|
***
Излишни букви се опитват да опишат стремежа към щастие
Светът без мъка, ужас не сънувал...децата на майките се връщат туко що събудени
и майките са като милиарди богородици, родили лъчезарна вечност...
Последния, който затваря вратата, го прави тихо, със усмивка
преди да отиде от дясната страна на Господ,
успял да понесе присъствието му,
да го нарича Татко.
***
Всяко същество иска да бъде галено.
Търся вдъхновение за да предотвратя смисъла.
Желание на всеки ден, суета – между лъчите, в жестовете, по гладка ледена повърхност
когато вятър ме развява над върха – Аз – по-далечен и по-стар – губя твърдост,
ставам параноичен, душата ми трепери от страх, че това е края...
– Той умира и ме убива агонията му... Но не още, не още...
все пак от огледалото ме гледа и когато имам сили се завръща –
белег във Небето, шевове на рана в полет.
***
Как пръстите докосват в полумрак С нежен тон ноща И се разтварят градини Тя за да
танцува Как пръстите докосват Сърцето близо до Сърце в тъга и Музика.
***
Във стаята няма хълмове, само белите коси на татко ...и Тя, която наближава
с призраци и пролет.
При реката изпращачите са в синьо и не плачат.
Пръста е песъчлива, месата сомовете хранят.
По обед рибарите – най-силни в звук камбанен –
духът му ще положат.
***
Моята любима като моя тъга.
Мириса на първите ни срещи.
***
С дядо пием до сутринта
и ракията е сладка като момиче
После ще стреляме от радост и ще се издигаме в песни
А по който ни спира, ще псуваме.
***
Гладкия огън на мойто лице... и братята в огледалото ще са момчета в ужас.
Тъжният предшественик приема наследството, пламти между царевицата,
дими туко що разтрелян. Зверове носят посланията и кръвта ни
Не съм Тях, Аз съм ничии, момче от злато...и разкоша е смърт за хиляти...
и вдъхновение на единствен...
***
Трябва някой да ме спре Само По достоен Разделя ръцете ми на пет За да нося...
***
Съвсем са полудели момчетата
вече не мислят
и плашат лицата им
и са болни очите
Близки са до пеперуда...
***
...солени капки и сърцето ти като скимтене,
зов за помощ, очи големи и далечни
Сякаш потапят главата й във вода,
дави се под пространството на душата си,
умира като прекрасно същество
убито от сляпата жестокост на диваци...
***
Някой ще сложи сърце във краката ти
Нова планета
***
В часовете около обяд слънцето пада върху тила ми,
камъни и луди лица натискат раменете ми,
погледа губи фокус, над блатата летят комари и натрапват песен.
На три хиляди метра височина вятър разпилява снегове –
място на въздушни лъвини - страшни за птиците.
***
Когато си част от най-призрачните момичешки светове, в дълбоките води,
при емоции като бръснарски ножчета, при ръката която отделя духът им
и съществата им стават далечни И всяка сутрин трябва да се събират
за да бъдат цели, преминаващи по улиците, между коли със запалени фарове
и трамвайни експлозии Когато мрака ги прави загадъчно хубави, седящи на пейките,
с блестящи от брокат устни и по лицата с потръпващ сумрак...Те ще обгърнат врата ти
и ще те целунат.
По близо до топлината, до живота различен на сънищата.
***
Нервите се опъват. Струните блестят зад стъкло. Шумът по кожата ми
ескалира до писък.
Върху стъпалата слънцето ме разтяга и
приспиват струите топлина пропътували космоса.
Златния град блести под уморените ми крака.
Викът на ястреб съпровожда двете реалности. Аз съм легнал,
а от всеки удар на сърцето ми тръгват потоци, реки с пеперуди.
Лед в хралупите съхраняват същества далечни във покой. Нито звук...
Те няма да отварят рани И от рани няма да кървят.
***
Водата излиза под палците и Освалд е велик, носи тяло и мъркане, връща се в миналото
като фея на дънерите и тези удавници близки до плъхове
и лилии които цъфтят по-красиви, слънчев бяс проникнал дълбоко,
разтворил очите – блести със зеница по реката, между островите – тяхната кръв
и ужас под върбите – там е минало, сладост по въжетата напоени с
полет на далечен и пръсти разкъсали оградите за да се спасят Никой не носи
тонове бомби за да приключи завинаги, да бъде пръв и най-отгоре,
да му се смеят когато потъва всичките по-големи И само пепел, вик неразличим
Режат еднакво ножовете Но месата са научени да говорят и хвърлят сълзи И обич на
рай който слиза вече видим между звездна прах и тела от космоса.
***
Натрапници разтварят рани, изчистват пространствата, зъбите си мият в
пролетни цветя, в лека сянка...защо...кой разполага със звуците, пълни със сила,
клавиши във вятъра, пръсти между слънцето и ледена повърхност,
целият блясък...омекотен от присъствиета й като писмо на самоубиец, без смисъл,
разхвърлила емоции, хормони, жалкатата химия на тялото...Няма място за нея –
блъскат я коли и грозно зашити белези...пространствата...студената кора на луната И
там...безмълвно красива...
***
...Той е от мъжете които гледат ада пред себе си и ги е страх.
И като ужасено животно – хапе в бяс...до припадък
***
Себе си намира там където звуците заглъхват
Лица грапави като графитна пепел, тъжни, сякаш с кожа наведена...
Повтаря се мисълта за най-любимите, за мигове останали от огън –
готвя се за вик и Той настъпва – разклатил дърветата, зелено шумолене...
треви, трепета на вятър, спомена за нея – се вплитат – в унес...
На пир, поканени са всичките, на маса, с два прозореца
и много време, за да ми разкажат как душите им отлитат
и нишката написана е...до звука последен.
***
Два прозореца събрали кръвта от раните ми, любовта унижена и превързана,
вплела ръце във душата ми, сякаш е била винаги в мен, най добрата част –
моето момиче – момичето загледано във вирове
И тъмните пространства идват като бездна,
помитат бреговете, взимат я навътре – под водите...
където като с топла длан ще я гали и погубва – Той –
в огромната си нежност.
***
Друг ще се роди от моята бездна
...в опит да се предаде света със думи, като дестилат от същност – с чуства, мисли, с
дух...в опит да бъде Написано...целият Аз – режа...хвърлям... Вдъхновен като течност
се разплисквам.
***
Не помислиха за миг, натовариха родените през септември...зората...
изписан скимтеш по кожата на любима...ще бъде като маска непреклонен...
А когато се издига, ръцете на виртуоз ще му махат за сбогом...
изсвирил разтоянието...
***
Над полето тих вятър. Бистри ручеи се сливат във река. Погледа обхожда гънките,
ширината, морета от треви, различни хоризонти във четирите посоки.
Слънцето се явява като сутрешна ласка, допир на залез, топлина по кожата на
щастлив лентяи.
Но когато Господ говори, страхът разширява ноздрите и придизвиква песен.
Светкавици и глас на мъж, вълна докосва сърцата като покривало от водни миражи.
Тези които не се връщат стават морски същества, в живи градове и с червени коси
напоени със сол и духове на делфини...
Градините са със уюта на дом, и летят душите на дърветата...
Аз съм последният останал, най-стар, уморен...- Къде отиваш?...Догаря огъня и
ноща е със вълшебният си хлад Смеховета на децата са далечни птици вплетени в
листата...Момичетата ми...майка...суетата...Този свят Беше...Аз съм последният останал
Стар Уморен...Трепет на въздух който безвъзвратно се разтваря...
Земята е топла като в сън...
Трябва да бъде...
...докато лягаше останал без сили и много блед - каза:
- Ще си почина малко и ще отида да променя света.
***
Тя не ти вярва, мисли че прекалено силно е злото,
че не може да има смърт на толкова невинни...Аз ти вярвам –
заради близоста с която се свързахме...заради невъзможното...
знам че няма да паднат облаците, но все пак ги чакам...
всяка усмивка ме натъжава...
Бялата змия на зъбите отваря ями.
***
...цветна градина по склона ...създавам процеп със заклинание...
нещастието е разтворила уста и дебне...лавини от кал ще покрият градините...
толкова много под бистрите ручеи... а очите им – теменужки...
- Не, не, отворете прозорците, въздуха няма да свали кожата ми, Още ще остана...
Ще бъда тук, ще бъда силен Ще вървя - прегърнал топлото телце на бебе – през тревите...
***
Никога до сега не съм бил по-натоварен с чужда болка и моя слабост.
Губя силата си вгледан в тези, които обичам. Идеалният ми свят се ражда от безсъние,
а когато заспя топлината на кошмарите е по-добра от следващият ден.
По мъгливи северни алеи се разхожда тялото ми натоварено с чужди сълзи и стонове.
Няма избор извън нечия болка, без Аз да убия безмилостен...
Оттегля се армията, свръхчувствителността на допира... Оставям на времето... Искам да
заспя и да има утре.
Алфонс протегна ръка и каза: Напускам любимите си, нахлувам в полета.
Максималното чувство за вина изкристализира в безнадеждност.
Тя разпери тялото си с мъртво отражение.
Никой не прегръща като мене, с обич, която разпилява зло.
Пустотата е неподвластна на страдание – не вижда и не чува – сърцето ми изпълва с
отделеност, с навик да не чакам, да живея в дни и нощи безмълвен като падащ сняг,
да се затрупвам под тишина, в досадния шум на собственото си сърце, да ме има там –
откриващ красота различна от човешката,
когато запалената цигара и небето мълчат еднакво...
Тя няма да е тъжна след това, ще знае че съм отминал, че невръщат пътищата,
а са препятствие.
И само времето покрива рани – след него за да дойда – остарял, усмихнат,
с небръсната брада.
***
Звукът започва да се натрапва - този звук - на отделянето...и самотата... реже...
Тя настъпва... вън е пролет или януари... песента е малко тъжна...от стените...идва като
безсъзнание, като дъх който се откъсва...и във вик последен на цигулка – преминава...
- Татко пази момичетата ми...
...не ме чу от водовъртежите, от дупчицата до очите й...
***
Градовете ги покриват мечи лапи.
***
Самодоволството ще ги убие.
Ще намерят себе си на миг от края.
Изпълнили тишината с вик и ярост.
Педя преди провидението да ги скрие
ще са самотни... и обречени на себе си.
***
Никъкъв страх, никаква болка –
символ на птица.
***
Все повече затъвам в яма. Сърцето ми ще експлоадира.
Решителността на дошлите години се пресъздава в бездни.
В уюта ми толкова много просълзили рани.
Цветята и целувките ги поглъща сгърчена …Тя не разполага с време,
пулса й трябва да се лекува, защото ще се разпилее в стотици пеперуди...
Тя не разполага с време... Аз не разполагам с време.
Няма реалност, която да е достатъчна.
***
Две меки легла, със затворена врата
и от алкохола емоциите лазят.
Докоснахте най-тъжното с юмруци,
удряте единствените кучета,
които държат на нея.
Аз нямам кучета.
Моята дъщеря е светло пространство.
Тя е светло пространство.
И Тя
Мрак е черният ми дроб.
Дори най-добрият приятел наказва слабо.
Миглите са послание, което ще се сбъдне.
Режат огромни като ножове.
Предател застрелян зад боровете.
***
Детето по чиито устни бягат облаци; скоростта с която
той пипа тялото й, върти я във въздуха, докосва с нея
върховете на тополите – прегръдка, отдаване, нито
дума по хълмовете след тази целувка; докато не се
разтворят дверите; докато не се напука от светлина образа –
каквото трябва да бъде направено от сол и океани,
от тялото, с което се храни – то трябва да дойде,
за да продължи времето, за да удължи сянката до неузнаваемост.
Тя да е горе вече прегърнала безплътното...
И аз, който ще я последвам.
***
Вярата ражда богове
по-големи от извикани тела
Те са само болка и най-доброто на кръвта.
Знаме от дух.
най-великата победа.
Чакат ви облаци.
представете си дъжда, който ви измива...
в утро.
***
Ще се върнат пещерите, с тях и тялото ми по залез.
Ще пишат момичетата думи за любов и прашни пътища.
Където ходя – придружавам птиците. Роден с късмет,
със струни под възлите на мускулите.
Тя намира четирилистни детелини. Казва – благодаря... Наранява влюбването,
остават истински белези, по-тъжни от всичко, върху бледият ръб
на устните и юмрука на пръстите. Тя над височините, под вировете,
в нейните сълзи се оглежда моята жестокост –
и какво ако мразя щом я обичам сега...
Тя е моето написано по тротоарите, когато ръката ми стискаше нейната ръка
и се свързвахме... по-близо, по-близо.
Аз ще се слея с подземните крепости, с рибите, с голямата река, която ме привлича...
А тя... е в бузите на дъщеря ми топлината на цялото слънце, моята рана, моята кръв...
През двете като жестокост минавам.
***
Тя:
- Да, искам да го върна. Да го отделя. Неописуемо е времето без него. И не защото го
обичам. А защото живея. Като сърце движено от електричество, от мълнии. Убива.
Жесток е. Но е мой. Върви. През вратата, дошъл от някъде. Това е агония. Сега е
агония. Без решение... Ще му счупи краката Господ. Знам. Дали ме обича... Какъв е
когато лази... Мой...
Той:
- Нищо не давам. Чистата грозота на егоизма. Погубвам... Най-самодоволният спасител
погубва тези, които обича. И за него само презрение. Висшата форма на птица,
не заслужава дори пръст. Жалък. Пиян. Сам, но не горд. Само привидение. Не могат
да ме докоснат ръцете. Дори нейните... и така трябва... Ти не мразиш. Не бъди тъжна.
Не принадлежа на рая... и на тебе.
-Създава най-уродливата птица осакатявайки.
-По-близко си до мене с тлеещи рани.
Той:
- Връщам се върху устните ти. Тялото ми се връща върху устните ти. Кожата с нейния
мирис. Набраздените очи от белези без шевове. Небето върху влажни бузи.
Разделено пространство на нея и мен. А тя е близо до стената, с нокти счупени
от камъни...По коридорите отива във сумрака, в ада на моите пръсти,
които са лицето ми безизразно.... И нейна мъка.
***
Човешкото тяло застиваше по един
сигурен и грозен начин.
Познава сивото на ъглите.
Пълни очите до краен предел
и само в породеното мълчание
картините изпъкват като изтрита кожа –
татуировка от кръв,
запазена до края в червеникавата мургавост
на белега.
Тя може да зашие същество върху вечността.
Шарка от грехове и чисти извори.
Най-малкото петно претендира за уникалност.
И може би е – след като изстине.
Тласъкът, който един живот дава на други животи;
раната, която е нанесъл или белег, който е заличил;
Вълшебният вятър съживил дърветата, създал пулс и цветове,
събудил семето както буди слънце... Или...
като камък хвърлен във вода – оставил няколко кръга –
малък водовъртеж за удавници.
Опита систематично да се преодолее духовната нищета погубва най-прекрасното...
Емоционален хаос доведен до бяс, крайност от белези,
човек превърнал се в жигосващи късове.
И бездната и полета в същество между себе си,
и мигове отвъд.
За съмишлениците, които са в емоциите на моят Ад.
За непризнаващата секта срещу нашествието на океаните –
те в своята изолация
неестествено добри
повдигат зимните пияници
подаряват органите си
или са ежедневно сияние –
незабелязана милувка, която
приласкава гневът отгоре
Най-големият беснее
А те запазват неговата обич в дните непокътната
за най-доброто, което ще бъде
Моите крила от влечуги.
Съмишлениците – обединени от присъствието си в света, заедно, без натрапване, присъствие събрало неестественото на душите им в нежната мрежа на тяхната различност. Без организация, без йерархия, без стадно живеене. А докосване на светогледи – между тези – които ги боли от страданието, които в денят си не са безразлични към мъката, които не прескачат падналия, които са нежни, които са тактични, които са мили, които виждат в очите на другите, които се съобразяват, които мразят жестоката, безлична месомелачка на ежедневието, които прегръщат топло, които могат да бъдат огън, да носят знамена, да молят, да проклинат, да крещят, да плачат в сумрачни стаи окървавени от грозота и грубост, които са като ранени животни или железни гиганти с милващи длани, които целуват истински с раняваща обич и искат да бъдат целувани в пълно отдаване, които зад маските създават възстание, които се допират до лудостта като благословия за други или проклятие за себе си, които в бледото си съществуване имат искри и тези искри поне за миг ги издигат, за да крепят живота им цял, които в своите дни носят заразно вълшебство, които не се съобразяват с наложените брадви на света и света ги убива, подлудява или опитомява, за да ги стопи, за да не виждат в себе си най-доброто, за да изхвърли красотата им, за да ги накара да избират – или такива – красиви – или живи.
Искам Те да се срещнат, да ходят по улиците и да ги Има. Да знаят че могат да променят по образа на най-чистото в душата си.
Това са моите съмишленици – събрани от хубавото–различно, от най-извисените кътчета на съществата си.
***
Дори само един може да каже всичко
... в една дума.
Стремежа към тази дума е бълнуване
осмислящо живота.
Тя е окървавената брадва –
носи спокоен сън,
голяма радост след залез.
...магията на агонията е развалена
и може би ще бъде щастлив
повтарящ небето,
разтварящ място.
Поле за дух награден с простори.
за великаните между вода и огън,
за братството породено от тъга,
в жестокостта на остриетата се разстила вярата
цялата в кръв,
а от кръвта мечтания –
будят градове, територии,
малкото момиче, жената на приятел.
Бълбукат в шоколад мехурите
на атентаторска зараза.
Събират сълзите на майките,
сглобяват бомба –
най-ценният взрив от мъка
презрял всяка природа
погубил себе си.
Океаните се обединиха в нашествие, градовете са разкъсани от урагани,
а водните струи на реките се превърнаха в смъртоносна перелина.
Притегляме унищожението, убийство си – сякаш се молим за смърт
А края не е далече, все някой вихър ще свърши своята работа
и ще ни помете в прилив на милост...
...като от котешка кожа проблясват мълниите на тревата...
...краката ми са обляти с наелектризиран хлад...
...крака подгонени от майски бръмбъри...
...за братството породено от тъгата.
Зарежда с илюзии целият свят.
Готви ги за трайно надскачане на себе си.
Тези, които не вярват са обречено реални –
сенки в кожа, изгубили безплътното.
Дали някой може да избяга от съдбата си,
от първата стъпка
от обричащите милувки на раждането
И няма пръст в очите му ...
Когато погледна встрани – само тъжни са животите, които харесвам.
Аз съм най-умореният мъж на света,
нося ябълки и карамфили,
превръщам поляните в аромати.
Луд съм в мътната вода на вировете
и изтръгвам лилия от тинята,
птица, хълм, кратка нощ, моята ненагледна
се храни с дим, крясъци на котки
и поети различни посоки.
***
Пеперуди докосват бледостта на лицето.
Само желание.
И ще спре нашествието на вълните, което ни погубва.
Ще дойде ден когато ще се отказваме от себе си.
и ще бъде величествено...
Моята дъщеря е стъпка.
Ръцете и галят.
...вечерните му разходки се губеха някъде, сякаш в унес той
забравяше края на пътя и се озоваваше на чуждо място, със студ в тялото
и болка в стиснатите зъби.
След миг небето ще се върне, а топлината която го обхваща
е целият свят в момент на тържествена радост, в спокойствие,
в пристан, в най-милото на спомените, във ведрата представа за
покой. А бъдещето – не съжалява за бъдещето.
- Те всички ще бъдат обичани – някой му го обеща.
...живот посветен на безсилие… Отдавна са спрели яростта на душата,
под белите ризи – течащи кървища, надскачане, отчаяние... смисъла се прокрадва
при следващата засилка в слънчево утро.
И всеки ден се отрича от себе си –
диша билки, пие дестилати – лекува нервите си по залез, като оставя
съществото си да се мята в самодоволна безтегловност.
…живот посветен на безсилието...
Индивидуалната трагедия може да се заличи с няколко величави думи и безотговорна
самота подчинена на илюзорна надежда.
А когато много секунди минат, агонията взима и последното от стремежа...
...той пуска лудостта си на свобода, разперил себе си като огромна птица.
Нещастието на човек не го плаши, когато може да издигне поглед и да види радост –
светли послания, утринни момичета, пеперуди над ледени извори измили челата.
Всяка фантазия е нахлуване в безметежното, пристъпяне в най-невинното –
неговият танц от крехки усмивки – приели образи, добили плът –
тела в надежда, домове от топъл блясък; където зимата е бяла картина,
а зачервените бузи на детето ми са в пазещи пръсти...
...живея ден за ден и измислям планове, които да запазят сърцето ми цяло.
***
Приоритета на действието трябва да бъде превърнат в инстинкт.
Русата коса на дете да потъмнее –
плавен преход към нов вид,
към птиците-хора
Те развяват себе си и всички са знамена,
твърде малко пепел,
само топлина...
Създаването на светове като наркотик от стремежи.
Дестилатите ще обсебват сърцето –
наситено вдъхновение върху земята...
вплетени отпечатаци на Другото.
Ще бъдат творящи реалност.
Между многото ще се раждат белязани –
без да ги купуват, без да се продават – ще бъдат – като пътека,
място добро за трагедия или за неземни.
Мръсотията на боговете я чистят жътвари.
Те са усмихнато жестоки –
не махат корените, но режат телата.
Мисленето на един не създава чудеса –
пълни няколко души
преди да умрат във вяра.
Тяхната смърт е оправдана,
неговата – жалка.
Подземната радост –
да бъде щастлива цялата плачеща сган.
И най-милите освободени от сълзи –
тяхната ведрост върху шумолящи улици,
по които ходят небесно усмихнати.
***
Когато дори една дума не може да напише, разкривява почерка си
и мисълта му дълго пресмята елементарна математика –
тялото му го напуска, стиснатите трагично зъби процеждат стонове,
усмивката вече дори не е тъжна, а разкривена като на друго същество,
което седи и гледа двора в полудрямка; чака предстоящото с
упорито настървение; макар блаженство да изразяват очите и страхът
да е приспан – плътта все още се плаши...
и се свива в палтото щом снежинки затанцуват върху падналите листа.
А пролетта... пролетта не е нищо повече от махаща ръка за сбогом...
***
Трясъци, трясъци – сълзи на момиче, събрало болка като камък...
Моят провал, организиран в съществуване – носи мъка за близките и нищо за другите.
Мегаломания в личност чийто горд блясък се стапя и пристъпва агонията.
Къде е страната на гордите и смелите, на небесно издигнатите, светлият мрамор
на чела – искрящ – над белите им ризи? Къде е самотника, който чака вълна от
пламъци с решително лице и сърце по-топло от изпепелявщият огън.
Всичко, което е движило кръвта застива – неподвижна вода носена от река... а огъня
идва от крематориум, който ме спасява от червеите.
Това горене поне може да се сбъдне – жалко горене върху клада запалена от хора.
***
Опитвам се да примиря хиляди души в едно.
Магическите свойства на детски очи.
***
Аз – при душите изгубени, при сомовете,
когато погребват старците и косачи размахват остриета.
Безмилостен към делтата и после в морета – безкрайна вода – искрящи очи,
алчно пиянство – над селото моят щъркел, над падащите тополи –
дървари ядат риба и огнена е ракията им – събира на площада,
между розите – светулки и овдовели баби.
***
- На какво се подлагаш любима. Защо събират късовете на сърцето ти.
Не съм нужен...
***
Носи тялото си между криле,
миражна птица.
Непримиримите се издигат,
пулсират върху стена.
А ръба е малък – процежда стонове –
алчно послание за още...
И загубите на слънцето трептят върху леглото –
не бълнуват надежда,
а безмислени скокове.
Вричането в образа е бездна –
не се страхуваш – приемаш и пропадаш –
размахал илюзия за полет.
Към надолу.
Татко ще ме спре,
и ще се усмихва.
На страхът не давам образ.
***
Създател на сутрешна ведрост
и вечерно удовлетворение.
През деня – просто живот.
А нощите – изсънувано бъдеще.
Отпускаш мускулите си, водите са разтворени небеса към бял град.
Върху равнината пътищата имитират слънце,
пулсиращо сърце от къщи, където живеят хора без мъка.
Техните бунтове са скок от върхове,
малки светли белези останали между облаците...
Когато времето дойде белите градове ще са пусти.
И невидим шепот ще разказва за миналото на
обитатели, доброволно преселили себе си.
Ще се скрия от всички, които обичам.
Ще пренебрегна призраците отразени в стъклата.
Ще бъда мъж със синя лента погребващ старци.
Приел смъртта, и гробищата, и спомените...
Върху бялата вар над очите си...
първо със страх
после като неизбежност...
Моите разходки правят светли хълмовете.
Без нейните прегръдки съм самотен.
В изгнание с години.
Дърветата помнят детството на дядо ми
И мойте зими...
Самотата поразява със своя пейзаж.
Служа на загубена кауза,
на петна по ръката.
Не се събирам в себе си.
Убивам всяка любима.
***
...когато чукам на вратата
Вятър – листата дращят земята.
Листата дращят земята, меланхоличната красота на края
превръща лицето ми в спомен.
Разказана случка, от която страда детството,
без прегръдка, изгубен татко в сълзи и проклятие.
Когато трепери сутрин, когато очите му са дупки
и пълни стаите с празни пространства –
късове студ по ледени устни
...и няма връщане – дъщеря ми е някъде с рана от мен.
***
Ние сме против размаханите пръсти на отчаянието,
защото те не носят хляб, а само падащи нокти от болести.
Ние сме против мечтите на бедните за царството небесно,
защото небето е вдъхновение, а не бедност.
Ние сме против обикновенните да бъдат земни крале,
защото те убиват неземното.
Ние искаме стремежа да буди живот, преминал границата –
живот на великани в плът, но с души огромни.
И ще построим пътища размахали мечтите си, и градове и
каменни ръце пипнали слънцето.
А Другите... с тела ще топлят планети.
И това ще е истина.
Така създадох безброй звезди.
Пожелал.
И написал.
***
Историята не ме вълнува, интересувам се от мечтателния човек извън историята.
От постройката на неговият свят, от представата му за ежедневие, за труд,
за различно, за изградени домове, за любими същества, за общност, за това, кое е важно
и кое не е.
Интересува ме погледа му в нищото, където мисловните конструкции придобиват плът,
а емоциите разтуптяват сърцето или го спират.
От най-другото ще се роди моят свят, това, което е на светлата граница на човешкото –
между нас и същества летежни...
Ще трябва да има жилища.
И плодни дървета по полетата.
Ще има храмове на знанието църкви, търсещи смисъла.
Всяко зрънце живот ще бъде пазено
във вечерното си удовлетворение към звездите
от топлината на други животи и с протегнати пръсти
като истини.
Когато се обединят мечтателите, създаващите бъдеще, съмишлениците –
ненамерили място в света на мъката – ще започне изграждането на тези
въздушни кули, от които дишаш ведрост. И тази ведрост ще заразява със желание,
ще вдъхновява, ще ражда стремеж в ежедневието;
ще го усетят улиците, тъмните сенки, душите свити в себе си. Ще бъдат общност от
издигнати – (някои убивани, много неразбрани) и всичките тъжни, но променящи –
дори когато се блъскат в самотност спираща сърцата...
Представата за света на човеците.
Представата за абсолютното.
Представата за човека.
Пренаписана представа за всичко.
Моето несъществуващо пространство.
Моето несъществуващо време.
Моята отделеност – сълзи и възхита,
където любимите са нежно прегърнати деца.
И са пренаписани дори душите
в топло място за пърхащите им крила.
...ще ги има красиви,
като послание върху улиците
като тъжна музика.
И който поглежда очите им ще вижда облаци.
Как някой може да стигне до тях
свиващ зад ъгъла...
- - - - - - -
Когато създаваме духът си – нека бъде горд, нека се стреми.
Да се докосва до крайният предел на човешкото, до светлия край.
Блаженството да не е сив комфорт, а непрекъснати сърдечни трептения. И
нито миг покой... когато създаваме духът си, когато го превръщаме в ходещи хора,
в работещи хора, в хора със семейства, в деца, в усмивки, в градове, в държави,
в сълзи, в разговори, в любов, дори в омраза, в светещи точки на прозорците,
в ръце засаждащи дръвчета, в допусната грешка, в улици, в докосната до него смърт,
в небесни пътища, в целувки, във вселена... когато създадем духът си, когато започне
да диша – ще има ново място, като от ръка направен свят.
Духът–ръка, която се протяга...
***
Тя идва и е толкова красива.
- Не трябва да убивам, трябва да пращам озарения. Върховният рай на земята.
Не спираме музиката. Ръцете танцуват. Всичко... Гълъби в триста години полет.
Вековния рай слиза на земята. В този устрем на сам човек – там съм аз – устрема
на сам човек – след него хиляди, милиони... вековният рай, земята, устрема,
хладното острие, което се разпилява. Кресчендо. Огромно въртене... във
всички посоки... въртене във всички посоки... възхита, възхита... Озарения... възхита...
Вековният рай... Как тръгвам... като бяг... като различен цвят, който разпилява... и носи
мирис на лед, реже – като милувка, А милувките – реже – вековният рай...
Вековният рай видимо има образа ми. Суетен съм. Аз участвам
като провъзгласил се изпълнител. Не правя нищо, просто съществувам.
Да разбира се, съществувам в устрем, защото устрема ме вдъхновява
и поражда у мене чувство за възхита от самият мене.
Вековният рай е пространство, което отделям за другите. Пространството
произхожда от мене, или аз го създавам, или по някъкъв начин го извоювам,
но без мен такова пространство не би могло да съществува.
Факт е, че в общи линии правя всичко за да се почувствам доволен и накрая
да седна, да избърша чело и да кажа: “Уморих се” – а под мене
да се ширне равнината, зелената трева и в тревата усмивките, децата,
жените, благородните мъже... на седмия ден ще си почивам, на седмия ден, на седмия
ден... ха-ха... Да... А още. Ще има и още и още... защото няма да намеря мира...
само татко ме разбира, само татко... ме разбира... може и с ирония:
само татко ме разбира... Дали ме разбира татко... И възхита... Нещо с което
изпълних дълга си към страданието, време е да понеса същността си
в друга посока. Градината е пълна с плодове, греят под слънчев вятър.
Аз съм малкото семе, оставено. Аз съм Другият – отделил се. Аз нямам мир. Ще
скитам. И ще... издавам викове... от суета, викове от суета, че не ми достига...
искам още... не ми достига.... Отворил уста да погълна цяла вселена... И още...
Не ми достига. Като си поема въздух ми става тясно... не ми достига. На тоя фон –
цялата нищожност, разраненото ми тяло, мъртвата ми майка, страхът за близките. Слаб,
слаб... На този фон, на Не Ми Достига... нищожество, което се мъчи, по най-
най-баналният начин... на месо... мъчи се като месо... Къде е силата? Къде е силата... И
не силата, а друго, което ме прави недокоснат, което ме оставя сълза... Не сълза... Не,не,
не... Аз не мога да бъда сълза... може би съм бил, но не сега... Другото... това, това...
отделен... някъде... със себе си... Не, не, не ... “отделен някъде със себе си”... Не, не, не,
не това... какво е това, кое е това което съм бил, което искам да бъда,
което съм започнал... което не би могло да бъде пипано... какво е това, какво е...
какво е това – недокоснатото... което е било винаги и би могло да бъде винаги...
кое е това... някъде в самотното пространство, извадено от там насила,
поставено... нищожен, и с уста за планети... Когато скимтят нервите... и душата
чупи ребрата... спомена за съществото в своя земя, същество в самота...
там, където е покоя... където съм недокоснат... и така красив... не виждам никой... там...
там... там...
И пак скимтенето. И суетата... Не достига...
Шепа друга кръв...
Като че ли написах поредното писмо.
Пожелах й да бъде щастлива. Да се връщат цветята при нея.
В този образ има красота несравнима.
Въздуха, който поглъща –
са крила, точки от минало или бъдеще.
Дали някога ще успея да различа почерка й
между тези на другите.
Написаните и скрити думи за мен.
Постъпих жестоко, нямам вече вечност.
Не можем да се намерим след това...
Тя ще поеме между слънцата, а аз оставам вкопан в земята.
Но нека мине време и във времето да има щастие –
като край на моето писмо и живот дарен от Него.
Огъня, който винаги съм търсил – ще бъда вечен. И ще ме боли...
***
...И няма да злоупотребяват с нас сутрините.
Спираме хазарта от мисли, печелим играта като не участваме.
Доставяме собственото си самодоволство на неразгадаемите сили на космоса.
Прикриваме се в ъглите – неподвижни, мълчим. Никакви дни, никакви нощи,
без секунди, без векове – в ръкавите на всевишния като неосъществена илюзия.
И най-гневните са смирени, и най-добрите и най-жестоките – не бързат, не очакват –
сбъдват се като студ, като неразбрано понятие за живот.
Няма да започне да диша, няма да има последен дъх.
Никаква надежда за сливане с висшето, никакво бреме на единството.
Родените са полъх. Ние сме малката тайна на шпионин.
Когато думите загубят смисъла, личността
се развива в напълно осъзната нищожност.
Стегнато дописвам... свързах живота си с една мисъл, с желание...
ставах и лягах... разума държи на яснота... трагедията е понятна...
най-ужасното е щастието на другите да зависи от мен.
***
Най-безобидните бомби пораждат страх и съвест.
Те ни събират като големи рекламни плакати
преди да ни помете бедствието.
И пред детската смърт са пречистени.
Даряват империи.
***
Някой ден най-доброто от живота ще ме подкрепи.
Като истинска целувка върху умората –
разперена прегръдка,
унеса на треската.
Някой ден няма да се разтворят скалите.
И тъмната страст на брадата ще побелява.
Ще намира отегчение, отегчителни сълзи,
човеци, които ги боли по земята.
И никакво прекрасно, когато предсмъртно ехтят гърдите им –
човешкото дълбоко като бездна...
Селска коприва бълнува болест в моята стая
и петли в ъглите на листата –
влажни се раждат черешите,
поетите пеят тайно снимани
докосват ги до космоса и до скрита физика
- главата ми изтръпва -
пияни се давят колоездачите във вирове
в анасон и подводни рисунки
от ръце стремящи се към въздух
но убивани.
От години свидетелстват скалите.
Поне да са достойни...
***
Празно е помещението между мене и нея.
Взривиха бърлогата тези копачи на щастие
Изнамериха ежедневието
Създадоха улици с лица като декори
...За да намирам трудно очите ти облачни.
Като отмъщение блести поглед на ангел.
***
Нито една задраскана дума ...
Като от филм е образа ми, сякаш не се случвам,
с грозно присъствие на канибал,
изял сърцето на любимата си.
Върбите, върбите – тези прекрасни същества –
потръпват от всеки полъх, стряскат се нощем от вятъра...
Косите на моето момиче са сресани – пристига красива –
носи хляб за мъртвата, не стъпва по земята,
като свещичка изгасва...
Аз духвам пламъка; написал себе си с главна буква Аз Аз Аз
Като едно време.
Но вместо вселени – жестокост, дребна, егоистична жестокост
към най-скъпите, към моето отражение...
Жестокост – планетите се оформят от зверщина,
от кърваво самодоволство затворило рожби във време.
И ако образа е същия, то бащата се мъчи...
няма сила да извика... за това създава... като отмъщение.
***
Създаването е затваряне, опит да затворим нещо във...
затвор за светове, функциониране на мозъка, материализиране на душата.
Илюзия, която придобива плът.
И като всяка плът се изражда.
Най-вдъхновения провъзгласява себе си за освободител,
стреми се, дава истински избор – нито миг покой...
мечтите му не приемат страданието,
ноктите на времето,
появата на множество.
Той отделя птици при безкраен полет –
далечност и възхита
за недокоснати.
***
Дописвам... с алчност... сякаш новата белота носи различен живот,
където има бъдеще ехтят звуци неподвластни на времето, шепот обединил различията,
моята отделеност като факт недопустим.
И живата слава пренебрегнала телата
Колко литри кръв пълнят разрязани вени?
Заради обич носена върху гръб.
Когато душата намира обичащи мускули.
И отдаденост като ударена целувка.
***
... щом котка премине по пътеката
и къща блести в зимно слънце...
ще те имам в длани на недокоснат
и няма да оправдавам мислите си.
От тялото си източвам илюзията.
Хладният полъх на лицето е забрава.
Отлагам ъгъла на агонията си.
Мечтая в дните си да бъда силен,
горд и пречистен.
Момчето което срещна,
момчето което не си срещала
твоето второ Аз
в усмивки...
***
Личността и нейното отражение в множеството –
сила на велик глас, породени скокове.
Дали е напразна мечта да върнеш децата на майките им...
Те – мечтаещите – трябва да са горди, дори горделиви...
„...да върнат децата на майките”
да го няма изпитото й лице в черен огън.
...децата на майките.
Личността няма множество и няма отражение,
Тя събира гласове... във вик.
Майките раждат съмишленици. |
