, вятър, разклатени

клони, светлина и минаващи

хора

Одухотвореният образ отметна

коса назад

Излизам в същността на

нещата

тя е тиха улица с палми

Чувствените устни на дете

се притваряха в нацупена

гримаса

Шарения пуловер и придаваше

папагалски оттенъци

Живеем в клетка - проговори

когато я целувах

Запомних го

Не мога да кажа нещо

негативно за себе си,

защото кафявите ми очи

показват истината

Отделянето си винаги съм

го смятал като вид

милосърдие.

Думата “не знам” не е

била проблем за мен

Истинската ми същност

е разбирала и говорила

Желанията са само хипноза

а едно от всичките е реално

Над смешен гроб

извили устни

истерично ще пищят

момичета

Грачеха гробарите съблекли

дрехите си

и е толкова бяло небето,

грачеха гробарите заровили

главите си

и са толкова слаби телата им,

грачеха гробарите в

капки от кал и пепел

и е толкова безжалостно,

глухо полето

Мамо, вече нищо

не помня

Стигам до крайности

И - . . .истерия

Помнете дъщери

Баща ви се връща

Тялото се движи

Дъщери

баща ви се връща

Тя е възрастна и оправя

цветята си, това е толкова

красиво, защото тя има

цветя в цялата си стая . . .

романтика на стара мома

и ледени фонтани блещукащи

в очилата й.

А после плаче, понеже

е тъжно, а цветята са

така неземни

Стаята е със спуснати

завеси, които опират пода

и там се нагъват. Почти нищо

не се вижда. Само белотата

на чаршафите сияе в

сумрака на затвореното

пространство.

На леглото лежат Додо и

момиче.

Додо е свит на кълбо,

а тя го гали.

После спира

- Погали ме пак -моли

Додо

Тя се навежда и го целува

Пръстите й затварят очите

му, а устните й са на

челото му. Пелена от нежност

И завеса

Дано сутринта никога не дойде

за Додо

Нека забрави кой е

и се събуди друг човек

Да се облече и започне да

търси

Пет жълти луни

Паякът ходи по конци

подредени в цвете

Ще пия вода

Ореол светлина от огъня

и лъч до земята разделящ

челюстите на куче

Диваци режат лицата си

пред разрушена църква,

черти направили звезда

в митичен кръг

Рождена дата

- . . . която сплете коси в

в плитки

Не тъгувай дете

И издълбаното в някоя плоча

Пет жълти луни

от ъгъла ще капят

Книгата е покрита с прах

от стрити камъни

Градът пищи

под копита

и черни гриви

Колко съм хубав

и нямам гной по брадата

Най-благороден

като вдигам вежди

с трапчинка

едва забележима

защото всичко е скрито

в покаянието на млада туркиня

със свалена перука

пред света от стъкло

лилава, грешна и бременна

Моето малко момиче е

красиво

отново

мозъкът ми събира сили

за изпразване

с електричество и музика

украсявам слепите си, пияни очи

защото знам смисъла

на тази нощ

и на прилива

Искам да имам красивата фантазия

стигнала до прозрачно светене на друг живот

и хапеща сирена

защото се е разтопила във водата която обича

И музиката на течението

Не съм имал детство или е

било отдавна

липсват спомени

украсата на миналото

в паметта ми се редят факти,

които забравям

Знам как се поклащат

изкуствените цветя

присъстващи вечно в стаята

И толкова нежна е тя,

със леко разширените си ноздри,

все едно ще заплаче

Умолявайки да я пазиш,

не казала ни дума

А кривата усмивка

гледа от високо и става

по-крива

Вие сте тези по които

ще стъпвам - лъчи от цветя

и слънчеви струят пътеки

Не знам защо, но се повтаря

- отвсякъде идва залеза

***

В чашата кристалите

се бутаха

Малки и мътно бели

Стъклото имаше резки

а кучето отвън беше с

триъгълна опашка

Парчета плат

Нагоре и надолу

С вятъра от тях

Тя е нощна птица

И очите и светят

Легнала

Как някъде ще се изгубим

във нарисуваните облаци

За да повтарям

Далече ще бъда

Размътен и скрит

в дългите думи на срички

***

Чуруликат на повяхнали дървета,

глад и жажда,

изпъват лицата си,

арфата свири

от нежност

Аз - тя - има -

дупка на брадичката си

и големи очи

като Богородица,

в иконата сънени бебета

копия

впити ножове

Мисълта и фантазията

ме свързват със нея

Сакато чувство

без нещо в себе си

Целувка, гола дева

Разкъсан

ще ти пея

Тя е вързана, влажна

и нежна

Езикът ми смуче говорещо

Ще седи върху восък

Далечна. Върху восък -

застиваща, гореща и

мека

***

Разрушителят не признава

смъртта

той знае пътя, ъгъла,

кръга и квадрата, отраженията

на формите, стъпките с

големината и края

Гръмотевиците - тяхната

разклоненост, която

разчертава небето - това е -

защото толкова стига

през облаците да виждаш

митичните звездни тела,

да знаеш и да не знаеш,

двете противоположности се

обединяват в едно лице

хармонично разкривено

в плач или смях

по дървото на живота

Искам огромното,

безименно и неясно,

тъжното, моят спомен,

на малко, красиво

минало и времето което

се върти за да се обърка;

във огледалото ще вляза,

зад огледалото ще бъда

и стъклата ще ме режат

Има нещо мое

но то се стопява

на острова

от жега, слънце и лъчи

Принципът който ни свързва

е:

тя ще ни погълне

Постави розата в кафето

и блъсна цигарата в чинийката

червеният огън го приближаваше до транса

а индианците подскачаха

върху гърмящи змии

Идването на гълъбите

зарадва очите й

Съскането ни доближава

подарявам ти ужаса си

а ти отровата

Слушай мекотата в облаците,

дъжд от листа и

слънчеви изригвания.

В хармония избухва космосът,

аз и ти сме погребани

под разпиляни планети

Богът спря струните си,

танцът в катакомбите замря,

скелетите се съблякоха

и започнаха да се опипват

Отвори се видението на времето -

малко кръгче кървясъла язва

Изпищелият от болка събуди смъртта.

Дойде сезонът на кучетата

и луната която ги вдъхновява

***

Вечността се разтвори

за да донесе мъката на

изплакани перли

нанизани като гердан

около шията на обесена студентка

***

Последния си ден ще съм

гол до кръста

така ще ме помнят поколенията

снажен и красив

върху изкуствени цветя

Без мирис и чувства

без цвят на лицето, дори

Плътно затворил очи

в бързо премигване

и някаква ръка която още държи

между пръстите си

живота ми

***

Ти си бягащ ангел

и сега те имам

Нека заченем в изненада

новият ден на човека-бог;

със смъртта на повяхналите ръце

написали чувствата си

Ще падне косата на челото ми

между бръчките ми млади

и замислен ще проговоря

- Смехът връща към децата

и закаленият култ на щастие

споделено в ежедневието

***

Душата му е изпъната

като криле на пеперуда

Ехото гърми в метални

пещери и извайва статуя

от вода и огън

Късно е за откровения,

петното няма да дочака есента,

а музиката ще е тиха,

приспивна и лека,

за да изгърми

в отвъдна клетва

***

Искам да прегърна рамената

на малка, нежна жена

и стиснатата брадичка да целуна

преди от очите сълзи да потекат

***

Вижда елените в гората

на гръцка ваза

Дресирани стрелци, стрелят по рогата

Благородството прави

грациозни скокове

Вековните дъбове са

свидетели на смъртта

Нищо не се погребва в приказката

***

Мила мамо,

аз съм добре, строя дупки

от кал и вода, плащат

ми богато, спрях да пия,

не пуша вече, само поня -

кога изрязвам кръгчета в

ръката си, но ти не се

притеснявай скоро ще спра

и това. Кака опитомява

кучета и се жени за

араби, нали знаеш каква

е кокетка. Какво да ти кажа:

тук е топло, от небето

често вали дъжд от пот,

напоява пустинята и я

превръща в истинско море

от дюни. Нощем го чувам

как реве и си мисля за

дома. Скоро ще се вър -

на в родината, при теб и татко.

Ще отглеждаме зайци и кенгура

Ще бъде хубаво

Александър

***

Добродетелта на затвореното пространство

То ни учи да не се срамуваме

Жигосано чело,

мисли за предназначението

Малката продава клечки за зъби

А зъбите са железни

***

Снежната царица и

кървавия дон

Тя беше облечена приказно

а от неговия джоб

се подаваше роза

Ледени диаманти очертаваха замъка

Танцът ги съединяваше в музика

Топлотата на убиеца

и студа на ужаса

Неземна беше красотата им

Омагьосващо беше докосването им

В тази нощ кошмарите са

вълшебна приказка

***

Желанията се приближават

към мене - неусетно и постоянно-

топла вълна от пот и страх, леко

изтръпване и немигащи очи.

В храстите спотаен хищник,

дебне стъпките

През мъглата очертанията се поклащат

в тъжна походка, предчувствайки

магията на прераждането

Духовете се разлетяха

като уплашени прилепи

Само усмивката се показа от тъмното

Бели зъби и кървави устни

От скока заиграха сенките,

пищейки се заблъскаха в дърветата,

рисувайки призрачния кръг на ужаса

Бясно въртене, предсмъртен танц,

обред, заклинание и клетва

На одъра сърцето на девица

и Злото от небето гледа като Бог

В море от кръв детето ми ще се роди

***

Виденията ме спохождат

нощем, те показват

божествената ми същност

под формата на медитиращ

слон, с чалма и скръстени

крака;

мъдростта струи от очите му

и той е цвете - малко и нежно,

или голямо, хищно, разтворило челюсти

Съставните части на огледалото

са същността ми, отражението,

така напукано и режещо;

с него прерязах вените си

и оставих лицата ми да изтекат

***

Това е тиха балада на щастието

в която вали много дъжд,

до мен стои жена с чадър

асфалтът е мокър

водата се стича в пукнатините

и есента е шарена

Мелодията се извива като пара

чадърът лети

жената ме гледа

броя плочките

и се отдалечавам

Облаците са приятно намръщени

и навсякъде никнат гъби

***

Краката й стъпват

по тревата, тя е тъжната

усмивка на музиката;

по пръстите й падат снежинки,

голотата на девствеността закрива лицето й,

със всяко движение унесът я приближава до мен,

разтворил съм наметалото, готов да я погълна

- не можеш да се скриеш - казаха дърветата

Тя обръща глава и ноктите ми раздират гърдите й;

обладаването е жертвен танц върху огън

от изтръгнати сърца

Обичам я

***

Мозъкът ми симулира слабост, гънките са

изправени и по тях плуват индиански канута

Огнени стълбове. Жадна ли си мила моя

за млякото на жреца. Той свали сутиена си

и напръска пъпа й. От него изригна вулкан,

черни облаци, мътна пепел, капки върху пеперуда.

И се роди синът на сатаната,

малко червейче с два кучешки зъба захапали ябълката

Ябълката на познанието изкушава света, защото е

къс кърваво месо. И съзнанието спи и създава

чудовища; вакханалия, топъл зимен ден,

слънчогледи, жени, мъже и кучета, райски градини,

отдаване на големия, божествен корем,

скръб

Горещият вятър по устните ти стене

и съм с роза в ръка, приласкавам сянката,

подпухналите устни ми шептят: - До утрото

остава само стъпка . . .

***

Конете не спират да цвилят

Разсечените хора мърдат

Знамената са в кръв

Ханът лежи върху черепи

Димът още се издига на горе

Студено е и водата замръзва

Има само една жена

Оплаква

Квиченето й дразни мъртъвците

Единствено призраци стават

Всеки от тях може да мине през стени

Вътре пируват

Голотата се храни с изпечено месо

Ръмженето им ги издава

На арената се бият

Тържествуващ победител тъпче победения

От пясъка изникват корени

Това са преселени души

По средата на масата гори хлебарка

В тежък унес пият вино с треви

Гадателка тълкува кошмари

От двете страни тече река

и в центъра е островът

Учението подлудява диваците

А на сутринта го няма слънцето

***

Животът изтича със всяко издишване

Нещо поглъщаше енергията

и я превръщаше в ореол

Златни риби засаждаха телата си

в пясъка на залива

Ножът беше разрязал тялото

Кожестите животинки лепнеха

Изригване напомняше за апокалипсиса

- Вожде, знаеш заклинанието

махни проклятието

нека ръцете ми се развържат

и извадя сърцето на огъня

Бълнуване изражда уродите

те пълзят върху земята

и сеят зараза

а тя се увива между порите,

в кожата

и е червенината, засмукала бузите

Отново се събудих там

където никой не вижда

Ти си ме създал -

повтаряше една запалена усойница

Леден е студът на змията

Хаос в небесните владения

Господарят решеше косата си

пред огледало от сребро

и златните му къдрици се подготвяха

да го окичат с венеца на избран

В езическа простота и

християнска стерилност

Любовта е изплюто блаженство

А изисканият. . .

Смесва началата

***

Да разгледаме играта, господа офицери

Да сменим предназначението на нещата

Да няма квадрати и триъгълници

Бялото и черното да бъдат сиво

Едно единствено да знаем

Това което е дадено, това което имаме

Същността на страданието

Бунтът на пияните роби

Болката в думите

Свободата, без да я разбираме

Удоволствието да имаме някаква същност

до крайност, та дори тя да не е нашата

Останал сам, когато вас ви няма,

господа офицери, започвам да виждам

съществото на моите мечти

То ми носи благословията си,

като сбъдната надежда

Тогава се разтварям и ставам обемен

Мога да обгръщам, да бъда навсякъде,

сякаш съм невидимо щастие

В такива мигове забравям за вас, за пиршеството,

за празника на полуделите пияници

Моята същност е крайната безплътност,

а свободата губи смисъл

За това се извинявам на вас онеправданите

и на мене слабия, извинявам се че предадох

групата на прокълнатите

Но знам че ще се връщам защото

прозрачното в чашата е балът на моите илюзии

и викът на неродения идеал

Сбогом господа офицери и дано Христос

ви направи свои апостоли на небето,

за да не забравите непокръстения.

1994 - II

***

Пътищата минават през

полета от пелин, където

облечени в плът са

заровени костите.

Богомолци, синове на

Христос, запалете телата

си и изпълнете волята

на Бога

Само огънят пречиства

- Йехово - направи ме

скитник тъпчещ пепелта

на твоя гняв.

***

Нике разпери крилете си

щастие да донесе на избраните

устните й да докоснат

преди изгрева последен

***

Може ли с монолога си

който е две изречения

да покажа, че без теб

съм зло куче, което

хапе и къса

***

Залезните облаци ме връщат във огъня,

за да вият кривокраки кучета

от издълбаните очи на череп

***

Мъдростта на петте

пръста

***

Косата ми е малко

романтична, докато я

духа вятъра, нежността

е сън на себеотдаването,

отражението възбужда

и всичко ме свързва със

себе си

***

Ръката й е отпусната,

пръстите наведени, леко

влажни на връхчетата, с

прозрачни нокти и с

бели облаци в тях

Отдели се от безкрайните

полета на синьо, виолетово и черно,

разпръсна кръговете

и ги събра

в течащите очертания

на древна богиня

***

Идва денят на моето

щастие

земята се движи под

краката ми

а никой не е сънувал

слънце на парчета

увиващо се като огнена роза

***

Култовите статуи са изправени,

леко разсъблечени, с надървени пениси

Жените под тях попиват семето им

с устни

Паяжините и прахта показват небрежното

отношение на импотентния бог

към същността на отдаването

А обета е ясен - препускащите кончета

се изпотяват - само сменящите се карти

отговарят на действителността

И ето

по плочките пристъпва този който

светлината Някак си ще замени

Култовите статуи са безпристрастни свидетели

Превръщането е вид нереалност, която се

въплащава в пророческа истина

***

Добре разбирам какво е да си медитиращ

слон и да седиш на трикрако детско столче

Това е особено крехко чувство, изпълнено

с копнеж по майски залези и сини очи

на американски кинозвезди. Топла е нощта -

ми нашепват диви девици и опиянението

се забавлява с тях през призрачен воал

Кръгъл е огънят очертан върху земята -

какво знаеш за болката, за тези които са

загубили края и не е същото:

малко и красиво

***

Играчите са наясно с дължината

на своите чувства

Те са като ластични въжета

с тях имат плочките.

Паякът се съсредоточава

и започва да вие, защото е

вълк във пашкул, а очите му пращат

светлинни вълни към мухите чудовища

***

Очите ми затвори със целувка

главата ми напълни със цветя

в кадифен сандък лежах отпуснат

покрит със влажна тишина

Гробището беше свято

пълно с мили мъртъвци

под камъните скрили злато

във изгнилите усти

С корени на гладните дървета

изсмукали телата им безброй

заспах, в тунела на момчето

- стар мъртвец е вече той

А утрото събуждаше простора

и вятърът погали този ден

каменният кръст е вечен спомен

за някой легнал върху мен

***

Хексагон гони своите

луди катерички;

в поле от незакусил дъжд

се влачат рижите опашчици

Пастирът изгуби стадото си

то в реката се издави

и с него пречистваха

душите си

от бреговете мургавите хора

Остри песъчинки в лицето му се врязват

и повтарят

- ястреб

***

Идеалният свят на безплътна плът,

в която прозират кръвоносни съдове

и приливи пулсиращи

Неземната ефирност събрана

в крилата на морско конче,

купища от светещи точки

дълбоко под синьîто Хълм,

изгаряща трева,

въглени под краката на мравките,

писък на захапващи челюсти,

от земята открадната пръст

Потапяне във водовъртежа,

запленено - бягащи

форми

Това което отброява

часовете и от него изкривените ъгли

От пещерата ще излязат

голи, немити и страшни

Есента ще измие тялото му,

от съсирена кръв пропито

***

Словото

ще остане само

във небето

О,

Ти си моята

и негова

любима

О,

Ти си слънце

море и водорасли

О,

Ще те помня вечно

след смъртта си

О,

и

О,

О

Той е:

екзистенциално устремен,

същностен организъм

Неговото цяло гледа

дълбоко в себе си

Той разбира струните

на душата си, поривите и желанията

Той иска и не се страхува да каже

Той е новият човек

Психопат

Ще надуе корема

от цветен прашец

жълт - по краката

на малки пчелички

Тя е утрото на изцедения

Напиши

Дявол

и си дръпни

опашката

Това е то

светотатство

А можеш да убиваш

между другото

с другото

с нож

с ръце

и зъби

В поза на победител

и немита съвест

***

Фенерите разраниха лицето

***

Полъх докосване

оплита косите ти

В сърцето му има стрели

Безкрайно полюляване

в ложа от омая

Ти блудкав облак си

бебе със крила

Боже, уморен съм

и искам да сънувам

“Дебела кожа на лъв,

с глава, остри зъби

и червен език до земята

Свещта изгаснала,

годините брои”

Погалете този който се страхува

Приглушено шумолене

Олтарите са разхвърляни

в ничия земя

Свещите са призрачна молитва

Дебели, любовни вестители

опъват стрели

Първият мъж и първата жена

сплитат ръце,

заченатото дете съм Аз

Градината ме познава

Каменните рози също

В осветена дупка засаждам плодовете

Отминавайки, всичко разцъфва

Който издухва светлините

е рожденик

Тъмнина

Слугинята влиза във процепа

Прилепи бъркат в очите й

Топлината е изгаряща

Тя пищи

Иска Има Къса

Славей пее

Златна е клетката

Слънчогледово семе и вода

Слугинята пуши лула

като господар в ложето си

Идеална маска скрива лицето ми

Добротата е вид принцип,

който стриктно спазвам

Отделеността ми помага да бъда нормален,

с необходимото благоприличие,

чувствителност и ежедневни желания

В тъмнината непознатите

ходят по стълбите

и лампите греят

като намерени слънца

Да се върнем към любовта

към светещият тайнствено прозорец . . .

Силует и светлина

***

Ръката ми трепери

. . . пред зюмбюли които не познавам . . .

настръхни жабче . . . приспивна песен . . .

в мантия от звезди . . . толкова грозни . . .

а тя е . . . зюмбюли . . . миризма . . . и . . .

пръсти . . . в скалата са останали ноктите . . .

магия . . . спомням си опашчиците

които носят . . . смърт . . . докосни тялото ми . . .

ангелите за да плюят

***

Пожелавам да пипна

цветния унес на трептящи

прашинки, да докосна

всяка една от тях,

за да променя формата,

цветовете им

преди да заспя в мелодията

на моята разстилаща се

фантазия.

***

Музикални инструменти

се разбиват в главата ми,

симфонията е раздрънкана

хармония,

която чете книга за млад индус,

загубил съвършенството си.

***

Имаше плешиви ръце,

с остри нокти и буря

върху тях

***

Психопат се разхожда по улицата

косата му е потна и леко мазна

Рядко виждат очите

Черни обувки шляпат във локвите

Слънцето го няма

Миризмите са различни и възбуждат

Главата му брои буквите

Зад ъгъла ще намери щастието

То е жена която подтичква

***

Как бягат елените на

твойта свобода

***

Стари спомени пълнят

главата ми

босонога си и заспала

в меките черти на тъмното

и топлината ми

В тихия дом, където

сияят прозорците

по своите бели пътища . . .

***

Макар че сме близки

със живота

говорим различни езици

Аз съм твоето слънце

Ти ще спиш

във моите зеници

Във този ден

когато на орлите

крилата са червени

ще затихва полетът им в мен

с ударът на разпилените ми вени

***

Свещеният акт на

загубването

***

Оранжевото е любимият цвят на знамената от семейството на Араните. Но не всяко оранжево, а оранжевото на прах с повече червено и съвсем малко жълто. Залезът, изгревът, луната, слънцето - във всички оранжевото варира, за да покаже, че е независимо, самостоятелно, свободомислещо. Но то просто се прави. Оранжевото винаги е зависило от рода на Араните. Те са го притежавали от край време,играли са си с него, даже са го ползвали за храна в гладните години, когато гневът на боговете е изсипвал порой от огнени капки изгарящи вятъра, убиващи времето и достойнството на знамената от семейството на Араните.

- След тирето следва дълъг диалог между Короната и Пръстена

                                        :Всичко е символ

                                      А оранжевото - храна

Абсурдността на цялото мероприятие е в самоубийството;защото организираното общество на прашинките оранжева енергия е лишено от движеща сила която определя смисъла

- Ти си красива - каза майският бръмбар на пеперудата, а тя се обиди, унижена от грозотата му.

За лириката не мога да кажа нищо - това е сложна, много игрива дума, но знам, че нежността се увива и създава плащове - топлина, предразполага към щастие защото унася във виещите се ленти на блаженството.

- Руслан - доброто на всички времена - той е първият герой и мой Любимец.

Сънищата на гарвана - едно красиво заглавие за един къс разказ.

В разказа ще има много поучителни неща, които ще учат как преди хиляди години хората са произлезли от птиците и по-точно от гарваните-гробари. Това са големи, черни и умни животни. По-умни са от кучето и котката, даже от маймуната. Притежават ритуали, норми, възпитание, дебели книги и очила - с различни диоптри - силата на думите е в това, че са израз на живота. Мълчаливците почти със сигурност разговарят или с духове или с извънземни, или в краен случай със себе си. Това е начин да оцелееш във времето, сред дърветата и ужаса, че няма нищо да остане. А ехото е вечно, въпреки, че се повтаря.

Може ли да направите разлика между трагичното и комичното? Не е ли смехът сладък като сълзите, и сълзите солени като усмивките.

- Без риторика

Време е да бъдем по-дълбоки.

Нека поговорим за перверзията като социална изява без свян и смущение. Изпразване - плодородието на рода, продължението, бъдещето, ревящи малки същества, радостта, баналното израстване. Изпразването - новият ред, реда на желанието. Хубавата мишница на жена, с наболи косми, потна и боцкаща. Отдадох се напълно любима, искаш ли да умрем?

За да бъде дявола задоволен трябва да се заколиш, а после да изпиеш кръвта си. Удоволствието е изцяло ваше, начинанието също. Да не забравяме танца, мъчениците са вече изнасилени, а богът е мършав, гол дядка, краката му са слаби, а коремът - отпуснат; паднал е на колене и хапе майка си, която не познавам.

Аз не уважавам дявола.

Някъде във тъмното,

във черните полета

от слънцето където няма знак

и проклет във вечен ад

живота си да има като камък

дните си във мъка да брои

във храчката да бъде жалък

победен и вързан да шепти

“Молитвата е тайнството към бога

и на него аз ще се отдам

сърцето ми дано го смаже

като кървав, тежък океан”

Той свърши

днес погребан е под камък

а на камъка стъкло

То небето отразява

и страха от паднал бог

Днес от сатаната е останало само бледо копие, всъщност както и от бога, но това е логично вече няма хора - Тях никога не ги е имало - създал съм ги като част от света на въображението. А какво да кажем за огледалата или пък за смисъла.

Събуждам се рано тази сутрин. Утрото е красиво, макар че в изгрева оранжевото е по-малко отколкото очаквах. Ясно е и въздухът е чист. Сутрин предразполагаща към разсъждения. Ставам. Влача си краката в коридора и отварям вратата.

Той усети, че някой е влязъл, погледна ме, намръщи се и каза:

- Възпитанието изисква да почукате преди да влезете, господине, а не да нахълтвате изневиделица и да ме притеснявате със шума и погледите си,които тотално ме разконцентрират и провалят намеренията ми.

Целия почервенях, бързо се извиних и веднага затворих Вратата. “Шегобийката съдба сякаш тука има пръст.” И се сгромоляса моята изисканост и ме затрупа тинята на лошите обноски - в този ден и час, заради тази Врата - писано е -И така стана.

Ролите са доста

добре разпределени:

- Руслан е символ на доброто

(с неголямо участие)

- имаме един символ на злото

(размит образ)

- един който се обожествява

(повсеместно явление)

- истински бог, дявол -

гледам през различни ъгли

(и това символизира нещо)

- накрая една доста перверзна

персона, съчетала в себе си

началото на философа и на психопата

- а и да не забравяме този, който

говори за себе си

Идвам да ви донеса за-

тъмненията, луна и слънце

което вече не свети

Във фунията - вселената е малка

Драконът пие кръвта от

корените и изригва огън

Казано е: Жигосай слабите

Дано морското синьо потопи града

и създаде илюзията, че

сме плуващи рибки

Прозаичен апокалипсис

-Котката открадна сърцето ми

-И Решетките

-Беше нежен, честен и възпитан

-Баща

-Кога ме е обичал?

-Много от това, което ще кажем

-Но той . . . .

-Искаш ли цикламени ягодки?

-Не, искам ризата, панталоните и вратовръзката

-Ти си лудо, черно куче

-Азиатка

-Жена и приятел

-Мога да плувам

-Листата са в къщата

-Пусто

-Това е заради прозорците

-Но съм стар

-Какво искаш

-Подарете на просяка камък

после се смейте

а той ще тъжи

защото е просяк на който

камък са му подарили

-Следвам думите:

Мамо, Мила, Боже, Подаяние

-Сърцето ми плаче за любов

-Ох, защо

-Не проклинай

-Ръцете й

-Течност, която синтезира радост

в нашите очи

Часовникът показваше времето

и различните случки. Беше пясъчен.

Фантастичното е на кориците

Искам да разкажа за жената

бягаща по пясъка. И как вълните

винаги заливаха следите

Силата на волята ще ги

доближи и двамата ще се целунат

Аз съм художник - рисувам със случки,

а цветовете са формата на лицата.

Не говорете, това е само бълнуване

На дървото пише:

Обичам М

Спомняте ли си думата

Съхранение

Съхранете е изразителна дума -

като ястреб

Жалко, че не сме “близки”

Съществата са част от природата

-Добре дошли сред нас

Но не му се сърдете

-Дъждове, дъждове - да . . . .

Ще сложа в торбата черепа,

който ми напомня за историята

на неандерталците

И скалните рисунки.

Рогата на елена,

песента на върха,

началото

След като избръснат космите

се оголва лицето, със очертанията,

пресечната точка обединява хората.

Кървясъл. Погледът знае себе си.

Отново и отново,

изгърмяват вълните

по назъбения полет на залеза

И е лирично. Любовната

песен. Целувката. Ще

промълви. Искам те.

Истерия. Успокой се.

Това е просто средство.

А там те чака Бог

Голият боец публиката поздравява

-Благодаря за кръвта,

а зрелището е красиво,

защото паднали на колене

ще плачат победените.

Няма нищо по-забележително

от Мен застанал пред огледалото.

Величието ме гледа в очите.

Корона са слънчевите лъчи и

светкавиците на гръмовержеца.

Храм съм, свещеното събрал.

Обичта е поклон, вярата - фанатизъм.

Вдигнал ръце

ще се оставя да бъда манна небесна

за всички отражения

Ние крайните егоцентрици

трябва да бъдем родени отново,

от каменните статуи на богове.

***

Помислих че са мъртви огнищата

с пепелта, най-чистото на този свят

Във дланите на земята

има топлина;

съзряват сенките на дърветата

пролетен миг пониква

след дъжда

селският път се загубва

към реката

Изящен е тополеният танц

в минутите на вятъра

във глътките въздух -

тъгата на земята

се разминава със

очите на старец

със къщите, със кучетата

а птиците са високо

и радостен се гмуркам

във небето

***

Това са прекалено

резки движения

отрязване на живи души

осакатяване на плът,

на сърца

груб удар,

разтрошаващ удар

Столът поема спокойствието

разстила го в стаята

заедно със моето тяло,

вещите, въздуха

в едно блатисто отпускане

мътно за очите отпускане

***

Гадини

небрежно се отнасяте

към любовта

Гадини

и

Гниете.

***

Връща се този студен македонец

налапал ножа,

през вратата влиза

в кръвта си има миди,

бели като сълза

от челото -

кехлибарено щастие

Пушечни сънища, стрелби

и разплата, изнасилват нашите

блянове, най-чистото злато на

мечтите ни, накъсват птиците

на крила и тяло

Жалостиво стенат жените ни

пред запалени къщи

-Хълмове оголили глави,

опечено мъртвило и

бездушност