Интерпретации

Интерпретациите на оригиналните текстове съм правил опитвайки се думите

(в по-добрият случай) или фразите, да заменям с моя фраза – избягвайки (доколкото

мога) чисто синонимни промени на отделни думи.

Пример: в оригинален превод (Шекспир):

„Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба“

Моя интерпретация (вариант 1.):

„Дали с величава търпеливост

да приемеш на предопределението

зверският туптеж“

Целта ми е (с риск да усложня твърде много изказа) да „индивидуализирам“ максимално

отделната дума до смислово еднаква фраза.

Тъй като тази цел не мога да постигна с всяка използвана в предходният текст дума,

често заменям фраза с фраза, а не (както бих искал)

дума с фраза. Което от своя страна води – за моя жалост – по-скоро до интерпретации в духа

на последователно променящи се оригинали.

При „превеждането“ за всеки следващ текст съм използвал предишната интерпретация.

Или:

за да напиша вариант 3. съм използвал вариант 2. без да правя „справка“ с вариант 1. или с

оригинала. За това е добре когато се чете съответният вариант, да се има предвид, че се отнася

към предходният (а не към оригинала), с изключение на вариант 1., за който се подразбира,

че е по оригинала. Горното е и причината втори и особено трети вариант да се „разминават“

чувствително с оригинала.

*Дефинирам фразата като интерпретация на оригинална (за съответният текст)

дума или фраза, изразяваща духа на текста според разбирането на „интерпретиращия“.

Уилям Шекспир -

Събрани съчинения в осем тома

Издателство „Захарий Стоянов“

Том 3

Из „Хамлет“ ; Стр. 478-480

превод Валери Петров

Шекспир (оригинал)

           ХАМЛЕТ

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв завършек –

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй –

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка – то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни. Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия потисник,

високомерието на рода,

сълзите на отритнатата обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех,

със който недостойният заплаща

на тихата заслуга – всичко туй,

когато едно бодване тук вляво

очиства сметките ни? Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред него

зад гроба, в неоткритата страна,

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.

Тъй размисълът прави ни пъзливци

и руменият цвят на мъжеството

посърва под отровното белило

на многото мъдруване. И ето,

мечти високи, почини с размах

отбиват се встрани и губят право

да се зоват „дела“!… Но тихо! ..

……………………………………

Шекспир (интерпретации)

Вариант 1.

Да си или да не си? –

зададена тревога във душата

Дали с величава търпеливост

да приемеш на предопределението

зверският туптеж или стоманено блестящ

да се възправиш срещу давещата скръб

и в тоз двубой да си удавник победител?

Край...Под клепачите е мрак...Единствен...

Но щом очите ти в орбити препускат

не мъка ще крещи, нито червеят съшит

в тялото приживе.

Такова ехо отшумяло – господ да дари!

Край... Под клепачите е мрак...С очи потръпващи –

дали?

Да, стръмен праг! Защото какъв ли блян

отвъдното ни готви, когато тленния

покров разкъсаме? – това ни спира и скръбта,

във дните преброени, годините облича. Чий

дълг би бил тогава бичът плющящ

на миговете днешни:

на мъчителя вероломния ботуш,

ириса нашарен със презрение на споделилите кръвта,

солта отчупена и страните наранила с

поругана близост отровила сърцето,

кълбото тлъсто на неразплетената правда,

прищявките на дребния управник,

зъбите заострени в усмивка, хвърлени

като разплата върху плаха добродетел – и това

когато острие едничко кръвоплискащия мускул

за секунда кратка може да разреже и

във смъртна бледост бели да искрим?

Кой душащата ръка на битието прежно

би търпял, ако тръпка ледена не го тресе

от безименното идващо след пръстна клада,

която в място неизвестно крачките разпада

и там пленник се остава – та до веки?

То стремежите ни смила и ни учи

да се гушим в пазвите на мили мъки

вместо в ураганите от ужас крила да

заплетем. Така трупащият мисли

натежава в страх и на храбростта

аленият изгрев във залез се превръща от

вехнещата старост на дългото умуване.

И ето, издигнат рев, намерения хвърчащи

разбиват се на прах и отричат вярност

към тласкащото друго...Но млък!....

……………………………………….

Вариант 2.

Да те има или не? –

по кожата минава като тръпка

Дали пиедестално мълчалив гръбнака да

подложиш на миговете бъдни или нажежен

до огън срещу парещата мъка се издигаш и от

схватката оставаш погубен пламък-осветител?

Ехо отшумяло...Очите сухи...Само

Но щом образи под гранита заредят се –

ни воят на скръбта, ни паразита лапащ

от живата ти плът – остават.

С такъв поклон на звука прежен

всевишният дано помилва.

Ехо отшумяло...Очите сухи...Образи

ако булото разкъсат – Но какви...?

Да скална вис! Въпрос кънтящ пред миражите

на нашто друго утре, щом примката

на вените разкъсана ни вледени.

Туй връзва ни и на нощите матовите перли

съшива с болка огърлицата песенно чуплива

от прието време. Кой – ако не бе това –

предан би останал в плен на

секундите плющящи върху робски гръб:

на воля чужда дето груба длан

около врата му сключва, на вина

с нетрепващ поглед смъртоносната стрела

на своя прежен труд прескачаща,

на печата по бузите крещящ за любовта захвърлена

във блато, на скритата в ъглите истина

посивяла от сумрака, на иглената власт

потъпкващата гавра, на звънката жестокост

стъклен прах изсипала във милващо сърце –

И това когато на метала заостреният нокът

със щрихът на жеста паяжината на живота

може да разкъса и пеперудено душата ни

да отлети? Чия сила би изпитвала наслада

от мачкащият пух на земно време,

ако простора следващ не го тревожи с

неизвестната си чистота – твърд, чиято вярност

прокужда всякаква надежда?

Порива тогава плахо се смалява до познатата

неправда, и знамето на храбростта ни

остава неразвято. Алчен за години – мъдреца прави

ритъма си бавен И на мъжеството протегнатите

пръсти не слънце чувстват, а леда на бялото в косите.

Ето: зовът викащ висините, желанията небесни –

в късове изригват намерили земята,

щом в предателство обгърнат порива

от глината, който ги извежда!…Но... глухи

нека станат ветровете!.…

………………………………………………

Вариант 3.

Да си или да не си?

Ехти прокобно във кръвта.

Дали под камъка на своето достойнство

викът си да затрупаш и на търпението

перото тежко секундите ти да изписва

или във дъха на дракон – залезно-трептящ –

криле ще изгориш по пътя си нагоре?

Звук – сирак...Скреж в зеница...И това е...

Но щом завесата от пръст се спусне

болезнените зъби на живота под топлината

на покоя сукалчески топят се и на сенките

подклепачното присъствие по прилично на целувки е,

отколкото на челюсти с ласката на рана.

Дано мелодия така звучала

до божествената тишина достигне.

Звук сирак...Скреж в зеница...Плът на

призраци ако пелената раздерат – Но какви...?

Да – такъв разлом бездна пророкува! Питане

изискващо от миговете яснота, когато

восъка на кожата от корен се пропука.

Така възела на дните ни се трупа върху

гердана тежък от вехнещи в тъга години.

Защото кой в упорство от нищожност би

понасял мантията от удари съшита, тялото

обгърнала със време:

кълбото ноктесто отнело въздуха

преди да го поемеш, бесът на съвест –

като крайник отделена – в сечиво от злост

обърнала човека, храчката изплюта

по най-милото което твоето сърце дарява,

на правдата силата изтляла до сивото на пепел,

на карфицата бодежа приковал размаха на

сграбчената птица, на жужащата от злоба струна

допира на нежността в белези покрила –

И туй щом режещият порив натиска извикал

парцаливия туптеж във фонтан от бледост

преобръща? Каква сладост би носила тогава

на секундите кървавата лапа ако името на

пустотата не плашеше до смърт – ха, това е то –

страшно-неизбежно.

Пулса ни затуй се свива във ъгъла

от знайната нещастност, вместо

сока на плътта ни в гневен вятър да плющи.

Маската от бръчки е желаната награда

за който в предвидлива умност се снишава

И бронята от чест и вяра пада

с притежателя си паднал на колене.Това е:

гласът в облаците вплетен, стремежите

опънали слънчеви въжета – разпадат се

хвърлени върху пръстта, от тежестта

издайнически укротени на едно и също

прашно дълголетие!…Но... тревите само

нека бъдат ми свидетел!...

……………………………………………………

Ницше

1. Из „Отвъд доброто и злото“

изд. „Захарий Стоянов“ – 2000г.

Девета част – Кое е благородно?

из глава 257; стр. 213;

превод: Ренета Килева-Стаменова

2. Из „Тъй рече Заратустра“

изд „Христо Ботев“ – 1990г.

Предислов на Заратустра

из глава 3; стр. 28-29;

превод: Жана Николова-Гълъбова

3. Из „Воля за власт“

Изд „Евразия“ – 1995г.

книга – трета и четвърта

из глава 1067; стр. 306

превод: Пламен Градинаров

Ницше (оригинал)

 1.

Нека си го кажем, без да се щадим, така както досега е започвала всяка по-висша

култура на земята! Хората, все още първични по природа, варвари във всеки ужасен

смисъл на тази дума, хората хищници, все още притежаващи волева сила и ламтящи за

власт, се нахвърлят върху по-слабите, по-цивилизованите, по-миролюбивите раси…

------------------------------------------------------------------

Кастата на благородните в началото е винаги кастата на варварите: нейното

преимущество е не във физическата сила, а в душевната – това са по пълноценните

хора (което на всеки етап същевременно означава“по пълноценните зверове“).

 2.

- Аз ще ви уча на свръхчовека. Човека е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?

Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете

отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели

да превъзмогнете човека?

--------------------------------------------------------------------

Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и

призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци?

Ето, аз ви уча на свръхчовека!

Свръхчовека е смисъла на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовека да бъде

смисълът на земята!

---------------------------------------------------------------------

Не вашият грях – вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж

в самият ви грях крещи към небесата!

Къде е мълнията, която ще ви близне с огненият си език, къде е безумието, което трябва

да се впръска във вените ви?

Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!

 3.

И знаете ли какво е за мен „светът“? Да ви го покажа ли в моето огледало? Този свят е

огромно струпване на сила, без начало и без край, една стабилна, будеща

страхопочитание маса от сила, която не става по-голяма или по-малка, която не се

изразходва, а само се превръща----------------------------------той е обкръжен от нищото

като от своя граница, неизчезващ, неразходван--------------------------------------той е едно

и много, сила която се натрупва тук и намалява там, едно море от бушуващи сили,

вечно променящи се, вечно завръщащи се след огромно количество години, в потопа на

своите образувания, от които най-простите преливат в най-сложните, а най-спокойните,

най-силните, най-студените – в най-жарките, най-дивите, най-противоречивите, а след

това отново се връщат към простото, от играта на противоречията към удоволствието

на съзвучието, самоутвърждавайки се в тази еднаквост на пътища и години,

пречиствайки се като онова, което трябва вечно да се завръща, като едно ставане, което

не познава насищане и умора: - този мой Дионисиев свят на вечно самосъзидание, на

вечно саморазрушение, този тайнствен свят на удвоени въжделения, това мое „отвъд

доброто и злото“, без цел, освен ако в щастието на въртенето в кръг няма цел, без воля,

освен ако кръгът не проявява добра воля към себе си, - искате ли името на този свят?

Решението на всички ваши загадки? Искате ли и вие светлина, вие, най-скритите, най-

силните, най-безстрашните, среднощните? – Този свят е воля за власт – и нищо друго!

И вие самите сте воля за власт – и нищо друго!

Ницше (интерпретации)

Вариант 1.

1.

Да бъдем честни, да не пазим крехкостта на съвестта си приближени до началото на

извисеното творителство! Племето – младо, с дъх на джунгла – още само къс гранит,

необуздана сила в мрака на инстинкта, очи и нокти, с искащи тела, които тъпчат с

краката на своите желания – руши и завладява – изнежените, разцъфтели във покоя

кръвни линии.

------------------------------------------------------------------

Сбора на честта, преди такъв да стане е бил сбор от скитници по волята си взимащи:

и не със зверщината на плътта си те се отличават, а с дух препълнен от човешко (или

ще рече: във всички отрязъци от време „по-алчни за живот животни”)

 2.

- Аз, в главите и душите ви, отвъд картата на ваште вени ще изрежа отпечатък.

Върху друга земя ще поставя плаща на духа ви. Потърсихте ли тази земя, пожелахте ли

да сте първо семе за недрата й?

Изкачват се останалите твари винаги над себе си – какво плаши вас, че оставате кал при

калта, река спотаена в извора си, а не сила – с плясък разрязала скалата, която с

примката издялана от камък – ви души?

----------------------------------------------------------------------

Дори белокосият ум е само хибрид между мираж разтворил очи и дърво уморено от

корена си. Но аз не искам от вас да бъдете ни мираж, ни ствол трупащ на годините пръстена.

Е, в главите и душите ви поставям извисяване – откъснато от вас – като откъснато от рана.

Над себе си скока е кодът на творящата пръст. Стремежа ви извикал в юмрук: - Друго време

пожелавам за живота си, друга плът пожелавам за времето си И това е от творящата пръст.

---------------------------------------------------------------------

Не измяната ви към Бог, а протягането плахо за още небесност дере звездният праг,

алчността ви за още предателство – дере звездният праг.

Късащият порив на искрата търсете, от възхита разпиления си разум дочакайте

да се стовари метеорен върху ви.

Е, в душите и главите ви поставям извисяване – то е късащият порив на искрата,

то е разума от възхита разпилян.

3.

Искате ли моята представа за съществото от знаци? Ще погледнете ли отражението

на очите ми?

Тази вселена е тласък преобръщащ пулса на посоките, без зачатък и без смърт, колонна

твърд, плашеща вихрена каша, която не расте и не намалява, а от покоят си се храни с

разкъсване---------------------------------------тя е в рамката от пустота – картина –

неповяхваща, неизронима------------------------------------тя е множество и шепа, вихър –

трупащ плът оставил празнина, простора-танц на вълни всемогъщи, прилива и отлива

безкраен сред мигове безчетни, тя – в давещата сила на своите създания – къса от

грубостта съвършено и от съвършеното грубост, от което най-тихите, най-

пулсиращите, най-ледените превръщат се в горски пожари, в пещерен крясък,

в две души голота обитаващи И пак пак пак в реда на първото се влива, от лудуващия

сблъсък до оркестрова плетеница, цялото на себе си върху посоки и люспи време

разпилява, до блясък концентрирал неизбежното й повторение, в сбъдване – без старост

и винаги алчно: този мой ред на нещата опиянен от бурята на собствените си движения,

от музиката на раздвижените небеса, самоправещ се в безвремие, саморухващ в миг

безкраен, тези бог и вселена в безмълвната магия на двоен блян, тези над „живот и

смърт”, които са самото многоточие, освен ако пръстена, по който обикалят не е за

многоточието радост – без стремеж, освен ако контура затворен във себе си не носи в

стремежа си милувката на още стремеж – желаете ли вие назованият ред на нещата?

Правещият отговор на тайнството? Желаете ли за себе си лъчите на вашето зрение –

тези на които говоря – притаени, в мрака парещи и ужаса приели? Този ред на нещата,

тази Вселена и Бог е нашествие, което постоянно себе си поглъща – и това единствено!

Тези на които говоря – в слух и земна плът – Вие сте това нашествие – и това единствено!

Вариант 2.

1.

Истината – в своята чистота проблясва до вина, щом на създаването си дадем крила и

бездна. Дивашкото единно – извивка неоткъсната от мрамора, воля буреносна в

беззвезден небосвод, със зеници жадни и още с хищни лапи, плът готова да завзема,

която своята потребност обръща в право и предишното не оставя цяло – претопяващо минава –

през онези дето вени са преплели, но вече със сърца от много разум остарели и от умората си

съблазнени.

----------------------------------------------------------------

Достойните събрани в твърдостта на чук имали са първо на метала силата:

и не животното притаено в мускулите им ги определя, а призраците им на хора (или

пък така: в посоката от минало към бъдеще те са „на живота похода чудовищен“).

2.

- Този който съм, в именуваните ви тела кръв кометна ще положа.

По планински върхове мъглите на душите ви ще заискрят. Блуждаещия ви поглед взира ли се

в тези върхове, сте ли остриетата им ледени?

Пълзящи и хвъркати,в същността си, са лапи протегнати за още, какъв страх сковава ви така,

че не искате да сте по-блестящи от най-блестящата звезда, а не отразена светлина на някоя

светулка в юлска нощ?

------------------------------------

Дори първите по разум са телесно привидение от призраци със кожа във земята впити.

Но този който съм не ще приеме ни призрака, ни корена във вас.

И така – в именуваните ви тела кръв кометна ще положа – белег-лъч върху

тъмното небесно.

Отласкващият полет – отражението откъснал – е тайнството на пролетният пукот.

Пръстите ви събрани като камък, протягат се до чупещ крясък: - Ще умираме в

бъдещето нови, избрали за дължината на мига си – тяло. Такъв е на пролетта взрива.

-------------------------------------------------

Вашата вина не е, че обругали сте божественото, а срама слънцата да поискате за танца

пепелен, който разширява на вселената ръба.

Към разлома – земетръсно отделил – се протегнете, вдъхновена ярост нека на мисълта ви

монолита да разчупи И късовете режещи да донесат наградата на белега.

И така – в именуваните ви тела кръв кометна ще положа – тя е разлома земетръсен, тя е

яростта до белег мисълта разчупил.

3.

С попиващ дух ли сте за образа от мене сътворен, в контури вкарал – до белези –

потръпващата жива маса? Ще заровите ли поглед в мрака на зениците ми?

Тази космическа цялост е вятър гънещ на пътищата тъканта, нераждана и неугасваща,

гранитен обелиск, ураганен ужас в смес от проявления, която само от туптежа си се

разширява или се смалява, а щом замлъкне е тиха до звездно-милиарден вик-----------

-----------------------тя –празното полепено притежава и чрез себе си разграничава, защото е

платно, на което линиитена времето са приковани – цветът на своят пулс не губи и

ръбовете на нейните видения винаги остават остри--------------------------------------тя е на

фонтана разпилените потоци и пръстите събрани на водата, буря правеща тела и

острови населени с пустиня, ведрият за поглед ритъм на безбрежно тръпнещата

песъчинка, тя – вдишва и издишва храм от семена върху плодовита вечност, тя – във

водовъртежа всмукващ на своите творения – изящество в ефир превръща и ефира в

тежест, от което най-спотаените, най-кръвоносните, най-елмазно-снежните какавидено

пресътворяват се в стръкове пламтящи, във вой срещу луна, във война на маски –

невинната единност развращаващи. И отново – в непрестанно повторение – изначалния

порядък сплита от хаоса намигащ до събрана в архитектурен ред всякаква различност,

същността си в пространства набраздява и в късове от циферблати се взривява, до връх –

от океана вечен на лъчите острото събрал, в случване – без вехнене преди промяна И

винаги на желанието си дала сляпа воля: тази моя вселена от дух и материя – в унес от

дланите си-облаци с плясък прави мълнии, със звук надземното разтърсва – събираща

парчетата на себе си върху пречупената стрела на вековете, разпиляваща отломъците си

в секунда прекалено плътна за броене, тази вълна всепомитаща и нетрепваща мощ – в

единен съкровищен зов, тази „над начало и край”, която е верига от себе си очертала

свободата, освен ако веригата не захапе опашката си от това доволна, без протягане за

още.. освен ако решетката дошла от същността не се обръща в същност протегната за

още... – да ви даря ли с изреченият символ на порядъка? С вълшебството на

изговорената истина? Ще приемете ли искрите съживили въглена на слепите ви зеници –

вие които нанизвам на думите си – в нощта изгарящи без пукот И страха разбили във

вълнолома на душите си? Този порядък, тези метаморфози на абсолюта са превземаща

самонаправа – и толкова само! Вие които нанизвам на думите си – чуващи и с тела от кал –

вие сте на превземането тропота – и толкова само!

Вариант 3.

 1.

Правдата затъва в грях, щом на духът контурите ни пропастно прогледне. Племето в

своята зора – само корен впит в земята, неотклонен ураган под черна вис, с очи

погълнали звездния проблясък и с длани короновани от остри нокти, с меса – във

войнски вик смилащи пространства, с правото на силата рушащи минало оставено от

други – тези дето от кръвта си са направили ложе неподвижно под извивките на

мисълта, вместо лава мачкаща с пожари.

---------------------------------------------------------

Гордостта – дала им осанка – избрала с удара на порива си път да прокопава – трябвало е

безмилостно решителна в началото да бъде:

и не зверове ухаещи на древност профила им очертава, а сянката им слънчево-менлива

на човеци (може и това: в полета към края следващ всичко, те са „на пулса земен най-яростният

прилив”).

2.

- Моето – по волята ми допир – подписа на вашта плът от огнен хелий ще състави.

По ледените призми на вистта духът ви ще е цвят от седемте на бялото – различен.

Унеса на вашите очи вгледан ли е във вертикалата на земното, от края на която песенни

ще сте само върху бездна?

Всяка форма дето тръпне, над себе си да се издигне иска, да бъде повече, да тупти

различно, какъв ужас вас така вдълбава ви в скалата, че от полета сте само падане, а не

слънчевата страст на птицата от жар?

-------------------------------------------

Дори по ум ораторно величавите са само дом от пясък, които вятъра на времето руши.

Но аз величие такова отрицавам А също пясъка във вас.

И пак: моето – по волята ми допир – подписа на вашта плът от огнен хелий ще състави –

искра от драскащ нокът върху чернота беззвездна.

До криле размахани ръцете, сянката от тялото изтръгват както раждащ полъх – нов живот

събудил в калта.

И нека на дланите ви твърдостта, с отпечатък от съдбовните си рани, върху купола небесен

да изпише: - Новородени, смъртта ще ни дочака, същността на секундата по избор свой приели.

------------------------------------------------------

Страданието на съвестта ви не е от камъка хвърлен върху абсолюта, а от обвитото във

вина желание да притежавате марша земетръсен на новите планети.

Невидима черта отделя високото от ниското – пропаст или връх –

и двете нека жаждат ваште пръсти, така гнева до болка в умовете ви ще разтупти искреност,

която наследена древност измечтава до острие и рана, до жигосваща представа.

Моето – подписа на вашта плът от огнен хелий ще състави – то е туптежа на ума, то

е раната прокапала като мечтание.

 3.

Суха пръст ли сте за извора изровен от ръцете ми, за неговият устрем дълбаещ прорези

върху огледалото гладко множащо ви в кръговрата? Ще се обгърнете ли в образа

гледан от очите ми?

Това Всичко е бриз многолик за посоки различни, безродно и безсмъртно, острие на

скален лъч, стихийна паст оформяща със зъби – от зората и залеза на своя пулс правеща

и голямото и малкото, а когато е с пукота на падаща снежинка – слънца сияйно

изпищяват--------------------------------------то нищото намята, граница да му даде, а

бръчките по образа му са от векове, които не променят възрастта му И ярък го оставят в

щрихите побрали го като начало-------------------------------------------------то е шепата на

звездоброец хвърляща звезди и звездата първа взела всеки блясък, вятър е – формите

повял, и връх от пепел на безбройни възкресения, хлад е – върху виждащи очи – от

танца на частица започнала ефира, то – в прегръдка или с жест изпращащ – носи

тайнството на хищното израстване, то – от адовият писък на пленена светлина, във

виелицата разслояваща на своите създания – ритъма на паяжината изтъкава – от които

най-притихналите в здрач междинен, най-плодоносно-плахите, най-непреклонно-

мразовитите пролетно взривяват се до змии от съскаща стомна, до житен крясък, до

бунт разкъсал на душата монолита катедрален И пак – в кръг не пристъпил своето

очертание – редът начален претопява, от игривата случайност до скулптора недала

от нея ни прашинка някой да отнеме, от себе си направило и белег и стрела И миг

разпаднат до безвремие, камбана взела на всеки звук гласа и от самоцел своето

проявление – обречено на младост белокоса, и в порива си непознаващо търпимост:

това мое Всичко – от миражи и тела за пипане – в екстаза на непрестанното си

сътворение гласа на своите проявления обковава в електричество, в мелодия небесно

земетръсна – отломъците си повива с години, а върху мига късовете си забива за да го

фиксира, тази стена – на движенията пазител и ломяща неподвижна сила, това „над

безмълвие и писък“, което кръвоносен път е – безбрежието сграбчил – освен ако кръвта

не се разплиска на волята си дала тласък, без стремеж и недостатъчност – освен ако на

достатъчното залипсва му стремеж – искате ли върху длан обърната да ви представя

възела на неговия смисъл? На правдата, магията на звука да дам ли? Вашето ще се

пропие ли от парещото мигновение, мъртвото накарало да диша – вие, които тежестта

на словото ми обитавате – неми и пропукани от мрак, в който ужаса се свива да

скимти? Този смисъл, този възел на реда ехтящ безспир е яростното СЪМ – поискало

да бъде още – и трето няма! Вие, които тежестта на словото ми обитавате – от звука

прободени и на пръстта отрочета, вие сте яростта на СЪМ, поискало да бъде още – и

трето няма!

Карл Маркс 

1. К. Маркс, Ф. Енгелс – Мисли и афоризми

Изд: Партиздат – 1971г.;

К. Маркс „Обръщение на ЦК до Съюза на комунистите“

стр. 119

Съставители: Милко Григоров, Костадин Кацаров

Маркс (оригинал)

За нас въпросът е не за изменение на частната собственост, а за нейното унищожение,

не за забулване на класовите противоречия, а за унищожаване на класите, не за

подобряване на съществуващото общество, а за основаване на ново общество.

Маркс (интерпретации)

Вариант 1.

Нашият отговор не е фокус, скрил притежанията напластени върху телата, а тяхното

изрязване от живата човешка плът.

Нашият отговор не е свенлива пелена прикрила груповите битки, а взривяване на

рамката правеща групите.

Нашият отговор не е грим върху разлагащата се старост на настоящето, а ваятелство на

туптяща конструкция – на цялост друга поставила начало.

Вариант 2.

Знанието ни не е сръчна магия, с която загадката разгадаваме, в тайнство обвили

взетото и натрупано върху плътта А с нож отнемаме го от туптящият лик на човечеството.

Знанието ни не е було от срам паднало върху истината, за многолюдните различности,

които едни с други се борят А движение рушащо границите съставили многолюдните цялости.

Знанието ни не е боя даваща изкуствена младост на днешния миг трупоподобен А постройка

изградена със пулс, от чиято хармония и от чиито хаос следващите дни са направени.

Вариант 3.

На въпроса мъката няма да преглътнем, докато в сумрака древен истината крием.

Черупката от притежания – надената върху човека – в мистерия няма да покрием

А с острие ще я разтворим, за да бъде под прозрачна кожа – чист порива сърдечен.

Нашата правда няма да се стресне от вината във невинността посочила добро и зло

пропастно тълпата разделили, и човек срещу човека тласнали в битка А с махване –

отнемащо стените – общото ще изградим.

Нашата правда не е еликсир събуждащ мъртво време А кула извисена от мускулни

туптежи, в чиито връх небето се пробожда, а земята (от основите й) земетръсно се

тресе.

За да бъде бъдещето струна – между пръст и облак.

2. Из „Манифест на Комунистическата партия“

Карл Маркс, Фридрих Енгелс

Маркс, Енгелс (оригинал)

Комунистите смятат за недостойно да крият своите възгледи и намерения. Те открито

заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилственото събаряне

на целия досегашен обществен строй. Нека господстващите класи треперят пред

комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят освен своите

окови. А ще спечелят цял свят.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Маркс, Енгелс (интерпретации)

Вариант 1.

Те, които в сбора на общото се намериха, приемат за безчестно в сумрачни ъгли да

поставят светогледа и острието на посоката си. Те ясно казват – намеренията си в думи

втвърдили – че крайната точка, до която трябва да стигнат може да мине единствено

през разрушаването – до кръв пролята – на социалния ред, който пирамидата на

човешките отношения издига. В страх да са сърцата на повелителите най-горни пред

сбора на общото, който в бунт се възправя. В бунта – разломи направил – изработилите

света могат само нишките на своя плен да изгубят. А планетата ще придобият за себе си.

Вие, които изработвате света, по труд еднакви зад всяка граница, едно бъдете!

Те, които в сбора на общото се намериха, приемат за безчестно

в сумрачни ъгли да поставят светогледа и острието на посоката си.

Те ясно казват – намеренията си в думи втвърдили –

че крайната точка, до която трябва да стигнат

може да мине единствено през разрушаването – до кръв пролята –

на социалния ред, който

пирамидата на човешките отношения издига.

В страх да са сърцата на повелителите най-горни пред

сбора на общото, който в бунт се възправя.

В бунта – разломи направил –

изработилите света могат само нишките на своя плен да изгубят.

А планетата ще придобият за себе си.

Вие, които изработвате света,

по труд еднакви зад всяка граница,

едно бъдете!

Вариант 2.

Те, които в снопа на единството откриха себе си, чистотата на духа си ще опетнят, ако в

тайнствена тъма оставят погледанаправил естеството и още – отправността

безкомпромисна на пътя си. Те, на ледена прозрачност приличат, когато изричат

представата си: последното, към което води посоката им, може да бъде достигнато само

ако поточно разпилеят вените на марша, издигнал планината на поднебесната

свързаност. Нека ужаса пулсира в плътта на господарите, защото на единството снопа

във взрив ще се издигне. И в този взрив – отделящ безвъзвратно – дланите опаковали на

пространството разгула, могат само на затвора си струните да скъсат. А да вземат на земята

творящата кал.

Вие, правещи материя за обитаване годна, непризнаващи на територията изрязания

образ, от телата си – Тяло съставете!

Те, които в снопа на единството откриха себе си,

чистотата на духа си ще опетнят, ако в тайнствена тъма

оставят погледанаправил естеството И още –

отправността безкомпромисна на пътя си.

Те, на ледена прозрачност приличат, когато изричат представата си:

последното, към което води посоката им, може да бъде достигнато

само ако поточно разпилеят вените на марша,

издигнал планината на поднебесната свързаност.

Нека ужаса пулсира в плътта на господарите, защото

на единството снопа във взрив ще се издигне.

И в този взрив – отделящ безвъзвратно –

дланите опаковали на пространството разгула, могат само

на затвора систруните да скъсат. А да вземат

на земята творящата кал.

Вие, правещи материя за обитаване годна,

непризнаващи на територията изрязания образ,

от телата си –

Тяло съставете!

Вариант 3.

Те, в юмрука на братството поставили силата си, недостойни ще бъдат за крепящия ги

порив ако в шепот забулят очите – пресъздадената природа видели и още – на крачките

безжалостната отдаденост – скрият. Те, върху скрежния лист на света изписват своята

истина: краят на пътя им ще се разкрие ако първо с удар разбият на кръвта ритъма,

движещ краката и дланите на общата тъкан. В страх до кост да бъдат управниците на

тъга и радост, защото юмрука на братството силата на късащ призив сътворява И в

призивa – пропасти разтворил – те – ръцете изваяли на материята съхраняващите шепи,

могат само писъка на своят плен да заглушат. А на планетата създанията очакващи да

приютят.

Вие, ваятели на шепи съхраняващи, неприемащи на картите печатите сложени, със

ножа на гръбнаците си сочещи небето - единна плът режете!

Те, в юмрука на братството поставили силата си,

недостойни ще бъдат за крепящия ги порив

ако в шепот забулят очите – пресъздадената природа видели и още –

на крачките безжалостната отдаденост – скрият.

Те, върху скрежния лист на света изписват своята истина:

краят на пътя им ще се разкрие ако първо с удар разбият

на кръвта ритъма, движещ краката и дланите на общата тъкан.

В страх до кост да бъдат управниците на тъга и радост,

защото юмрука на братството силата на късащ призив сътворява

И в призивa - пропасти разтворил – те –

ръцете изваяли на материята съхраняващите шепи –

могат само писъка на своят плен да заглушат. А на планетата

създанията очакващи

да приютят.

Вие, ваятели на шепи съхраняващи,

неприемащи на картите печатите сложени,

със ножа на гръбнаците си сочещи небето –

единна плът режете!

3. Из „Към критика на политическата икономия – Предговор“

Карл Маркс

Стр. 8-10

Издателство на БКП

Год. издаване - 1949

Преводач - Кирил Тотев

Маркс (оригинал)

В общественото производство на своя живот хората влизат в определени, необходими,

независими от тяхната воля отношения, производствени отношения, които отговарят на

определено стъпало от развитието на техните материални производителни сили.

Съвкупността на тези производствени отношения образува икономическата структура

на обществото, реалната основа, върху която се издига една правна и политическа

надстройка и на която отговарят определени обществени форми на съзнанието.

Начинът на производството на материалния живот обуславя процеса на социалния,

политическия и духовния живот изобщо. Не съзнанието на хората определя тяхното

битие, а напротив, тяхното обществено битие определя съзнанието им. На известно

стъпало от своето развитие материалните производителни сили на обществото влизат в

противоречие със съществуващите производствени отношения или - което е само

юридически израз на същото - с онези отношения на собственост, в границите на които

те са се движили дотогава. От форми на развитие на производителните сили тези

отношения се превръщат в окови за същите. Тогава настъпва епоха на социална

революция. С изменението на икономическата основа настъпва по-бавен или по-бърз

преврат в цялата огромна надстройка. --------------------------------------------------------

...за една епоха на преврати не може да се съди по нейното съзнание, а напротив,

това съзнание трябва да се обясни въз основа на противоречията на материалния живот,

въз основа на съществуващия конфликт между обществените производителни сили и

производствените отношения. Никога една обществена формация не загива преди да са

се развили всички производителни сили, за които тя дава достатъчно простор, а нови,

по-висши производствени отношения не настъпват никога преди материалните условия

за съществуването на същите да са узрели в недрата на самото старо общество. Ето

защо човечеството си поставя винаги само такива задачи, които може да разреши,

защото при по-внимателно разглеждане винаги ще се окаже, че самата задача изниква

само там, където материалните условия за нейното разрешение са вече налице или най-

малко се намират в процеса на своето образуване. --------------------------Буржоазните

производствени отношения са последната антагонистична форма на обществения

производствен процес, антагонистична не в смисъл на индивидуален антагонизъм, а на

антагонизъм, израснал из обществените жизнени условия на индивидите, обаче

развиващите се в недрата на буржоазното общество производителни сили създават

същевременно материалните условия за разрешаването на този антагонизъм. Ето защо с

тази обществена формация завършва предисторията на човешкото общество.

Маркс (интерпретации)

Вариант 1.

В сбора от съществувания, откъсващ от природната маса крепителни необходимости,

човеците приемат фиксирани до обективност, обвъзващо-предпоставени, лишени от

избора на самосъзнанието – взаимни връзки – пространство-манипулираща

свързаност, която е в съзвучие с достигнатата степен на общественото

възпроизводство, изразена чрез отношението между жизнено време и извършена

работа. Общото на пространство-манипулиращата свързаност организира

механиката на оцеляващото ежедневие, чиято цялост е средата формираща

управленската и законова пайжина, и чието огледало на сбора от съществувания дава

възприятие за самото себе си. Принципите подчинили колективната направа на

вещната обвивка определят случването на човешката мрежа, подредбата на

управленските структури и въобще – призрачната извисеност на менливостта,

от която сме направени. Не погледа навътре ваятел е на човешкото гъмжило, а обратно,

тъканта на общото – за пипане годна – оформя всяка отделност. Но по праговете на

историческото течение манипулиращите „длета“ на хорските възможности се сблъскват

с наличната работна свързаност или – казано с думите издълбани върху законодателните

печати – с онази свързаност дошла от напластената върху телата материалност,

която обществените дни предпоставя. Вместо да тласка напред трансформиращата магия

на пространствените манипулатори, напротив – работната свързаност – с инерцията

приета от материалната напластеност върху телата – им се противопоставя. Тогава,

до кръв сгъстеното време на обществения скок, достига мига си. Възникналата новост

в пространство-манипулиращия фундамент води до неизбежна (различна

по скорост) промяна в единната титаничност на надсложеното.

-----------------------------------------------------

... времето, което в себе си побрало е разломите нанесени по обществената пирамида,

не може да прогледне целостта си с поглед взрян навътре, обратно, това което

затворената цялост за себе си провижда, трябва пред разсъдъка да се разкрие чрез езика

на борбата вплетена в мястото, което за менливостта си разтягаме; това е карта

очертана от антагонизми между пространство-манипулиращите способности на

общото и кълбото от работна свързаност на същото. Никога сбора от съществувания не

рухва, ако преди това в материята на заобикалящото не се е натрупала пространство-

манипулиращата мощ, на която този сбор разтваря хоризонт А непозната работна

свързаност, по близка до съвършенното съхранение на жизненото време не възниква,

докато обвивката на живеенето изтъкана от минал труд не е градивната маса, която

друга работна свързаност да състави. Така, че хорската общност явява пред себе си

само такива препятствия, които може да преодолее, защото ако зеници впием в

същността ще стане ясно, че проблема се поражда само където изградената житейска

обвивка съдържа неговия отговор, или поне, в своето движение, оформя разрешаването му.

--------------------------------------------------------------

Работната свързаност, нишките си сплела от частната собственост като стимул за

човешко действие, е крайното, групово-противопоставящо ваятелство на продуктовия

свят, на което сбора от съществувания е способно; Обаче не просто противопоставяне

на личност срещу личност, а противопоставяне черпещо образа си от менливата

обвивка построена от групата около отделността на човека; Но частно собственическия

стимул за действие като плодородна кал от наслоено мъртво време поражда

пространство-манипулиращите „длета“, които разтягат така мястото, от което черпим

блага, че да сме способни противоречията от свързаността си да снемем. Поради тази

причина с унищожаване на реда белязан от частно собственическия стимул за действие

се прекратяват времевите аналогии, към които хорския вид може да бъде отнесен.

Вариант 2.

В целостта на своето живеене – по необходимост заграбващи нужното от тъканта на

света, за да бъдат – хората се подчиняват на закономерната тежест, от която са част, на

нишките пленили ги в движение – без да имат свобода за своето Аз – зад решетки от

заедност съставящи общите проявления на трансформираната от тях среда.

Проявления, които хармонизират с нивото на постигнато видово оцеляване, пряко

зависимо от скоростта на манипулация опитомяваща пространството. Заедността

очовековечаваща материята предопределя реда, в който дните на борещият се за своето

телесно съхранение вид – се движат. Монолитността на тази заедност обгръща всяка

човешка отделност, моделирайки йерархичните и правно фиксирани мрежи И от нея се

извлича образа, който целостта на живеенето взема за свое лице. Механизмите,

положени в общото ваятелство на пространствените декори, рамкират

междуличностните взаимоотношения, слоевете на човешката вертикала и като цяло –

стремежното протягане, на което туптящата ни материя е способно. Не вдълбаните в

себе си очи, с графитени зеници, своя образ очертават, а напротив – петопръсната сила

пространството съшила, като шаблон изрязва единичното. Но в потока на вековете поел

човешкия живот, се стига до стоящата вълна противопоставяща трансформиращата

мощ на хорското творителство срещу трудовата заедност събрала общественото тяло,

или – изречено със словата набраздили клеймото на писания ред – с онази заедност без

избор, с която собствеността избродира плътта и различна тежест на отделната

менливост – дава.Така импулса чудодеен – от ваятелството на сечивата даден, с които

човека в природата вгражда уюта си – затъва в блатото на трудова заедност натежала от

оковите на притежанието и в предопределението на собствеността всеки затворила.

Тогава хорския бунт се украсява в пурпур и от взривна обнова секундите ехтят.

Промяната в техническите лостове огънали природната материя по алчните ни за живот

тела, е основата, която моделира (по формите на своето движение) огромната,

монолитно издигната обществена сложност.

-------------------------------------------------

...годините, които в обятията на своя куп обхващат пукнатините разтворени по

островърхата социална структура, не могат да бъдат разсъдени със сетива

самовлюбени, втъкани в моментната представа за движение, напротив, което завършена

извечност сякаш е, трябва пред мисълта да се разпадне до миговете-сблъсък, белязващи

разхлабената примка на природния кръговрат; това е територия, чието описание най-

ясно се явява в контурите прокарани от противопоставянето между технологичното

ваятелство на природната шепа и пръстите сплетени на трудовата заедност. Никога

конструкцията, вградила човешкия ден, на късове не се разпада, ако вече не са факт

технологичните лостове, за които тази конструкция пространство е разкрила А трудова

заедност – неслучвала се преди и предпазваща телата ни от разход на мигове – не се

поражда докато натрупания излишък от овеществено време не е извора хранещ

трудовото единство на бъдещето. Така, че пълнокръвната сложност на вида ни

представя пред разума си единствено въпроси, чиито отговори в призрака на

предчуствието вече се таят, защото ако в отражението си поглед отправим ще видим, че

въпросите като стена застават само където средата, направена по оцеляващото ни

подобие, включва инструментите за преодоляването им, или в момента се коват

предпоставките, които възела да разсекат.

------------------------------------------------ -

Трудовата заедност – с камшика на притежанието (върху телата напластено) заставила

човек в човека да прелее – е пределното (в сблъсъка си), йерархично разслоено

творителство на пространствената тъкан, на която общото живеене по подобието си

придава съдържание; И не като индивиди хората заемат различни места в сблъсъка – не –

това е кървава хармония изтегляща човешките си остриета от изработеното битие, и в

нея отделните личности на противоположни полюси застават; Но принудата на

напластеното върху телата притежание натрупва излишък от секунди, които впрегнати

в човешки труд създават сечива можещи да трансформират материята до

несъществуваща още територия, където омиротворени ще са сблъсъците разкъсали

работната заедност. За това, с разтрошаване баланса – тежестта на света уравновесяващ

чрез позлатата на притежанието – падат всички сравнения с природното естество и

древността напуска човешкия род.

Вариант 3.

.......................................................................................................................................

........................................................................................................................................

........................................................................................................................................

.......................................................................................................................................

4. Маркс/Енгелс, Съч., т. 25, ч. 2, сс. 362-363.

Маркс (оригинал)

Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът,

диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то

лежи отвъд сферата на същинското материално производство.---------------------------------

…царство на естествената необходимост се разширява, защото се разширяват неговите

потребности; но същевременно се разширяват и производителните сили, които служат

за тяхното задоволяване. Свободата в тази област може да се състои само в това, че

социализираният човек, асоциираните производители рационално регулират тази своя

обмяна на веществата с природата, поставят я под свой общ контрол, вместо тя като

сляпа сила да господства над тях;------------------------------- Но все пак това остава

царство на необходимостта. Отвъд него започва развитието на човешката сила като

самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху

това царство на необходимостта като върху своя база.

Вариант 1.

Владенията на дълга без цел разтварят вратите си, там където загубата на жизнено

време спира да е от принудата на оцеляването, наложена от системното целеполагане,

т.е. владенията на дълга без цел по същност преминават зад чертата на стоковата

пространствена манипулация.------------------------------------------------------------------------

…владенията на материалните желания приети за нужда увеличават територията си в

едно със задоволяването им, но заедно с това растат манипулативните пространствени

умения на човешкия вид, благодарение на което пространството бива адаптирано

спрямо желанията му. Следователно дълга без цел – от гледна точка на материалното

натрупване – е във възможността единения с общото индивид, събраните без принуда

творители на материални блага – съзнателно, чрез социализиран, обобществен разум –

да организират своите взаимоотношения в кръговрата на средата, управлявайки същия

този кръговрат, вместо да подчиняват телесното си съхранение на безсъзнателния

поток на веществата; -------------- Но така владенията на материалните желания, приети

за нужда, доминират над дълга без цел. Отвъдното (като видово тяло) ще добие форма

само когато самосъзнанието се води от своето себенадскачане – без принудата на

телесното съхранение. Или – територията на дълга без цел, може да даде своя плод

само ако владенията на материалните нужди, на телесното съхранение са основата

(бездно очертана от неизбежността на смъртта), от която човешката същност може да

се освободи – задоволявайки я.

Вариант 2.

Територията на отдадеността без край започва там където секундите живот не се

поставят в насилствена служба на телесната цялост, предопределена от

закономерността на взаимните зависимости, т.е. територията на отдадеността без край,

изначално не се побира в затвора на материалните метаморфози, изискващи от

индивида загубата на жизнено време в нежелано качество. -------------------

…територията на предметното царство расте, но задно с разширяване на обхвата му,

расте и като същностна необходимост за човека, едновременно с което обаче

материалните метаморфози, на които човечеството е способно се увеличават, така че

ваятелството на обществения свят се извършва по подобие на необходимата същност.

Предметно контурираната отдаденост без край предполага човека, който е в цяло с

другите – доброволно обединените създатели на предметната структура – с подредена

мисъл, в единство и с разсъдъчност – да изграждат мрежата от връзки с природната

маса, контролирайки неспирната въртележка на естеството, която разпада телата и

заличава всяка отделност в непрестаннатаменливост на формите си; ------------ Но това

продължава да бъде територия на предметното царство превърнато в необходима

човешка същност, обезсилващо със разширението си отдадеността без край.

Пренасящия скок (като обществен пулс издигащ връх) ще придобие годен за пипане

образ, само ако изреченото Аз се въплати в предела на себе си, като желано друго. Или –

владенията на отдадеността без край, могат да се разширяват само ако територията на

предметното царство, на крепителните необходимости са материалния пиедестал

(обелискно ограничен от оскъдността на земното), върху който всяка именувана

отделност може да се оттласне, за да бъде над себе си случила се реалност.

Вариант 3.

Местата очертани от непрестанният бунт, могат да разтворят ветрилото на своите

посоки, едва когато сбора от мигове градящи човешкото време, спре да е в

обществените веригина оцеляването, т.е. местата очертани от непрестанния бунт,

остават в зародишния плен на тесните пространствени ниши, в чиито йерархично

различни килии, всеки пребивава – движейки се – към неизбежната смърт. -----------

…местата очертани от произведените пространствени излишъци се увеличават, а

стоковите тела се напластяват като втора кожа върху индивида, но същевременно

нарастват и производствените мощности, с които хората могат да деформират

пространството по контура на стоковия (си) белег. Непрестанният бунт, в рамките на

пространствените излишъци, означава единените в общество личности, без принуда

събраните ваятели на материята – с проницателността на разума, заедно и с причинно-

следственото острие на мисълта – да се свързват със сътворилото ги естество,

направлявайки веществените потоци, които (във вихъра на посоките си) изграждат, но

и убиват телата; -------------- Това обаче не престават да са владения проправени от

произведените излишъци, които като стокови белези подчиняват непрестанния бунт на

грижата за съхранението си. Прекрачването на ръба (до същество без аналогии) ще се

въплати само ако човешкото, в своето протягане, се изтегли до представата си за

абсолютно. Или – местата очертани от непрестанният бунт, могат да направят свят само

ако очертаното от пространствените излишъци е времевата платформа, благодарение на

която свободата от телесно възпроизводство, може да се трансформира в свобода на

стремежа (желана отвъдност - бъдещо АЗ), в която личността сама полага себе си.

Из „ОТ МАТЕЯ СВЕТО ЕВАНГЕЛИЕ“

(Издание на Светия Синод на Българската църква)

Евангелие от Матей (оригинал)

ГЛАВА 10.

19. И кога ви предават, не се грижете, как или що да говорите; защото в оня час ще ви

бъде внушено, какво да кажете;

20. защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас.

21. И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо; и ще въстанат чеда против

родители и ще ги убият;

22. и ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще

бъде спасен.

26. И тъй, не бойте се от тях: защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно,

което да се не узнае.

27. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте

от покривите.

28. И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се

повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената.

32. И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя

Отец Небесен;

33. а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец

Небесен.

34. Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч;

35. защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от

свекърва й.

36. И врагове на човека са неговите домашни.

37. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича

син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене;

40. Който приема вас, Мене приема; а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е

пратил;

ГЛАВА 12.

31. Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против

Духа няма да се прости на човеците;

32. и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже

против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.

47. И някой Му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе.

48. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са

братята Ми?

49. И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя;

50. защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и

майка.

ГЛАВА 16.

23. А Той се обърна и рече Петру: махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън!

защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко.

24. Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се

отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва;

25. защото, който иска да спаси душата* си, ще я погуби; а който изгуби душата си

заради Мене, ще я намери;

26. защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или

какъв откуп ще даде човек за душата си?

* Живота.

ГЛАВА 22.

17. затова кажи ни: как Ти се струва: позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?

18. Но Иисус, като разбра лукавството им, рече: що Ме изкушавате, лицемерци?

19. покажете Ми една данъчна монета. Те Му донесоха един динарий.

20. И казва им: чий е този образ и надпис?

21. Отговарят Му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а

Божието Богу.

32. ……Бог не е Бог на мъртви, а на живи.

35. И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече:

36. Учителю, коя заповед е най-голяма в закона?

37. А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с

всичката си душа, и с всичкия си разум:

38. тази е първа и най-голяма заповед;

39. а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си;

40. на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

ГЛАВА 26.

26. И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на

учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло.

27. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички;

28. защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за

опрощаване на грехове.

29. И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с

вас ще го пия нов в царството на Отца Си.

39. И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е

възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти.

45. …дохожда при учениците Си и им казва: спете, прочее, и почивайте! Ето, наближи

часът, и Син Човеческий се предава в ръцете на грешници;

Евангелие от Матей (интерпретации)

Вариант 1.

ГЛАВА 10.

19. И ако на враг ви дарят – не се страхувайте от думите, които ще речете, защото в

този миг ще се всели във вас мисълта, с която да говорите;

20. защото не от вас словата ще се пролеят, а от Чистотата на Небесния ви Творител,

Който думите в устите ви дава.

21. И порожденната кръв, порожденна кръв ще дарява на враг взимащ дъха; и бунтовни

ще се надигнат деца срещу тези, които плът са им дали, за да спират сърцата им с удар;

22. И яростта на другите ще ви посочи заради завета от Мене посят, но който до чертата

на живота си Ме съхрани, себе си отново ще открие.

26. За това от другите не се страхувайте: защото да се спотаи света не може за Който

булото му маха, и това що е по ъглите ще се разбере.

27. Промълвеното от Мене – от мрака пазено – пролейте го върху светлина; и от шепота

Ми даденото, извикайте го призивно от върха на всеки дом.

28. И страх – не – от тези дето вените смразяват, а невидим за смъртта им извора

остава, а страха до ужас нека бъде от Този, дето и извор, и плът може в огън да вкара,

ако огън до вечност е мъката само.

32. И който за Път Ме сочи пред поднебесните и Аз него ще посоча пред Баща Ми Най-

Горен;

33. а който каже: не е мой Този пред поднебесните, и Аз ще кажа: не е Мой този пред

Баща Ми Най-Горен.

34. И съмнение да няма в ума ви – не изминах пътя в покой да забуля пръстта, не на

покоя равния ритъм оставям, а на острието сечащата сила;

35. защото пътя от Мене изминат пропаст разтварямежду поднебесните и кръвните

стени на дома им.

36. И дар от омраза са за поднебесния кръвните стени на дома му.

37. Който сърцето си пълни с далото го на плътта земно двуединство, а не със Туптежа

на Правдата, не е годен по дух за Туптежа на Правдата; и който сърцето си пълни с

рожбите си по утроба, а не с Туптежа на Правдата, не е годен по дух за Туптежа на

Правдата;

40. Който ви взема във себе си, Туптежа на Правдата взема; а взелия Туптежа на

Правдата, взима Небесния дето с Мене посочва;

ГЛАВА 12.

31. Думите ми нека бъдат чути: на пръстта низките желания и воят тъпчещ на гърлата

от поднебесните ще се заличат; но воят тъпчещ дето Чистотата осквернява волята

всевишна няма да помилва;

32. и словото – стрела от вас отправена – към Който Е Дете от Кал и Облак, волята

всевишна ще помилва; но словото – стрела от вас отправена – към Тъканта на

Чистотата, волята всевишна не ще да заличи ни от таз омая дето прави ви телата, ни от

голотата, във която оставя ви смъртта.

47. И един към Сина се обърна: там е жената, която в плът те е дала и тези, с които

порожденно кръвта си делиш – зад стената чакат и своите думи със твойте искат да свържат.

48. А Сина на единия, който към Него обърна се, каза: тя ли е която дала Ме е на плътта

и те ли са, с които кръвта деля Си?

49. И с върха на пръста Си отправен, на Своето знание децата улови и каза: те Ме дават

на плътта и с тях кръвта деля Си;

50. защото, този който на Баща Ми Надземен повелята като избор приема, кръвта Ми дели

и от него плът получавам.

ГЛАВА 16.

23. Тогава към Петру лицето Си даде и каза: прокудено нека да е изкушението ти, змия

най-първа! Да Ме вземеш искаш в прегръдка за душата губна! Кой глас шепти ти, че е

правда не туй, което е Небесно, а туй което е от гръбнаците сочещи небето.

24. И проговори Иисус на децата на завета Си: който след крачките Ми желае да

пристъпя, да зачеркне името си от книгата на паметта, да се протегне и приеме

сдвоеното дърво на своето разпятие и след Мене да върви.

25. защото, който иска диханно да запази тялото си, ще умъртви извора, а който дъхът

си отдаде върху пътя Ми, от живот ще бъде обгърнат;

26. защото какво е за поднебесния радостта щом вземе омая цял дето тялото му прави,

но повее рани върху извора си? Или с кой дар поднебесния пак ще върне извора, който

съживява го?

ГЛАВА 22.

17. тогава Го попитаха: как ще отсъдиш: по воля ли е дадено, за царската грижа да

отделяш от своето?

18. Но Иисус подмолството им разгада и каза: защо – двулики – като съблазан около

Мене се увивате ?

19. дайте Ми металния къс, който царската грижа купува. Дадоха Му малък къс

ценност.

20. И Той попита: ликът на кой – с думи посочен – е тука?

21. На въпроса Му словата си представят: на царя земен. А Той рече към тях: отделете

на земният цар, което е за царството муземно, а което е за Небето дайте на Небесния.

32. ……Надземния не е Небе за близките на камъка, а за избираща менливост.

35. И някой си, който снагата на вярата във форма пристяга, с език раздвоен към Него

въпроса отправи:

36. Ти Който знаеш и знание сееш, коя повеля – даваща и забраняваща – е от тъканта на

правдата най-важна?

37. А Иисус към въпроса му поднесе думите: едно бъди с Надземният, дето Небе ти е, с

цялото на юмрука си кръвоплискащ, с цялото на извора пълнещ, и с цялото на мисълта

си в ред редяща:

38. това е на правдата най-важната тъкан;

39. а която следва, по-сила също тъй голяма, тази е: духът ти дом за всичко е и още твое

тяло;

40. от тези повеляващи ръце правдата единна се държи, те носят на провиждащите

бъдните посоки.

ГЛАВА 26.

26. И докато се хранеха, Иисус пое житния дар и с поклона на светлината си го

разчупи, и подавайки на децата на знанието Си ломните късове, изрече: тази плът нека

храни плътта ви, тя е Моята плът.

27. И вдигна съдът с течността и го почете, в ръцете им го положи и каза: до един

приемете глътката;

28. защото тези са водите на вените Ми, в които на обновата дълга тупти и за всички

земни се разплискват, милост дали на пръстта им.

29. И думите Ми чуйте – не ще вкуся гроздовия сок до пладнето, в което заедно ще

приемем глътките – други – във владенията на Своят Небесен.

39. И като отдели се, в земята чело впи и възнасяше думи, и казваше: Татко Мой, ако

може да не пия от отровата, дето ме чака, обаче не по Мойта воля то да бъде, а по

Твойта нека е.

45. …до децата на завета Си се приближи и отправи към тях думите: сънят да бъде под

клепачите ви и жилите ви да са тетеви отпуснати! Хоризонта идващ е чертата на мига,

след него Който е Дете от Кал и Облак оставя се на тези, дето добри само по плът са;

Вариант 2.

ГЛАВА 10.

19. И ако подарък за омраза направят от вас – уплаха от словата си изказани да нямате,

защото в този къс време, друг разум вас ще обитава и от него ще са думите ви;

20. защото не вие на речта вълните ще разплисквате, а Недокоснатото на Синевата ви

Най-Горна, през гърлата ви ще прозвучи.

21. И на вените топлината споделена, споделената си топлина ще предават на чужда

омраза – до смърт задушаваща И непримирими в яростта си ще въстават младите,

срещу тези оставили телата им в света, туптежа им, за да разбият в камъните на гнева

си;

22. И бесът стегнал юмруци към вас ще се надвеси поради словата Ми впити в пръстта

на душите ви, но който Мене запази до ръбът започнал отвъдното, пак цял ще се

намери.

26. Да трепери духът ви не давайте от гонителите Мене не взели: защото люспата земна

да се скрие не може, от Този за Който воала е само мрак върху светлината И пазеното

от сумрака на стените сключени – ще се види.

27. На шепота гласа Ми – в безлунност свит – от вас нека върху лъчите да прокапе; и

тайнството на Моите думи от острото на шепата ви земна да е крясък.

28. И не бойте се от тези, които пещерите на кръвта ви вледеняват, но потока

първовечен силата им губна не може да съзре, а бойте се до ядката си костна от

Небесния, Който и потока първовечен, и месата ви до кожа има силата в пламък да

обгърне, ако скръбта е само пламъка безкраен.

32. И който Мене като Посока отправи за гръбнаците подоблачно изправени, и Моята

длан ще го даде на Отеца Ми Гледащ Всяко Долу;

33. а който думите си пред гръбнаците подоблачно остри постави така: не приемам Го в

себе си Този, и Моето ще бъде: Татко Гледащ Всяко Долу не във Мен се явява пред

Тебе представения.

34. И мисълта ви нека се не лута – провървяното върху иглата на посоката, не бе

вълните земни за да укроти, не на гладък лед обричам, а на режещия устрем тласъка

пробождащ;

35. защото посоката, която извървях бездна прави между подоблачните и твърдта

животворна, която ги пази.

36. И благославяща злост е за подоблачния животворната твърд, която го пази.

37. Който за фонтана на юмрука си ваятелите пръстно единенина своето тяло ползва, а

не Пулса Тласкащ на Истината, не е по сплав безплътна крепък за Пулса Тласкащ на

Истината; и който за фонтана на юмрука си ползва от двуединството му родените, а не

Пулса Тласкащ на Истината, не е по сплав безплътна крепък за Пулса Тласкащ на

Истината;

40. Който вас обгърне с плаща на душата си, Пулса Тласкащ на Истината обгръща; а

обгърналия Пулса Тласкащ на Истината, обгърща Надоблачният дето с Мене зове;

ГЛАВА 12.

31. Словата Ми да бъдат във слуха ви: на глината долния порив и скимтежа злостен

през зъби мачкащ, от безплътното в гръбнаците изправени ще се изтрие; но скимтежа

на зъбите дето се впива в Сълзата Първа няма ласката Най-Горна да прости;

32. и наниза пронизващ на ваште думи, към Който Съм Небе във Пръст Родено, ласката

Най-горна ще прости; но наниза пронизващ на ваште думи към Солта на Сълзата

Първа, ласката Най-Горна не ще прости – ни на сплетената прах съставила плътта ви,

ни на невинността с одеждите свалени, в която краят ви захвърля.

47. И някой с думи пред Него се представи: ето я родната Ти, която с нишките на

вените си тялото Ти е обшила и тези дето, заедно със Тебе са изпили аленият сок на

пулса – зад тухлената тъмнина Твоето явяване желаят, словата си във наниз със словата ти

да разменят.

48. А Той на представения пред Него рече: тя ли е родната, която Моето тялото с

вените си е обшила и те ли са, на пулса споделен аления сок?

49. И с протегната ръка – в неръкотворна мрежа – на правдата Си невинните обхвана и

отговори: техни са вените обшили тялото Ми и с тях на пулса аления сок изпил съм;

50. защото, този който волята на Родителя Ми Небесен със сърцето си свърже, с вените

си тялото Ми обшива и с него сока на пулса изпил съм.

ГЛАВА 16.

23. Тогава стъпка към Петру направи и рече: да се маха нежността ти погубваща, ти

който на пълзенето даваш начало! Приласкаваш Ме в обятия, които извора на

светлината Ми ще омърсят! Чии слова във ушите ти стаениучат те, че това което годно

е за твърд отправна, не е от Звездността Пламтяща дадено, а от костта подоблачно

изправена.

24. И с думи към невинните тела на Свойта правда Иисус се обърна : който във Мойте

стъпки търси следатата си, да забрави знака поставен му от другите, за да е различен,

силата си да даде на смъртна тежест, приковала раменете му и да Ме последва.

25. защото, който бди над трепета на пулса си, бездиханна ще остави чистотата

туптяща на своя дух, а който в следите Ми разпилее кръвта си, в неумираща плът ще

бъде приет;

26. защото какво щастие ще бъде за човека ако върху всичката пръст земна се впият

нозете му, а на духа си чистотата туптяща до смърт прободе? Или с какво ще заплати

човека за чистотата туптяща, която леда на кръвта му превръща в поток?

ГЛАВА 22.

17. тогава към Него се обърнаха: какво е твоето право: редно ли е без принуда да

пренасяш къс от своето за подслона на властническата десница?

18. Но Иисус хитростта им мамеща позна и рече: какво кара ви – маски изкусителни –

със змийски люспи да Ме галите?

19. нека взема парчето ценност дето за подслона на властническата десница се разменя.

В ръката Му поставиха парче метал, с което се купува и продава.

20. И към тях Той се обърна – чий образ в метала вдълбан е и чие име казва на кого е

образа?

21. Отговарят Му с думи следни: на най-знатния от пръст съставен. А Той им казва:

на най-знатния от пръст съставен да бъде туй що е за властта му над пръста, а що е за

Синевата Най-Горна отдайте на Него дето Там е.

32. ……Небесния не е простор за впита в земята тежест, а за търсещият устрем е обятие.

35. И един дето безмълвното в писани думи издялква, към Него с гласа си пропълзя:

36. Ти Който семето на истината като дар представяш – кажи – коя колона правеща

реда, трябва най да пазим във душите си?

37. А Иисус така му отвърна: отдай се на Небесния, дето Най-Горен над тебе стои, с

всичкия трепет побран във гърдите ти, с всичкия устрем на безплътното мускулите

оживил, с всичката яснота, която разума гради:

38. върху таз колона се крепи реда – душите пазещ;

39. а която на нея е равна по крепкост, такава е: тъканта небесна дето те извезва, свят за

всичко е и още твоя плът човешка;

40. от тези две колони се крепи реда, те на очите гледащи секундите, които предстоят,

дават твърдостта на вече случили се.

ГЛАВА 26.

26. И докато поглъщаха залъците, Иисус взе в ръцете Си хлебната благодат и с

даруващите лъчи на пръстите Си я разломи, парчетата житни раздаде на телата невинни

на Своята правда и каза: този залък е пръст от Моето небе – нека сили ви дава.

27. И кухината капките събрала към хоризонта поднесе, на тях я даде и рече: нека всеки

от вас устни да положи и отпие;

28. защото от кръвта Ми са капките, които ново време впиват в старостта на живота И

за поднебесните ги разпилявам в жертвена ласка, която калта им с пролятото да спаси.

29. И слушайте словата Ми – не ще докосна на лозата опияняващата глътка до това

високо слънце, под което в сбора на своята обнова, жаждата си ще гасим в царството

Небесно на Отца Ми.

39. И като се остави в самота, с лице пръстта допря и слова към Небесния поднесе и

думите Му бяха: Ти Роден Мой, ако може да не трябва в лед вените си да обърна, но не

от Мене бъдното да дойде, а от Тебе то да е.

45. …до телата невинни на Своята правда застана и на тях промълви: погледа ви да

почива под решетките на миглите и да притихнат мускулите от играта на движенията!

Предела спиращ земните секунди, за Мене, Който Съм Небе във Пръст Родено е

достигнат и на тези дето само кал ги прави се отдавам.

Вариант 3.

ГЛАВА 10.

19. И ако ви поднесат за радост, на които искат да ви заличат – не треперете за вашата

цялост, когато смисъла в звук превръщате, защото в тези отломъци отминаващото

броящи, убежище за чужда промисъл ще сте и което изговаряте от там ще идва;

20. защото разлятия прилив от думи не от вас ще се тласка, а Непокътната Лазурност на

вашия Безмерен по устните ви ще трепти.

21. И кръвоносния устрем единен, устрема на кръвта си в съблазън ще отдава на

ненавист вража до бездъх върху гърдите натежала И от гняв – разума погълнал –ще

настръхнат родените, срещу далите земя за пръстта им, за да обезмълвят пулса им под

скалните късове на стихията си ядна;

22. И омраза готова да хапе ще падне като сянка острозъба върху вас, завета Ми взели в

плодородието на сърцата си, но който Мене в себе си скрие до бездната на земния край,

отново непокътнат ще се открие след земното.

26. Не позволявайте по костите ви ужас да пълзи от преследвачите Мене не приели:

защото калта кожата си сваля и видими стават делата за Този Който на сенките булото

разкъсва, за да бъде яснота И което е под облаците на скришните кътове – ще се

проясни.

27. Тихите думи от Мен изречени – от среброто на лъчите пазени – вие в изгревния

прилив влейте; и полъха на словата Ми от кулите си земни във ветрен вик пратете.

28. И боязън да не пречупва нозете ви, пред тези, които чашите на телата ви покриват

със скреж пробождаща, но ледения ромон на духа ви с кръв не могат да обагрят, а

боязън нозете ви да свлича пред Надоблачния, Който и ледения ромон на духа ви и

чашите на телата с правото на свойта мощ в жар може да удави, ако от изгаряща жар е

само мъката, която със секунди не ще се преброи.

32. И който Мене, като оставена следа, посочи за крачките на костта небето пробола и

Аз в шепа ще го отнеса пред всевиждащия поглед на Баща Ми;

33. а който пред костта небето пробола така Ме представи: не Го ща животворен Този

за мене да бъде И от Мене ще е: Отче Всевиждащ Земното Цялото не от духа Ми

извезан е този на везната на взора Ти сложен.

34. И с безпътното умът си не мъглете – на крачките Ми похода пронизващ на калта

реда не ще да съхрани – не на камъка вечната тежест избирам, а на остротата полета

отделящ късовете на крилата;

35. защото на похода Ми крачките е разлом разтворен между гръбнаците небето

сочещи и на калта редът, във живота всмукал ги.

36. И ненавистна милост е за костта небето пробола на калта кръвоносния ред, който в

решетките на шепата си я обгръща.

37. Който в сърдечният си спазъм носи следите на дланите четири от пясък съставили

го, а не Ритъма на Правдата Стремящ, не е по твърдост вплетена достоен за Ритъма на

Правдата Стремящ; и който тласъка на сърдечният си спазъм подчинява на родените с

печата на кръвта му, а не на Ритъма на Правдата Стремящ, не е по вплетена твърдост за

Ритъма на Правдата Стремящ достоен;

40. Който ви приюти в безплътния дом на съществото си, Ритъма на Стремящата

Правда приютява; а приютилия Ритъма на Стремящата Правда, приютил е Най-Горния

като вик дал Ме;

ГЛАВА 12.

31. На вашите уши оставям думите Си: от калта тинята и челюстта хапеща на воя, ще се

махнат от искрата в костта струнно изпъната; но воят на хапещата челюст дето хищно

се обръща към Изплаканата Сол Начална, дланта Небесна няма да остави ненаказана;

32. и словата ви – метал съшит в пробождащ нокът – смърт отправили към, Който Съм

от Прах и Дух Надзвезден – Този дето със Светлината Заразява ще помилва с парещи

лъчи; но смъртта, която във слова отправяте към Хляба на Душите, Този дето Милост

от Светлина дарява, не ще дари – ни на пепелния дъжд – вашта кръв направил, ни на

новоутробното ви детство, след камъка вонящ на мъртвото ви тяло.

47. И проговори Му един случаен: Тебе чака жената, която с конеца ален на кръвта си е

събрала Твойта плът И другите, с които, единен Си по пурпура сърдечен през вените ви

шумолящ – зад мрак от камък разделил ви – теб да видят искат, думи с думите Ти да

сплетят.

48. А Той на говора на тоз един случаен – каза: тя ли с конеца ален на кръвта си плътта

Ми е събрала, и те ли са, с които пурпура на Моето сърце деля?

49. И с длан, която приласкава, невръсните по истината Му поели очерта и рече: на

кръвта им конеца плътта Ми събира и с тях в едно Съм по сърдечен пурпур шумулящ;

50. защото, който е вълна изправена под ноктите духотворящи на Явилия Ме в Света, с

конеца ален на кръвта си Мойта плът събрал е и с него по сърдечен пурпур съм едно.

ГЛАВА 16.

23. Тогава в Петру очите си впи и продума: не ща сладостта ти душаща, ти който от

първите дни земята браздиш! В гънките на своята милувка Ме обвиваш и трепета

небесен на лъча във Мен петниш! Кой в слуха ти плевела на думите засява, които

казват ти, че не от Слънчавият Огън тежестта на камъка е дялана, а от цветето на

прешлена под дъжда небесен избуяващо.

24. И на невръсните по истината Му поели, Иисус словата си даде: който от вас в пътя Ми

иска да открие дамгата на нозете си, да отмие белега изрязал го върху люспа кал и

готов да бъде дъха си да откъсне под гвоздейте прояли дланите му И в посоката, с

която Аз разделям – да проходи.

25. защото, който брани пърхането на сърцето си, в примка ще обхване животворната

ведрост разтваряща крилете му, а който пътеките на вените си в посоката ми влее,

безсмъртен полъх облика му ще състави;

26. защото какво блаженство ползва костта струнно изпъната, ако върху океана от кал

поднебесна, желязото на дланта си положи, но искрата дето с нетленност кръвта му

заразява в мимолетност изгаси? Или какво ще поднесе костта струнно изпъната в

замяна на искрата, която плътта му с огъня нетленен размразява?

ГЛАВА 22.

17. Тогава към него лица извиха във въпрос: какво по твоето е ред за всички: трябва ли

върху блюдото на волята си да отдаваш дар на друг, който земното закриля с веригата

на свойта сила?

18. Но Иисус езика раздвоен на тяхното притворство провидя и каза: откъде у вас – зло

под було съблазнително – такава нежност дето в наниза на своите гънки Ме души?

19. къде е знака на богатството, с който дар пренасяш за силата закриляща със своята

верига? В шепата Му люспа изкована пуснаха, която трупа се като богатство.

20. И към тях думите Си даде: Чие лице вкопано е в този ковък къс и назовано е за да

бъде от всеки разпознато?

21. И те казват Му в замяна: на върховния по власт, който от влакната на плътта

направен е. Тогава той им рече: на върховния по власт – в плът облечен – отдайте дара

що е за силата му земна, а на Светлика Надзвезден да бъде туй що е за Светлината Му

Опиваща.

32. ........Хоризонта Надзвезден не е за корена смиряващ вятъра, а тласък за стремежа е,

който води го.

35. И някакъв, който с тежестта на тишината букви дълбае, примката на словото си към

Него изви:

36. Ти Който с плода на правдата – стъбло жадуващо – душите награждаваш –

отговори: коя повеля горна най крепи небето в съцето на човека да се не разпадне?

37. А Иисус словата си представи: като на себе си се посвети на Създателя Надзвезден

Всичкото Творящ, с прилива и отлива на сърдечното ти цвете от ребрата скрито, със

следите невидими на стъпките от духа ти изминати, с подредбата на мисълта

лъжовните омаи късаща:

38. такава е най-горната повеля в човека небето храняща;

39. а която от първата по важност е не по-малка, тази е: върху раменете на духа си

постави света, така както тежестта на тялото си носиш;

40. това са на повелите слетите лица, които песъчинка и звезда в човека съхраняват, и

от тях погледа, който вкаменява на сезоните кръга, взема силите си.

ГЛАВА 26.

26. И докато приемаха на глада утешението, Иисус върху топлотата на зърното длани

положи и с отдаващата святост на ръцете Си го разчупи. Засищащите късове пред

невръстните реда Му творящи постави и рече: този отломък, от земята откъснат, е

хапката, с която в телата ви ще бъда душата.

27. И взе шепата обуздаваща вълните, вдигна я към чертата на очите си и към тях я

поднесе в едно със словата Си: река в гърлата ви да бъде в тази шепа спотаеното;

28. защото от сърцето Ми е извора, който на миговете олющената маска сваля, за да е

пак невинна менливостта човешка И за костта струнно изпъната, в милувка от клада

разпадам на сърцето си тласъка, за да е в чистотата на Моята болка пътя, които земното

чака.

29. И думите Ми приемете – не ще отпия от този плодов унес до върха на лъчите

падащи, под които събрани като в първо утро, сухотата на душите си ще напоим в

надзвездната обител на Явилият Ме в света.

39. И като се откъсна от другите, с поклона на коленете и думите Си към Създателя се

обърна: Ти Който Яви Ме в Света, ако може бездиханни да не полагам месата Си, но не

по Моето часовете Ми да се изпълнят, а Твоето добро за Мен да е.

45. ...с поглед измери невръстните реда Му творящи и в шепот им каза: очите ви

пленници да бъдат под завивките на клепките и в мълчание да е зовът на жилите

хвърлил ви в деня! Пропастта, в която прахта се разпилява, за Мене Който Съм от Прах

и Дух Надзвезден, вече е готова И да ме затрупват снежинките от глина се оставям.

Й. В. Гьоте

Избрани творби в осем тома

Издателство „Народна култура“

Том 3

Из „Фауст“

превод Кръстьо Станишев

Гьоте (подбрано от оригинала, курсива е мой)

Мефистофел (към Бог)

….

… как се мъчат хората съзирам,

че бога малък на света е все зелен

и смахнат - както в онзи първи ден.

Би имал той съдба по-лесна,

но ти му даде светлина небесна.

А разум я нарича най-охотно

и оскотява той като животно.

…

Мефистофел (към Господ – за Фауст)

…Той ви служи по особен начин.

С храна и питие неземни влачен -

глупец копнеещ! - към далечината.

Безумността си полуосъзнал,

звездите от небето пожелал,

най-висшата наслада - от земята,

не смогва той да утоли гръдта

ни с най-далечното, ни с близостта.

Господ (към Мефистофел – за Фауст)

Той служи ми със страст неосъзната,

но ще го изведа във яснотата.

…

Господ (към Мефистофел – за Фауст)

…

Човек греши, дордето се стреми.

Господ (към Мефистофел)

…

Бъди посрамен, трябва ли да кажеш:

добрият в своя тъмен порив даже

къде е истинския път съзнава.

-----------------------------------------------------------------------

Фауст (монолог)

…

(Той разглежда знака (на Макрокосмоса))

Как всичко в цяло се тече,

едно към друго се влече.

Небесни сили качват се и слизат

и си подават златните ведра.

С крила, дъхтящи благодат, пронизват

от небесата земните недра

и хармонично екнат във всемира.

(Взема книгата и тайнствено произнася знака на Духа…

Духа се явява…)

Духът (към Фауст)

                   Задъхан от копнеж,

ти молиш да ме чуеш и съзреш.

Склони ме съкровеното моление

и се явих. Но свръхчовека стене

от жалък страх. А вътрешния зов?

А твойта гръд щастлива, свят създала,

на духовете равна, пожелала

да ги достигне с радост и любов?

Къде е Фауст с глас отекнал? Ти ли

притисна се към мен със всички сили?

Тук ти ли си, от моя дъх обвян,

дълбоко разтреперан, изтерзан,

един страхливо пъплещ червей гробен?

Духът (към Фауст)

В живота - вълни разлюлени,

в делата - развихрен потоп

снова бързотечно.

От люлка до гроб,

море вековечно,

менливо тъчене,

живот от пламтене -

и живата дреха на бога така

на стана на бързото време тъка.

Фауст

Дух деен, който над света голям,

витаеш, близък чувствам те почти…

Духът (към Фауст)

На онзи дух, във който вникваш сам,

приличаш, не на мен!

---------------------------------------------------------------

Фауст

…

Щом в полет смел към вечното лети

фантазията, със надежди пълна,

от малка шир доволна е почти,

че кръговратът блян след блян погълна.

А грижата загнездва се в гърдите,

където сътворява болки скрити,

и неспокойна сладкия покой смущава,

и в нови маски се преобразява:

вода и огън, дом, жена, дете,

отрова и кинжал. Как плашат те!

…

---------------------------------------------------------------

Фауст (диалог с Вагнер)

…

Ах, две души гръдта ми обитават

и как копнеят да се разделят!

и как копнеят да се разделят!

Едната в сласт любовна за света

се хваща с органи, дълбоко впити,

а другата се вдига от прахта

към висшия простор на праотците.

----------------------------------------------------

Мефистофел (към Фауст)

Част от силата, която

желае зло, а все добро твори.

Мефистофел (към Фауст)

Дух съм, който вечно отрицава.

И с право. Да погине заслужава

каквото е възникнало. Дори

да не възникне то би могло.

Мефистофел (към Фауст)

Изказвам скромна истина смирен.

Човекът - глупав микросвят - за цяло

щом смята се, без сянка от вина,

аз част съм от частта, която бе начало,

от мрака част, родила светлина,

оспорваща на Майка-Нощ и ранг,

и място. Колко гордо се стреми,

но пак не побеждава този мрак,

а лепне о тела. От тях струи

и прави ги красиви светлината.

Възпира тяло бързия й бяг,

но дълго няма да тъй, все пак,

ще погине (и) тя с телата.

Мефистофел (към Фауст)

…

Котило скотско и човешко, как

да те затрия средство не намирам!

Премного съм погребал, а съзирам,

че нова, свежа кръв напира пак.

Влудява този ход на кръговрата!

…

Но аз не бих имал нищо свое,

ако не грабнех пламъка за мен!

-----------------------------------------------------

Фауст

...

проклинам всичко, моя дух обвило

с привидности и блазнеща игра

…

Проклинам онова високо мнение,

с което се обгръща сам духът!

Проклинам заслепяващи явления,

които сетивата ни гнетят!

Проклет да бъде блянът, щом плете

нетрайно име и измамна слава!

Проклет - имотът, който приласкава

с ратай и плуг, съпруга и дете!

Проклет - Мамон, че мрачно омотава

с богатство в дързостни дела

и за безсмислена забава

предлага ни кресла!

Проклет - най-висшия любовен дар

и гроздовия балсамен нектар!

Надеждата! И вярата в небето!

Търпението нека е проклето!

-----------------------------------------------

Мефистофел (към Фауст)

На теб да служа тук се задължавам

………………………………….., ала

отвъд когато се изправим,

за мен да сториш същите дела.

Фауст (към Мефистофел)

Това отвъд не ми е интересно.

Ако света разбиеш, нека лесно

друг свят възникне обновен.

Тук бликат всички радости за мен,

над болката ми слънце тук изгрява.

Но щом от тях аз мога отделен

да дишам пак, каквото ще да става!

Фауст (към Мефистофел)

…

Та мигар нявга ти си проумявал

духа човешки, висшия стремеж?

Ти имаш ли храна, която не насища,

червено злато, дето от ръката

пробягва в миг като живак горещ,

игра, която не печели нищо

…?

Мефистофел (към Фауст)

…

Но друже, идва ден и пожелаваш

в спокойствие един прекрасен пир.

Фауст (към Мефистофел)

Ако ли нявга легна сред успокоение,

веднага нека свърша! Най-подир

излъжеш ли ме с ласкаво умение,

че сам от себе си съм възхитен,

измамиш ли ме ти чрез наслаждение,

то нека дойде моя сетен ден!

Фауст (към Мефистофел)

А нявга към мига ако извикам:

„ О, спри, така красив си ти!“ -

тогава във вериги ме вплети,

ще възжелая да погина мигом.

Щом погребален звън отекне свято,

бъди от своя дълг освободен!

Часовника да спре, строшил стрелката,

да свърши времето за мен!

Фауст (към Мефистофел)

…

Когато спра да се стремя, роб ставам,

а твой, или на друг, не питам аз.

Фауст (към Мефистофел)

…

На най-болезнената сласт се посвещавам:

с омраза любеща, със гняв се освежавам!

Сърцето, излекувано от страст към знание,

не ще се повече затваря пред печал,

каквото е на всички люде достояние

в дън свойто Аз да вкуся бих желал,

със дух да хвана висина и бездна,

в гръдта ми те с добро и зло да слезнат,

със същността си в тяхната да мина

и като тях накрая да погина.

Мефистофел (за Фауст)

…

Съдбата дух дарява, но терзан

напред напира той неубоздан,

но пак стремежа му прибързан

на битието радостта прескача.

През дивия живот ще го повлача,

през незначителност и пустота

за да се мята вцепенен.

Храна и питие за ненаситността

пред алчните му устни ще витае

…

И да не бе се дал на дявола, накрая

пак щеше да погине някой ден.

-----------------------------------------------------

-----------------------------------------------------

-----------------------------------------------------

-----------------------------------------------------

Фауст

Тъмнее блато там под склона бял

и всичко заразява с дъх отровен.

Да се прогони тази гнила кал,

това ще е успехът ми върховен!

За хората ще извлека пространства

опасно, но свободно за да странстват!

…

Отсам - един просторен райски кът,

а прилива бушува зъл отвъд,

за да захапва лакомо понесен,

но общ стремеж запушва процеп тесен.

На мъдра мисъл аз съм посветен:

живота, свободата заслужава

единствен онзи, който се сражава

и смело ги превзема всеки ден!

…

Върху земя свободна и желана

с народ свободен искам да застана.

И към мига изрекъл бих тогава:

„Спри, миг, така красив си ти!

И дирята на мойте земни дни

не може да погине във забрава“

О, щастие висше осезавам

и на мига най-висш се наслаждавам!

(Фауст е мъртъв)

Мефистофел

Тъпа дума - край! Отде покълна?

О, край и - Нищото! Еднаквост пълна!

А творчеството вечно? А творбата?

Във Нищото ли трябва да я пратя?

…

-------------------------------------------------

Ангели

(летящи в по-висша атмосфера,

носещи безсмъртното от Фауст)

Дух благороден е спасен от злото!

Който несломим

се носи, вечно устремен,

ах, него можем да спасим!

И щом от любовта небесна

стремежа чист е озарен,

с „добре дошъл“ в простора блеснал,

ще го посрещне сонм блажен!

-------------------------------------------------

Гьоте – Фауст (интерпретации)

Вариант 1.

Мефистофел (към Господ)

….

… болка, която не убива, човешките гръбнаци свива

и тази нула в пламъците на очите ми крещи, защото

прашинката, която всевластна чувства се върху пръстта

е още плод незрял и с венец от лудост – като в началото

когато сътворен, в изгрева си беше спотаен.

Нишките на неговия ден, не вериги щяха да са ако Ти

сияние най-горно не всели, под кожата му да кръжи.

А той назова го гордо – мисъл – и сега е къс от вени, над които

козина преши.

…

Мефистофел (към Господ – за Фауст)

…

Той своя дълг към Теб по странен начин изпълнява.

Залък-облак и глътка-лъч през прахта го носи –

от плахост умна изоставен и желаещ хоризонта без черта.

Лудостта си в светли мигове прозрял,

за слънцата от вистта копнежно замечтал,

нектара дето в кръвта божествено запява – от пръстта

да откопае не успява и под ребрата си да сложи сладостта,

която в безбрежното отдалечава или слива го със любовта.

...............................................................................................................

...............................................................................................................

................................................................................................................

................................................................................................................