***

Започвам задъхан, изпълнен със синфонията на думите

с полета на нощен автомобил

с ангелите които сънувам.

Ценя времето – тишината след огромен разрив,

когато сърдечното свиване е различно

и след него във въздуха на живота витае незабравим аромат.


Абаносовия човек простира ръцете си пред прага на отворена врата

и от листата изкача мокрото ми лице, вдишало първия кислород.

От белите платна на дробовете се носи тялото ми.

 

Димът с причудливите си форми обитава дрехите.

Призрачно пияни очи гледат през него и говорят

преди бързо премигане да ги затвори.

Косите й. Огнения цвят на косите й.

 
Влачех тромавите си реплики срещу нея,

показвах разтоянието между два предни зъба докато се усмихвах,

пиех, пушех и очертавах контурите на ръцете й с поглед.

 

- Пиянистката засвири, разлетяха се струни -

мелодията стана войствена - марш върху кожата й,

марш през залеза, до нощта на първото ни докосване

където от купчината хора само от нашите тела се разливаше синкава влюбеност.

И неуспели да заспим бяхме притихнали един до друг –

тя обърнала ми гръб, аз треперещ от любов, мечтаещ за устните й.

 

Сутринта завари двама ни в студа на нощни тръпки.

Оставени на чуждо място, между подпухналите лица на непознати обитатели,

туко що събудени

недоловили шепота на ръцете ни, с пръсти уморени от милувки.

 
В разговорите си бяхме и двамата неловки, плахи.

От всяка дума лъхаше страх, че няма да се видим

че ще тръгнем в различни посоки

че събудения пияница на тротоара е последния човек,

който ни вижда заедно

че мръсните сгради няма да имат красотата, която имат сега

че трамвая на зората ще я вземе във обятията си

и ще превърне косата й в искри, електрическо чудо

поразяващо душите на минувачите.

Те да се наслаждават на нея

и птиците в рамката на прозореца.

 
Ние порим мъглата на зимата –

тя е моето острие, хванало ме за ръка с топлината на вените си.

Изминаваме километри пеша,

говорим малко и се смеем тихо.

 
- Не….. Трябва да те видя,

за да те целуна, за да изпия с теб алкохола с аромат на бърлога,

нека бъде нашата бърлога;

ти, ходеща около мен, тиха, моят празник

моята булка с големи кафяви очи.


- И отново…искам да те видя, да слушам гласа ти,

да те наблюдавам - скрит като шпионин през ключалката,

влязъл незаконно в стаята на сълзите ти.

След това като бързо обръщане ще хвърля лек полъх във лицето ти

Зеленина ще те покрие,

топло слънце зашило кръпка във душата.

 
Взимам линията на дланите

и с два възела очертавам примка върху вратовете ни.

Жертви сме на звездна циганка разгадала бъдещето –

думи изписани с огън под мъхът на кожите ни,

пламтящи бемки като предопределение.

 

Парка разтваря уста и пуска мъглата през гърлото на алеите.

Дъждовна вечер съпровожда лутанията ни през черните зеници на спотаени феи.

Вълшебството има вкуса на ракия, опиваща сенките.

Ние минаваме през времето яхнали свирепите кучета на ветровете –

те разбъркват моментите, хвърлят режещи песъчинки, заслепяват ласките ни -

до мига, в който ти отпусната, се сливаш със устните ми.

 

Балкона на тавана й е скална платформа,

протягане едничко

                             дели момичето от птица.

 
През аромат на скъп тютюн преоткриваме устните си.

От бавната музика телата ни поемат ритъма

и като скулптори запечатват редящи се емоции –

ледените висулки са вечност, макар и не за нас.

Безсмъртния влиза във нея, отваря гардероба и намира

живите ни снимки да се любят през времето.

 

Огърлица от пробуждания;

в блаженството се прокрадва страха за утре и голотата ни е уязвима,

за да влезем един в друг стискаме телата си до болка –

душите са сиамски близнаци, които бродят по света заедно,

всяко кътче земя има две стъпки, на двама души.

Аз и Ти сме венчани от Господ още преди да се родим –

с белези са изписани имената ни, за да се намерим.

 

Утрото настъпва с парата на ментовия чай който правиш за двама ни.

Радиото съобщава часовете, с раздялата ни –

осем часова раздяла, в която ти ще носиш бяла престилка

откриваща малките тайни на живота.

И сякаш наистина ни отдалечават влакове.

Стопяват се пръстите ти

и се отправяш в ден различен от моя.

 

- Обичай ме там където си, не ме забрявай за миг,

защото в мигове изчезват светове и се стопяват животи.

Уморена се връщай и дишай от дахът ми.

А след това ми разкажи, разкажи ми всичко.

 

Нощните ни разходки започват след полунощ

когато автобусите спират

и само закъснели силуети в тъмното пробягват по тротоарите.

Зимата – смалените къщи,

топлият дим от комините с мирис стопен във мъглата

и разкъсаните облаци бързо пресичащи небето, за да разкрият луната –

изцъклена над нас, готова да наруши унасящето ни мълчание с образа си,

отразен в стъклата на магазинчетата за цигари.

Купуваме сандвичи с последните си пари

и седим на ледени пейки, като крадешком поглъщаме храна и щастие –

по недосегаеми от звездите, затворени в уюта на палтата си,

сами, в сладка безнадеждност,

с вибриращи сетива, готови да доловят и най-леката промяна във другия –

всяко потръпване на мускул, всяка въздишка.

 

А храната е вкусна и като свещи блестят фаровете на преминаващи автомобили.

На нашите романтични вечери свири цял оркестър от ветрове

опънал улиците като струни

с хартиени птици протягащи се към небето

и кучешки лай ехтящ от дворовете.

 
Нощни пътници хвърлят омагьосана монета след себе си

за да станат свидетели на щастието ни.

И сякаш усмихнати те отминават,

отварят Вратата и изчезват във своето утре.

 

Върнах се във твоя град,

минах през местата на спомените ти,

долавях те под липите през август, в аромата на кафенетата.

Представях си целувките на другото момче и мразех миналото ти.

Търсех домът ти, за да легна в твоето легло

като незабележимо, милващо присъствие.

Вървях, възхитен детектив от свойте открития.

Усещах тайната която се разкрива пред мен,

за да мога накрая да кажа

че те познавам като себе си.

 

Две деца гонят вълните,

а отгоре Бог ги гледа и се усмихва във душите им,

защото знае, че вълшебно е тяхното докосване.

 

Профучаващи врабчета;

разтварям ризата си,

във тялото ми като саби минават крилете им.

 

Стискащ роза във ръка бързам към домът ти,

по избръснатото ми лице очакването се е синтезирало в малки капки пот;

хората имат очарованието на табели, които ме водят към теб

и къщите като картички от градска зима, са под определена бройка.

Изкачвам стъпалата.

Усмихната, протегнала ръце към мен, те взимам във прегръдките си

и освен първото – здравей – не проговаряме;

тихо е между теб и мен,

поглъщам топлината ти – ненаситно чудовище жадно за ласки

и ми е някак притеснено, сякаш ръздялата ни е траела години

и вече няма де е същото.

 

Събуждам се;

тъмнината и дишането ти до мен се сливат,

и по-протяжно става котешкото мяукане отвън – призоваващо жално и искащо.

Заблудените светлини са детелини на щастието,

избухнали четири листа върху тавана

и сгромолясване.

Пръстите ми опипват въздуха – гъст е от цигарен дим и издишан кислород;

протягане удължава ръцете ми, домогвам се до пустинята

и малката черна сянка в средата,

лазейки, треперещ, с ножове в гърлото –

червените кръгове около луната придизвикват учестеният ми туптеж –

къде са водопадите, пързалянето по зелената трева на хълма…

Лицето й, обичам лицето й – замръзнала нежност, сякаш изтрит дъх.

Само движещите се очи под клепачите издават нейните сънища,

щастието причинява кошмари –

губиш близки хора, те се разделят със теб без да ги видиш,

търбуха на земята ги скрива,

представяш си гниенето на любимите черти и виеш от мъка.

След това израства злобата и примирението и злобата –

Не – не е така – Господ дава уроци,

щастието ще бъде открито, като ангел с броня

и майчиното тяло ще се прероди.

Нищожност – мога да я стисна и да се удуша,

а живота се преобразява под напора на незнайни импулси –

ценя безбройните пътища на живото, всяка плът под камъните.

Намествам разбити сърца и се радвам че те има.

 

Клуба посреща влюбените ни същества с прегръдка от дим, джаз и човешки

гласове.

Настаняваме се на дървените столове, поръчваме питиетата си и отпиваме.

Първата глътка зачервява бузите ни и разтваря снежинките в кръвта.

В унеса от много хора, хващаме ръцете си и слушаме музиката

и сърцата си.

Никой не може да раздели душите ни, техния неритмичен танц по излъсканите плотове –

те са вълни от радост опианяващи посетителите.

И ако като в шествие се движат телата, това е нежност предадена по невидими проводници.

Любовта е заразна, тя е вечер в която не съществуват истини.

 

Дългите разходки, нощта, улиците, замрелия град –

прегръщам те и чуствам че не съм сам…

 

Живота е там отвън, изригва като гейзер

задъхва се от неуморното си движение

премества се към лятото;

прозрачни криле пречупват светлината,

поглед жаден за още, алчен за кислород, бягащ, прегръщащ;

дървета имат устните му, думи превземат умът му.

 

- Следобеда препуска върху автобусни гуми

ръцете ми копнеят за теб

зениците ми ще замръзнат втренчени в образа ти.

 
А мрака съчетание от уют и неземност, от дом и неповторимост –

с вечерята сготвена от теб, с виното, с изпушените цигари, с разговорите…

Целувам те, разказвам историята на мойте лутания, целувам те

целувам те, говоря без да спра в безкраен монолог, целувам те

издишам димът, изваждам сърцето си, напрягам мускулите си,

говоря, изпивам топлината на устните ти, целувам те.

 
Събираше силата ми в шепи като бистра течност

дестилат на парфюм

роса от жили и прозрачна кръв.

 

Искам телата ни да са свързани със система за кръвопреливане

и всяка капка приета кръв, да е живот и за двама ни.

 

Лампите разраняват лицата ни;

почти неприлично се докосваме под светлините им.


- Ще тръгнем на дълго пътуване, без цел обикалящи картата

Ще минаваме през залеза върху призрачни автобуси

заспиващи от симфонията на колелата,

замръкващи в лято, събуждащи се в зима.

 
- Живея от топлината й, мечтая благодарение на нея.

Тя носи своята тъга, в унес, между квадратите на блоковете,

недосегаема за очите им,

раздаваща милост със присъствието си.

Разреших на годините да ме отминат, за да я открия.

 
Ще напуснем стаята заедно

ще измием телата и лицата си

ще живеем в ден без смисъл

ще бъдем измъчено-ведри, на юг преминали.

 

Никои от нас не знае какво донася пролетта;

в страхливо очакване губя съществото си,

разтварям дрехите ти, тялото ти,

давя се – безразборно разхвърлил ласките си,

потъвам в безпорядък и объркване.

 
Усещам земята

правдата за мен е в очите ти

нося парцаливо знаме –

сам,

студен като лед

блед и бълнуващ.

 

Когато след дългите ни нощи заспиш –

оставам буден в ъгъла на леглото – немърдащ притихнал –

слушам дишането ти и се старая да не те събудя

докато широко отворил очи се взирам в лицето ти.

А от тъмното остават само очертанията му –

устни, нос, брадичка, паднали клепачи –

Ти и тихите шумове на съня ти.

Голото ми, мокро тяло се притиска до твоето,

ръката ти се премества и поставям глава върху теб –

търся сърцето ти, овалното гнездо на живота –

твоят живот, моят живот, туптеж, тишина, плакати върху стените, маса и хляб, книги,

дрехи –

дом създаден, за да застине като вечност.

 

Първото ни пътуване е късно августовско лято

опознаване на пътищата и душите си

огряти от слънцето хълмове, жълти треви

километричен унес в автобуси и влакове.

През първото ни пътуване – ден и нощ споделяхме телата си.

Докосвахме се до сезона на гъстото зелено

И приемахме дъжда с усмивка.

 

Алкохолна нервност прокарва тръпки по тялото,

параноични бълнувания дебнат затворените ми клепачи.

Въздуха не достига, потят се дланите,

сърцето ми на микроскопични късове изтича през порите.

От крушката витае болест –

бледа, побъркваща, светеща болест.

Със зъзнещ бяс искам да се хвърля в прегръдките ти

да се успокоя, да се стопля

да изплача сълзите пулсиращи в лявото око

да спра мускулният бунт на лицето си.

 
Страхове тъпчат главата ми,

аз ги изстенвам, молещ за помощ сънят

и духът безплътен на майка.

 

Нашето пътуване – къс автобусна изолация,

самота на двама души обхождащи пътищата, във сакове напълнили домът си.

Любовта ни събра и есеният вятър.

 
От разкъсани облаци получаваме халюцинации;

като на безлюдни острови се реят душите ни.

Дъждът мокри дъждобраните специално купени за да събират горски дъги,

езерата са красиви когато ни намира залеза, страховито надвиснал

над прашните ни усмивки.

 
Мога да се изгубя със тебе

да бера узрелите плодове на лятото

да пропътувам света със малкият микробус ограбващ джобовете ни

да вдишвам влагата бълвана от скалите

да заспивам на празни кръстовища, топлещ ръцете ти.

 
Ноща е в нашите стъпки,

“ и няма къде да се върна “ – проплаква гласът по радиото.

Заспиваме, здраво затворили вратите

за пръсти и погледи.

 

Есента – кошмарни прегръдки –

на тънка нишка се крепи равновесието, усмивката, плача;

мокрото ти лице, огромните борове, трескавия ми целуващ допир –

тежка прах влиза във стаята ни, нощни стъпки,

ухание на ябълки, задух, скривалище.

 
Знаех че ще загубим това щастие –

огромна ръка ни го отнема и ни затрупва със сенки.

Но Ти, само Ти – топлината домът –

по близо до сърцето ти, неотделим от сърцето ти,

пулсиращ единен –

с две души – поемащ въздухът ти, сънуващ сънищата ти –

миг от лято, дълъг миг от пътища приели ни като едно –

една пътека, със една следа –

Той носи ни и двамата, без да ни дели.

Обгръщат ни села.

Свеща на масата.

И тъмни ветрове събират треви, хвърлят ги върху луната.

Дишаме живот, скреж под стъпките.

Маршируват крака по калдаръма – между мравки и нощни пеперуди,

жаби, заспали петли, жълто напомняне за есен.

Малката река се олюлява

пренася ни безплътни от къща в къща,

влизаме като гости –

чужденци с разполовени от светлината лица,

котки – въплащение на тишина и лапи.

Оставяме прашинки под стъпките си

пет ноктов белег за събуждане;

връщаме часовниците,

със зеници поемаме стрелките

и се дуелираме нахално със цигарени огънчета.

Ние сме вероломни пратеници –

поемаме мрака със памучното му присъствие, със шепота

той се заплита между пръстите, плува по водите, над дърветата, говори вместо нас -

буреносен, милващ, пълзящ върху кожите, сладостен…
 

Небесни водовъртежи

хълмове с боси крака

“дъжда приемаме с усмивка”.

По призрачните ни фигури блестят стичащи се капки

и смалени птици пият от езерата на кожите ни.

 

Колата спира – взима нас и саковете ни

Опираме дъхът си до прозореца

хващаме ръцете си летящи през завоите

славомираме между бели джамии и шалвари.

Друг свят затворен от планини. изцъклен. слънчев.

Борове с детски усмивки. каруци. черни коне.

Пясъчно жълто се полепва по клепачите ни.

Жени скрили лицата си ни проследяват с очи,

далечни, тютюнево шепнещи очи.

 

Венчаем се вървейки, отваряме вратите, плачем, танцуваме, преминаваме през нещо древно,

свещенно – загубена вяра, молитва скрита в молекулите на камъка, светилище, слънчеви бури,

паралелни светове, пустинни миражи, ледени цветя…

Вселените в съзнанието се въртят,

разплискват се в зъбите на една усмивка, на едни устни.

Автобуси ни хвърлят в долините,

пътуваме на север – гъсти гори с охлюви под листата,

зад гърба – три звезди наредени във редица.

Хорските погледи ни забравиха на кръстовище, разчетворяващо планината.

Спотайхме се в сумрака на седалките.

 

Двамата мъже, които ни взимат на стоп събират злато в големи щайги.

Златото никне като гъби и огрява лицата им.

 

Под езерото лежи труп и лилии над него,

по клоните на наводнени дървета – шарени и шумни – парчета души.

Катуна простря ръце над горските тайни

изпълни сумрака със ножове.

Стари брички кръстосват тясни пътеки

като бойни машини на диви нашественици.

И пак ни намери залеза – мършави коне ядяха червената му трева.

Племето се наклони към нас, настръхна заплашително –

издава ни златото в косите ти.

Представих си че ще ни откраднат осиновят и продадът.

Ние сме цигански деца – пленено, скитащо бяло.

 

Метаморфозите на небето ни следват;

бягаме от горски пожари, смола и дим, пращящо стенание.

Таралежите забождат искри.

Мравките са нестинарски танцьори върху пламнали листа.

Вятър във косите. Дъждовна молитва.

Жътвари жънат дървета със коси от светкавици.

Поет озонов дъх.

Бурята ни блъска напред и ни стоварва върху града.

Ти идваш със гневът.

Най-хубаво мечтание.

Реещ се призрак подпалващ заспалите къщи.

 

Пръстите ми потъват във кожата ти.

Милванията ми са червени избледняващи белези.

Дъхът гори ухото ти

и се опива от жуженето на лампата.

 

Безпомощен съм да ти дам живот като мечтание.

Бълнувана нереалност, нежни сбъднати думи на момиче;

свят по-различен, свят – слънчев вятър,

без мъка –

ангелско нашепване, приказен пир

хиляди сезони радост.

 

Вечерните алеи на града са като посвещение

ария от леки стъпки

разговори под листата на кестените.

Шепнещ любовни думи, потъвам в откровение.

 

Избухват фонтаните на щастието.

По пътя раздаваме усмивки

шепнеме като листа

минаваме като сенки.

Любовта ни се разля сякаш маска от тръпнеща нежност,

иглички в галещи пръсти.

Ти отнасяш безплътното си тяло,

в полет, далечна, с ярки устни - блестящи от кръв устни.

 

Издигаш ме, коленичил, целия изпълнен с канибалска любов

жаден за допира ти, за прегръдките ти.

Градът се смалява, хората се скриват,

съчинявам симфония

подхвърлям планети –

великански силен, жонгльор на птици.

С поток от думи обяснявам облаците,

избуяването на цветни храсти –

калинки в косите ти…

Не мога да заспя, сърцето ми бие

и са безпаметни миговете.

 

Да обичам моето момиче…

Светът е устните й.

Лицето във сълзи.

Мечтание в което се разтварям, намирам смисъл.

Стремеж към по пълно докосване

еднаква кръв

дъх от юг.

Стопявам се във топлина галеща като ръцете й.

Предизвиквам съдбата

А се страхувам за нея.

 

 

 
***

Живея върху леден остров

студена зима

непрестанна жал по бъдещата мъка.

Копаят сълзите ми и мъже в черно ги отнасят

Жадни за мъст главорези

отвличат любимата ми.

 

 
***

Разпиляли се бяха костите, изчезнали телата –

земята ги беше отнела или гладни птици.

Преди век смъртта е вилняла, изнасилвала, обезглавявала.

Ножове са бесняли над бебешко очудване,

над майчин плач.

Като в подземен окоп се подава църквата,

побрала вярата бликаща от незарастналите фонтанели на малки деца.

Невинността е умирала неразбираща за да спаси душите на убииците.

От кръвта им са пиели дърветата.

 

 
***

Птица призована от огъня, гмуркаща се във слънцето;

ловец на риба –

седефени бижута по дъното

чудовище между морска и залезна вълна;

плач върху къщите, хора на площадите

зноен ефир от мургави кожи и изсветлели коси.

 

Плувеца прокарва тяло покрай медузите

Изгаря. Нарязават го песъчинки

на цвете от мускули и вени.

 

 
***

Закъснели мъже са подкарали старите си колела

със пресвяткащи фарове

и цигарени светулки във устните.

Влака лети над тополи, изкрещян като писък.

Във лунен сумрак пълня дробовете си с вятър

и детски смях ехтящ под звездите.

 

 
***

Много силно е чуството което ме обзе

много всеобхватно и несподелимо.

Тялото ми се промени

загубих дарбата да очерням с финес и презрение.

В разума се набодоха знамена от пубертета – романтично нагънати в косите.

Превзех островна държава

затворено пространство от гори и води

и се настаних доволен, безмълвен, гол, необщителен –

бистри потоци изправяха бръчките ми.

Намерих рая, но не и спокойствие.

Огромни ръце държат мнителната ми фигура.

 

 
***

Всеки може да усети неспокойният ми дух –

в тишина, която искам да опиша,

във сбора от жестове –

бягащ, задъхан, вече мъж със мисия;

любовта ме разкъсва, убива величественото ми самомнение;

няколко нощи сън – сънувам се слаб

и го повтаря разума,

но не мога да върна времето и да млъкна

Обожавам думите и се радвам че ги има.

Аз Аз Аз ( със ирония ).

 

 
***

В главата ми ехтят признания и бързи влакове отминават от погледа.

Февруари прилича на септември, със ситен дъждец върху хълмовете.

Случайни разговори на пушещи мъже разиграват пиеси.

Обла е моята тишина, с аромати на село и цвете във колата.

 

Ще се напият гостите и ще пеят до прегракване –

целите радостно изпотени.

Ти ще поднасяш усмивки и ястия

по бледа от дантелените вени на ръцете си.

 

***

Съществувам в тайно място, скрито за очите място.

Милост за душата ми си ти, малко милост за душата.

 

- В този град няма улици.

Свободата е като безмълвие или единичен звук на проплакало бебе.

Живот зад ъгъла,

тук са сенките, лицата смръщени със дълбоки бръчки.

Зад кошмара под клепачите се спотаява свят като чуство

все още недостижимо, но близко за пипане;

неразумна ведрост, убежище от първичност по различна от инстинктите.

Ранимото равновесие на душите е отнето с куршумен белег –

алено петно върху слънцето.

Времето на бурите идва, изтъняла черта ни разделя.

Изпълвам празното с викове,

върху собственото си объркване създавам форми:

от порите изгрява същество

тъжно

по пътека лунна.

Лятото е превзело житата.

Който сънува огън

изхранва мечтите си.

 

Във две очи е съсредоточена правдата за мен.

 

 
***

Секунда почакай преди да изтриеш дъжда от косите си,

искам да те виждам като тъмен призрак нахлул в живота ми,

моят най-страшен кошмар с лудост през порите;

и като властник в селенията свой да сееш скръб и ужас;

кучешки хапки огрява слънцето и беснее хала,

бръснарско ножче се впива в дланите й

за да довее вятъра кръвта и засрами светилото.

Нечовешки престъпления на умиращ мозък –

безсъвестно, бълнуващо,

може ли по пропаднал и велик да бъде духът –

всички тайни са разкрити и сякаш в слабост рецитира стихове

преди съществото си да запали и да взриви планетата.

 

- Знам всичко, тъгата на устните, любовта…

на това място съм сам, близо до земята.

Сълзите си кръстих с имена,

за да пресъхна завинаги.

- Отворете ъгълчетата на вековете Богове,

конницата на чумавите идва.

 

 
***

- Той ли – той вечно откопава сърцето си

плаши се от гледката и си го изкарва на другите –

идол от слонова кост, опорочаващ нрава на диваците,

натежал като надгробен паметник над плещите им –

събужда инстинкти, а те ги унищожават.

Хвърлям изтръпналото си тяло върху него,

гол след буря, като плюнка.

 

И няма страх и мъка.

 

 
***

ashren

 

Предричам съдбата на слънцето

с чертите на дланите си –

невидимо знаме

стеля се по улиците.

Като закана е моята туптяща влюбеност –

буреносно самоизяждане,

сълза в очите на любимата ми.

 

Нощта ме учи да летя

за да бъда с някой изгрев на небето.

 

 
***

ashren

 

Разцепени вени –

никнат кокичета от пръстите ми.

Приемам неизбежното с гордост –

жертва притъпила сетивата си,

ужасно гол, без гънките на кожата.

Облите форми на моето съзнание разтварям

като плод и откровение.

Огромен крясък съм

във жито и залез.

 

 
***

ashren

 

Тъгата на ръцете му е музика

буря във косите

коприва и ябълков вятър

думи на срички…

Прекосявам небето като нокти

събиращ потоците на вените ти –

сомовлюбен вампир, живея със сърцето ти.

Сам,

но с хиляди души

и вечен.

 

 
***

Бялото смаляване е създало парата на дъхът ти

И кълбетата птици по покривите