|
***
Първото – като въпрос – кое определя вероятноста на Другото.
Появата на същество от точка без пространство и време, без зависимост –
раждане от възможност превърната в субективна реалност.
Какво е да разбъркаш посоките, да преминеш отвъд –
вятър в съществуващото... пожелал себе си като различен.
Дали се докосваш до точката или е воля на създател останал себе си,
сближил се с Бог.
Краят е пожелан, той е безбрежно поглъщане във себе си –
унищожил законите, неописуем като метаморфоза от спомени
безкрайно различни.
***
Интимните думи на момичетата са тайнство.
Те са написани върху малък тефтер със ситен почерк.
Докато са писали са плакали. Солта са превръщали в стон. Сънят в букви.
Това са думи, извадени от вирове, от дълбока река
спряла дъхът, отнесла кръвта, превърнала лицата в бледост.
Те са толкова красиви в нишките на дъжда,
сякаш обич взривила гърдите, далече над облаците,
докато душите им не са се връщали. И са чакали милост за себе си,
като най-топла прегръдка дошла по чудо от никъде.
***
Самотата знае какво създава.
Не мисълта.
Самотата твори чудовища.
И весел смях.
Тя е запазена като наказание.
И викове към птиците.
Тя е музика от мъртва тишина.
Тя е един ред пророчество.
От нея лъха на смърт, като от логиката на опозналият Небето
“И светлината там е тъмна.”
В центъра на едно велико дело
безумието храни от ръцете си животни.
Една смърт за всеки...
Нито миг покой преди делото огромно да бъде завършено.
Извивки прекрасни полягат като вени.
Ирина тупти с птици върху сърцето си.
***
Трябва да предотвратя реалността.
Трябва да я заменя с думи на момичета.
Да тикам душите им към предел. Да избелвам ризите.
Над морето първият е падал –
разрязал е небесното, създал белег от себе си...
грозни шевове разкъсали живота му –
смърт и забрава повтаряни от мълнии.
Не го е страх, че вече го няма.
Че няма да го има никога.
Той е наказан дух с огромност,
който знае че спира...
***
Тя е излъсканата част по моето тяло,
спирта, който разяжда брадичката.
Тя е маковете, които пия
моята педя над земята.
В пълнолуние се ражда
уханието на кожата й.
Атентаторите ме напускат
събират оловни отломъци,
за да направят обичащи вещици
във всяко търсещо детство.
***
Светлината с която преминаваш разстояние до очите на детето си,
до зениците които те поглъщат сякаш се връщаш след скитничество у дома.
И те взима вятъра, звука на падащия дъжд – за да си безсмъртен върху кладите,
не познаващ времето.
Тя те отделя от тялото, от представите,
тя е огнената топлина на душата, второто твое затихване –
частици спомен за нови светове.
***
Душата ще запълнят.... С нова вероятност за бъдеще.
Без времето да има посоки. Като туптяща мрежа над Вселената.
Ще бъде То – скимтене.
Вечна недостатъчност и обич по изгубеното.
Ще напише себе си и ще проклина оставеното.
Ще сълзи...
Отделно пространство
в мигове отделени.
Яд под сълзите,
марш на недоволни;
по зли от нокти на хищник,
топли като слънца.
И безпаметно невинни.
Той пази тяхната крехкост,
чистотата на съвестта им.
***
Миналото не обяснява скитанията.
Тя е в меланхолията на улиците,
по ръба на съществуването –
близо до небето или в пристъп на задушаване
като човек, който гледа отстрани.
А шарените му дрехи ехтят в самота
и оставят разноцветни сенки,
ехо от момиче нахлуло в тъмнината на ъглите...
***
Губя следите им, техните огледални образи
в сърцето ми се стапят.
Бледостта им е рана.
Мечтая като благословия да отминавам –
баща на милиони белязани деца.
***
Беснеят зверове над прага,
събуждат призраците на бащите,
техните мокри от кръв крила настръхват
изваждат зъбите си за месо,
погубват градове
убиват момичетата
леят ярост като смях
сриват хълмове
от гробници изваждат скелети.
И мъртвите отмъщават за смъртта,
всяка плът вледеняват като проклятие,
насила правят щастливи душите...
***
Нито миг покой преди делото огромно
да бъде завършено.
***
Как от ярост създава системи
и фантазира във гняв...
променя формите, тъпче разума на науките...
заставян от неконтролируемата си амбиция... материализира острови,
строи градове, спира времето, разкъсва струните на световете
за да намери място за себе си,
твори съмишленици, шие знамена, утопии върху лица с горд профил.
В тъмни стаи са затворени демони
жестоки към хората които обича...
Късат телата им, превръщат ги в болка...
пулса им – разпиляват по стените...
А той мълчи, целият вина.
Не спрял потопа. Не спрял сълзите.
На залеза дракона идва
и от огън събужда спасители.
***
Дъжда, който е близо до мен е близо до теб.
Потръпването е като звук.
Успокоявам голото ти сърце с устни.
***
Първият отделил силата, вкарал я във времето,
разпределил мечтите, вината,
дарил безкръвни устни и стъклени очи.
Душите, които се привличат, не могат да се слеят –
разкъсват се и от любовта им започва страданието,
посивява града...
Призраци в мъката си се просмукват от дрехите в телата,
заразяват с нелечим обрив кожите, попиват като киселина,
нараняват сърцата с обреченост, със сенки на мъртви деца.
И върху бялата чистота на чаршафа се разпилява разума,
пречупените му рамене, най-хубавата музика издигнала го за миг,
преди себе си да предаде...
***
Когато загубя всичко
слънцето ще пада върху мен.
Ще ме покриват очите й,
пръсти в косите ми.
Птиците ще са послание от мен за нея.
Ще допушваме цигарите си,
ще се свързват в тъжни песни душите ни.
И тя ще Бъде след слънчевият залез –
превърнала гърдите ми в облак
моят нощен дъжд
мълнията, в която живея.
***
Не общувам с хора, а с призраци.
Аз съм най-желаната сянка
и потръпващите листа в мрака
и изворните камъни
и водовъртежите отразили звезди, засмукали светлината –
до дъното, до първата струя хладна вода за челата на младите.
Ледът запазил съмишлениците вечни,
останали без кръст под яростта на ветрове.
***
Концентрацията се губи под тъжни звуци
небето е поглед към спомени
сезоните не носят очарованието си
дърветата вехнат незабелязани.
Стремежът е отвъд живота –
погубва недостойните миражи
И страниците се сбогуват, изписали красота,
самотни стаи с невидими човеци.
В унес на самолети се оттегля домакинът
докоснат от пеперуда по гръбначният стълб,
от изкушението на лениви следобеди
и на криле.
***
Любовта към хората прокуди много. Отшелници завладяха хълмовете.
Понякога се срещаха. Говореха за облаци и огнени коси.
Следваха ги техните птици. Създания хранени от шепи.
Когато скалите затихваха те бяха сами. Искряха кожите им в залеза.
Чакаха последното известие. Светулките. Бог.
Никой не идва над златните реки. Любовта към хората остава
като незакопана плът по скалите...
Изписани символи на човешка обреченост.
***
Бомбите предизвикват проклятие.
Ръцете на стара жена загубила сина си.
Чистият свят без спомени.
Любими свити във водовъртеж от мъка.
Покоят на лицето се свързва с гипса на вечността.
Рушат се представи.
Най-долния роб е красив като от раса с отминало величие.
Жертвите на живота са безброй.
Те са злобата на следващото време.
А вечността е толкова гъста, че намира пространства.
***
Тя ме обича най-много на света
но това не е достаттъчно.
Спират да се движат мечтите.
Неподвижни далечини.
Когато разстрелват белите ризи – пеят.
Песен от желязо буди другите.
Те викат слънцето близо до себе си.
То идва с проклетата си топлина. По-близо...
Достатъчно близо...
- - - - - - - - - - - - - -
Господ ще спре да взима животи.
Вълците ще са свободни духове.
Ще заглъхва стремежа да се родиш.
Ще слееш душа със любимата си.
Намерил себе си в огледало, в пълнота, в достатъчност.
Няма да прекратява вечността.
Достатъчност.
Думи ще обуздят вековете
Отдавна умрели мъже ще властват
Момичешките очи събрали тъга са разпиляли
сърцата им по страниците
И те трескаво са написали бъдеще,
от яд че ги има сълзите по бузите им...
Трябва да се изправя над това. Да не започвам изречения.
Татко тръпне по кожата ми. Чака ме при тайната му.
Няма да имам силата да се откажа.
Ще бъда меланхолична агония върху масите... с минало.
Всяко пророчество е лъжовно.
Достоен остря ножа... Не.Не... Ветровете събират облаци... като надежда.
А устните й потръпват. И цялото й тяло трепери.
Всеки кръвоносен съд ехти в болка.
Сърцето й препуска в пропаст...
Знам, че силуетът й ме прави тъжно-щастлив,
че няма да я върна.
В рамката на прозореца е най-красивата картина –
сълзи и цигара в ръка.
Дарът на Небесния са няколко птици, които да ни изкушават.
***
Образите се сливат с притежателите си. Те губят лицата си,
живеят с бъдеще натрапено върху кожата им.
– Избрали са го – ще кажат... Никой не избира. Образа сътворява човека.
Гради дните му като сграда. Слага му корени. Обрича го на себе си.
Погубва близките му.
А понякога разкъсва човешкото същество. И го превръща в маска – с устрем.
Последният опълчил се загуби и е по-долу от Зора,
под светлината на огъня, на тъмните сенки.
Последният е толкова слаб, че не увяхват цветята под краката му
и не раждат дърветата по волята му.
Той носи човешката си същност в тъга и красота.
...но изригват слънчеви вълни от мечтите му.
Каквото може луната, не могат хората.
Взривява се.
И ноща е с блясък на далечност...
***
Едно момче - събирало разочарованията си - населява свят с мечтания.
То създава болка, когато го има, но и нокти радост.
Мелодията не спира нейният бяг... свързва всички в нашествия.
Друга планета сред самотата. Други звезди.
Като ноти проклина себе си – чува ги само в завършена музика.
Хармония между детството и старостта.
Запълнена празнота в гърди, които вехнат.
***
Разтоварвам плещите си от бъдеще,
аз съм дете върнало се назад, към това след раждането.
Събирам посоките на времето, хаос, взривове на души, убити бели гълъби.
Към отправната точка –
за да питам...
***
Този, който е първи, който се обрича – Е красив – макар слят с другите.
Той е част от воля, от отворени обятия, от нож.
Смел е... Когато в ярост се протяга.
А щом гори, значи свети.
***
Какво трябва да направят Те – Да носят лапи, да изтръгват сърца и да ги промиват.
Да превръщат озарението в миг на мълния за всички.
Детските души чакат обич,
майки с които се сливат като в преди...
***
Парчетата обърната плът на сърцето събират гърдите в пръсти.
Тогава нито дума не може да излезе.
От тази прегръдка, в хаоса на спомени, моята любима разплакана,
тръгнала по стълбите – аз – с кръвта й по ръцете си,
разранил очите с отрова като пред мигове на свършек,
на дълбочина която ме покрива, безшумното ми затъване разкъсало душата й.
А тя е осакатено прекрасна върху изтръгнати стонове;
гледа ме с немият си писък на смъртно ранена.
***
Извън мисълта, извън емоцията, извън всяка човешка представа
той ще налага воля със смях, потоци, бистри извори на смях.
И ще побива в земята великани. Ще прави душите им песен –
оглушителна като взрив който погубва сърцата на майките.
И те раждат деца–сираци, стъпили на небето –
по-големи от бащите си...
***
Целият свят се доближава до една точка. Изначалното име е женско.
Детето ми е като камък пълно с тъга. Няма го момента, в който се връща татко.
И остават сами всичките копнежи, без закрила, без пристан на твърди челюсти.
Може би мога да я погаля...
***
От тогава не мога да се смея...
Зад боровете жълтото лице на смъртник
и нашата любезност надолу по пътя.
Тя го изпраща, а на мен оставя години.
За да имам призраци вместо сънища
и оголени зъби вместо усмивка.
***
Всяка създадена утопия е опит да се запълни празнотата в сърцето. Да направиш обич
от камъни.
Мечтателите са нещастни хора. Обречени на самоунищожение върху неполетелите си
летателни апарати или от разрушен черен дроб.
Какво може да промени създадената хармония когато тялото ти умира,
а светът е същият.
От мрака пръста сочи небето. И се затваряш в края като в надежда,
признал неуспеха си, вече без стремеж, просто човек изживяващ дните си...
В сенките, като призрак... разбрал нуждата от потопа.
***
Даваш на сърцето ти да те вземе.
Момичето се губи между ъглите на блоковете.
Тя е по-тъжна от всякога.
Приема дъжда с усмивка.
И докато пеят великани умира.
Моята мила не чака да се върна.
Сумрака е събрал лицата.
Над тъгата крещят гръмотевици.
А аз изгнивам.
***
Авторитета е една от най-силните енергийни бомби, която може
да разклати представите и да даде тласък в друга посока.
Силата на чудото.
Или на бедствието.
Също.
Учение, фокусиращо света в друга посока.
Безжалостни утопии откъснали човешкото от Човека.
Творци на утопии – най-прекрасната армия решена да покори света.
***
Уюта на тялото не стига.
Предопределена загуба.
Когато още рано изгубиш спокойствие времето е само предизвестие
за наближаваща агония.
Какво може да се случи?
Защо моята любима умира под лапите ми?
Не мога да се върна.
Навита пружина съм, която ще спре само когато се скъса.
И всеки нерв вика.
Нанасям страшни рани.
Не донасям спасение
За какво тогава...?
Светлината на тази прегръдка се разтваря пред мен.
Дори суетата млъква.
Не с протегнати ръце, а на колене... Чакам.
Татко прости за вината на съществуването ми.
Татко ти събираш вярата и ме правиш по-голям.
Татко докато го няма другият свят ще има болка.
Докато не взема духът на облаците
и не създам простори – в ръкавите на вятъра,
в най-ведрия пристан на волята ти.
Ще продължава писъка
и аз ще крещя със останалите.
Влизам в мрака на детството си,
когато в стаята имаше надежда
и краката ми влачеха музика по ъглите.
Симфония за разтворени гърди поели целият въздух.
За времето напред, в което като възторг обгръщам полетата.
И благородните и смелите още ги има –
носят душите си като крясък
пропукал човешката им кожа.
***
Идеите са пространства,
които могат да бъдат изпълнени с плът.
...в ръкавите на вятъра, в най-ведрия пристан на волята
Да намерят място великани.
***
Силата на идеята, стихийният тласък на емоцията, огромността на духа не приел
рамките на кожата... на безнадеждността, недостойното следване на природата.
Подценяват на желанието искрите,
спират сърцата преди да получат озарения.
Ще се издигне в непознато пространство далече от пръстта.
Първият успешен скок застинал в простора.
***
Той желае сблъсъка за това го приема.
Капитала е нужното оправдание, живее въпреки личността и за нея.
Ако го няма я няма победата.
Смяната на стойностите е дело на духа.
Стремежа за нещо повече поражда себереализация извън предела на материята.
Но
сблъсъка на светогледи е сблъсък на ангели еднакво близо до Бог.
Капитала побира себереализацията като гъба.
Грешка.
Активната същност твори чудеса.
Световете на желанието изпълват безкрая
и пазят място за всички.
Устрема на блуждаещ не е сблъсък, а ново пространство...
Съгласие за същността като брадва.
Ще е икономиката пожелала издигнати.
Класа от огнени.
И хиляди скокове са в бездна;
А един – отвъд...
***
В проходите на самотата само изтощени принцеси,
в скалните извивки нарисуваните им удължени тела.
Гравираното от нокти мълчание
се хвърля в грохота на подземни води.
Над всяко нощно рамо белеят призраци с разбити сърца...
***
Защо тялото със седемте кръста трябва да бъде погребано?
Всичко свещенно на белезите – червени като слънце в утро.
Със сол разяла голотата.
Не искам кокичета върху себе си, цветята от очите са проклятие.
Любимите лица са в брак с мрака.
Сънуват над себе си. Презират галената дреха под земята.
***
Алчният свят събира цветето на предела ...
Натрапчивото усещане за смърт не е предопределено, а предизвикано;
сякаш природата се запазва в извратена същност, в тумори, които се
множат и убиват съзнанието преди да убият тялото.
И всяка дума е предсмъртно изречение,
неразбираемо озарение на педя преди края.
***
... пиеса на хаоса вдъхновена от хармонията. Предверие
през което отваряш вратите на безброй светове.
Стаи от емоции образи мисли музика придобили индивидуалност,
от проблясъци отломъци, от разбъркани парчета.
Пиршество на възможностите.
***
...преди миговете да изпишат закони и в призрак да се превърне душата...
...ненаситност готова да погълне вселени, безжалостна, безсилна...
...с упорита кръвожадност разбива сърцата на тези, които го обичат;
воден от жалкото си самомнение е жесток върху алкохолните маси
на падането си...
...презря най-красивото, затрупа се с грехове...
...и кървави реки и разбити животи... напусто...
...блянът се превръща в палач...
...колко много задух в тъмна стая...
***
Ще имам любовта си към нея докато не свършат страниците.
Ще посрещам лицето й.
Ще избива кръв във дясното ми око.
Когато престана светът ще рухне,
дъбове ще газят поляните.
Нито звук няма да е признание.
Същност от викове.
Победа от рани.
***
Музиката отначало започна като скрита между листата, преди
като вятър да се издигне и с лапа на есен да превие дървото.
Побеснелите звуци търсеха черни коси и голи рамена по които
да ги разпилеят.
Млъкваше небето макар сгъстило облаци.
Като вой се отдалечаваше,
като подземно проклятие дошло от призрак.
Нямо земетресение разклати хълмовете.
Спря в отворена рана,
миг преди тревите да я покрият.
***
Тя. Няма да я има.
Ще отмине като спомен
със сърцето уморено на майка.
И са предвидили тръните бъдещето.
Болезнени частици омраза.
Как е от дясно...
Ще заживея ли щастливо в огън
Ще бъда ли навреме във викът...
***
С топлина от пламъци се слива
вятъра на бялата ми риза.
прегръдка който чака
***
Празничната ярост на небето ще махне слънцето от очите.
Ще са празни коридорите.
Извиват се звуците, преодолява себе си –
чист като ангел след жертвоприношение.
Жените – обречени същества – раждат...
Между началото и края – дарба от нищожност.
Най-красивата представа за света – огън – аз чакащ прегръдка
и с топлина от пламъци се слива
вятъра на бялата ми риза.
***
От пиянство започва откровението. Загърбих разума. Само вяра. И ирония.
Твърдите камъни на песимизма. Конете отдалечени по планински поляни.
А те са свободни. Пият бистри извори. Умират в утро. До първите лъчи
са голи духовете. Издигат се като детски рисунки на птица. Когато езерата
са били чист лед и пусти. Между мисълта и сърцето – взривове.
Нито дума. Тя обича.......................
***
Живота е направил усмивка върху пръстите ми,
далечини, мрачно небе
и камъни.
***
Повечето мисли нямат разума на душата.
Движещия импулс прокънтява в безсмислие.
Какво във въздуха е благословия.
Какво дава усмивки
И спира сърдечния бяс.
Устрем като детска рисунка на птица.
Цялата надежда в духът на един.
***
- Хармонията е близка с лицето Ви, блестящите й нишки прикриват
белезите. Вие сте постигнали това упорито спокойствие, зад което
емоциите се крият като зад врата. Но дали е достатъчно?
Дали бъдещи влюбвания, смърт, палачи с брадви узконени от живота,
няма да разпукат кожата и да разкрият бездна; недоволство, злоба на звяр,
най-нежното сърце тръпнещо пред женска прелест.
Вдъхновете се от птиците, напуснете докато е време.
Там, във дните на хората, където се смеят деца и светлината е като
топъл глас – може да намерите малко място, за да свиете умората си в сън,
да приемате дъжда като унес трополящ приспивно върху покривите.
А дали Тя ще дойде, дали ще се задъхва? Тя – в утро или залез,
спътницата без претенции – предопределя посоката, разочарова със своята
неизбежност – щом огледалото е без отражение и ръката ви не може да погали –
каквото беше, беше... и свършва някак жалко.
Името е призрак... отшумява... пак...
***
Малкото, което мога да върна на топли сърца и прегръдка.
Поема суетата, не дава да докосвам устни.
„ - Тя идва като нощ красива.”
Търся пространства, малария, моята обич като бълнуване.
Не се връщам. Отивам. Между звезди и кучета. Пазя.
Бури Късат знамена. Прокарвам пътища с взривове.
***
Ровя земята за ценни метали,
променям речните пътища.
Най-отдаден на своето занимание
с две ръце
и котка в нощите.
А огъня прави лицето й красиво,
когато гъст е сумрака
и съм много неблагодарен
с колан пълен от злато.
***
Човешкото не е повод за гордост,
то отшумява
носи златен прах върху клепките.
И момичето, което присъства е символ.
И разбитото сърце на мойта любима.
Достойна е омразата за човешкото.
Играят страдащите тела своите мисловни сенки.
Безсилните разраняват духа си и чакат смъртта.
Пропастите гледат.
Само за искра са молитвите.
Преди Нея – избор върху слънцето.
В миг-вероятност е очакването.
***
Сетивата се разтварят
и успокоителните са пеперуди върху пода
Моята червенокоса е бито куче.
Защо
Ще поемам количества.
Ще дера реките.
Рибар в кожи.
Ракиен празник.
Люспи под ноктите.
Беснее сърпа.
Няма макове.
Във блатата ядат хляб водни птици.
Комарено було.
Гробища от пясък.
Мъртви във водите.
С цианкалий в кръвта
Като бомба по тополите.
Донебесни трупи.
Веят знаме подпухнали.
Отправени към океана.
В миналото търсят извори.
Побелява косата ми като
на горд мъж с пръстени.
Запазете безсилието.
Идвам.
Жалко за неосъщественият белег
на русият ми кичур.
***
Не злоба храни диващината на тези конспиратори,
а тъгата на детските скелети в Африка.
Те рушат света между другото
с музика
с блестящи очи.
От ръкавите им бели гълъби и устни за целувки;
тайни съмишленици в ъглите като проклятие.
Делата им са подмолна благословия,
взривяваща ласка...
Ако живеят в пустиня
ще създават миражи…
***
Всеки облак е цвете
раждаща се мълния.
ласка на безименни ръце
пропасти от дъното на очите.
***
Тя знае за злобата на зъбите,
за най-близкото чувство –
Тя знае за цялата омраза...
И е дума Отгоре
Тя неизбежна ще ме приюти…
А устните му са скрити,
но оглушително го чувам
- Хайде ела – крещи –
Ще застанеш отдясно.
Ще имаш магазин за дрехи.
По свой вкус и подобие.
Всяка истина ще напишеш.
И друга пръст също...
***
...сърце, което може да лети в гърди като простори.
Те ще се усмихват.
Те всичките ще се усмихват.
Защото в тази свобода не губиш нищо.
В нея няма болка, тя не е за избрани ....
Тя е защото трябва да бъде.
Смехът. Ведростта. Трябва да бъдат.
Без уроци и наказания
Същества преминали...
Продължавам да вярвам в необяснимото съпричастие на някой друг...
небесен близнак
Ще крещят весели, ще носят плодове, ще се целуват,
а прегръдките им – малки пожари... не пожари – топлина –
цялата топлина, която може да се даде ... цялата топлина.
Толкова близко... до покой...и вик... до покой... И вик...
***
...съществува безплътен, сякаш сграда в умът на архитектурен гений.
Скритото му присъствие храни животни.
Родени за възстания. Да живее дружната младеж и новокаина.
Възхищавам се от множеството. Кипи от идеята.
Къдрокосите хипита се срамуват.
Има няколко велики Бога и едно знаме, олицетворяващо цивилизацията.
Насочете прашките; прозрете вирусологията като средство за синтез.
А Ганг е свещенна приказка, Дунав също.
***
Вдишва – пристъпил
отвън на рамката.
***
Дрогирам се с чувства
като протягане
свещен бяс и суета.
Секунда преди да се изгубя
ти ме връщаш с палците си в белези.
***
Всичко незнайно дишай скъпа
като последната ми сянка
като разрязаните ми ръце.
Ограничените ни чувства изискват начало,
материята е съществувала вечно
под стъпките на звездно племе.
Ялови крави
Убийствен цъфтеж.
Той чува атомни бомби
и халюцинации.
Предначертано проклятие ме съди
и звезди
в моят пиянски прилив
докато намирам кръвта си на небето
Съберете ме...
Последното ми оцеляване е хладен ручей –
любов върху сълзите.
***
Обичам да стоим така.
Аз и моето момиче
с много живи мравки под краката ни.
До орехите дали плод
И приятелски настроени кучета.
***
Нито една идея, нито един каменен блок.
Ляга върху свещенно място
което задушава със сълзи.
Тревите никнат между пръсти вкопчени в земята от години.
Нито една идея, нито един каменен блок.
Майките застиват до параклисите
Светулките са гълъби, търсещи рамо.
***
Да се подчертае, че личноста съществува,
воюваща в четири посоки.
Носител на светлина от плът по вълните на житото.
Жила на елен. Падаща птица...
Като дълг силата му е изказана в дума.
Обяснени са тайните.
Разчистено е празно пространство.
Сам строи град. В камъните му сенки на момичета.
Вода под върбите. |
