***

3 юли

Дъждът се изля.

Липата е в топчета.

С един удар в очните ябълки

примамвам индивидуалността

върху италианско езеро.

- - -

По черепите наредени диаманти

и галерийно филитирани трупове.

Неспокойни духове предизвикват

бунта на мъртвите.

Горят музеите под факлите

на дедите ни.

- - -

Извора е повален върху душите на героите

Те лочат трагедията си жадни за слава

Вяло върху годините полягат бездетни

Прага на дома е на чужди гости оставен

Колко чела и сърца се превърнаха в

бучки захар, когато пръстта разтвори обятия

И няма ведрост друга освен тази

на ябълките в пролетния вятър

- - -

Да гледаш света през очилата на прозорците

застанал от другия край на безграничната мощ

Нека страх да бъде повея и врабчета неканени

като сън събудил брадвите.

***

Ако кожата ми звездите обгръща

Нито мир Нито тишина

Защото на друг погледа дращят

А не може така.

Магичния човек не е слово

А пръсти на дом

Моята шепа, която

тялото ми обхваща Във ведрост

като разлом след вдишване.

***

Върху света ми ще се коват извори

Ямите утоляващи ще заточа

За да режат всяка уста

До капка изцедили жаждата

Преди смъртта

Преди смъртта

***

Дойде радостта И аз съм благодарен

Ще пребродя пътищата

Отново

Защото когато решетките от кожата ти паднат

да си обикновен е щастие

И млечния път проповядва

дишане

заедно със мишките

върху легло за

15 лева купена

свобода

***

Без земя, без език, без

братя, които като теб

клатят глава, без морал – защото

войната срещу реда на нещата

предстои И докато жабата умира

в челюста на змията

бебета търсят помощ

***

Режи платното

Режи хората

Тъгата е необратима

Хибридите и достолепието

ще се смесят

***

Приветствам излишъка

Тъжа за зъбите на тези, от които е взет

Хоризонта трябва да дълбая

със свредела на душите им

Защото

Щом от студ челото ми стане солено

ще знам

че от корена на ролята ми е зеленината

която листата приемат.

Първопроходеца ще се натовари

с жизненост, с оставен до кофите хляб...

***

Бисери. Искри. Хубави ябълки.

Приемам разпиляните

под знаме от лястовици

под знаме от гълъби

под корона от тръни

При мен да бъдат крилатите

със техните залезни дракони

При мен да бъдат и тополено-правите

със техните сумрачни ъгли И камбанните

И барикадните - уловили със зъби

куршума, който ги уби

Заедно и поотделно

Ще издълбаем лицата

Ще изрежем земята

Всяка надежда ще оставим

освен тази с която

пръст за безнадеждното правим.

***

Натъпква безсилието си в план, в

предопределени ходове (отвъдност за другите), така че

своето отчаяние да превърне в тяхна ведрост.

Четирите роли на пророка на себе си:

1. Той – в човека вампирското ще насърчава

(тази вечна младост)

и сблъсъка на исторически вълни

За да може върху ужаса, който сърцата издълбава

(на малцината в изтощение останали)

на правдата си време да даде.

2. Той – с написани призиви ще е под дърветата 

Сам И в самотата си ще моли

за въздух,

който може да диша.

3. Той – многогласно краен ще бъде.

Ще предизвиква. До кръв

ще заостри бунта – едни за да го мразят,

други за да обича.

4. Той с аналитичен бяс привиждащ бъдещето:

Регреса ще е реакция

Диктатора ще е решение

Бягството – необходимост

Островите за олимпийци

ще подготвят гробокопачите си

Изрязаната територия ще се

насели с правоверни –

дошли от страх, от липси,

от близост с гения на стремежа шепнещ

през времето

И произнесли името на новата нация

ще отпиват от кръщаващите води на избора си

За да се случи метаморфозата

и по пътищата

да са шпиони на изгрева.

Пета роля – магична:

5. Бистрота тежаща като камък ще

вземе очите му. И чудо призовано

ще го отдели от земята:

- Вече нямам нужда от вас – ще извика

И друга ще е светлината под сянката му.

***

Александър докосна своето З

наведен над живота си

...

Мимолетен пример за власт

бяха кулите

когато натъпкани с плам

придобиваха форми многолюдни

И се тресяха основите щом

от нищожността на усилията

плътта не получаваше

роля знаменосна

Защото

от двете души

едната само се изписваше

а другата

се страхуваше от думите.

***

Да погледнем на историята трезво

с разум незамъглен от магическата пръчка

на желанията.

Да погледнем на отражението

в рамките на нищожното въображение.

Да погледнем на човешкия хоризонт (плът и време)

през дълбочината на животинската му паст.

И да видим варта на костите

под неуморното острие на смъртта.

И да се очистим от суетата на

всепроникващото знание.

И телата си набутани в деня

да хвърлим като послание от камък.

В материята вградили стремежа

На себе си отдадени.

Върхът не ще се вижда

И да започваме отначало – няма.

Чий ще бъде плана разпределящ ролите,

предполагащ действието?

Какво геройство да извършим?

Какво злодеяние?

Как живота ни да минава – без блясък – но отдаден на цел

по-далечна от собствената смърт?

Какво ще натиска спусъка – заострило ни до стрела,

или разтворило гърдите ни като мишени?

Ние са:

Колонно присъствие държащо кулите

още зовящи

Капки

в студенината на различни столетия

Тъкан от смъртни маски,

костна кал и неродени бебета

От иглата на безнадеждното теглени

по очертаната схема на плана       

В тишината, която стои

отвъд съвършенното...

***

Да изживееш вярата по очертаната схема на плана

в исторически предпоставеното време,

върху което е захвърлено тялото ти.

Домашните роби на излишъка

коронно се извиват около върха на пирамидата

като колони сияйни стъпили

в кръвта на отраженията си.

Те са материалът чиято тъга трябва да вземем

и да я заострим до свят без сравнения.

Ние – отказалите се от люлката на нашите привилегии

Но веднъж завинаги извикали бездната си

И станали равни по вяра.

Заради недостатъчността си отричаме всяка

самодоволна повърхност,

всяка примирена дълбочина.

И стремежа си в материята вграждаме.

***

???

Майката държи детето си за ръка

За последният човек?

Седем милиарда поемат въздух

и издишат

За последният човек?

Дом е уханието на кожата ти

За последният човек?

Тупти Тупти И се разпада

За последният човек?

2 + 2 =

За последният човек?

Огромно е слънцето

измерено в километри

За последният човек?

Жълто е слънцето

хванато с пръсти

За последния човек?

Водата утоляваща

За последният човек?

Точка (няколко пъти повторена)

За последния човек?

Мир от пукот на дърво

За последният човек?

Географията на стола

За последният човек?

Ще бързат кърпите да изтрият

и капките да капят

За последният човек?

Щом се раждат

Щом умират

Щом в контакта има сила

За последният човек?

Измитата купа

Под вилицата яйцата се гърчат

За последният човек?

Върху светофарите пада сняг

Преди сън

мисълта, страха, пусто поле

За последният човек?

Прахта, която беше форма,

а вече не е

За последният човек?

Помни –

всяко студено чело

всяка смачкана котка

всяка убита с досада хлебарка

За последният човек?

Ноември. Въздуха е остро свободен.

Под падналата сивота всяка крачка

е меланхолия с прилив на сила. Обещание

от самота – многолюдно разлята.

За последния човек?

Разходката пие от дъжда

За последния човек?

***

Освалд докосна очите си синеещи

и се засмя до кухините си кънтящо:

- Такова преображение чаках – каза Той – и полегна

върху остротата на самомнението си.

- Най-сетне бунта придобива телесни измерения

и може да се очаква (ако физиологията трака неуморно

и произвежда отграничението на живота ми) да премина

отвъд песенните епопеи за човеци, да надмогна

последността като безмълвие И пред погледа ми

сложността да спре да стене и да се разкрие сякаш

девица, чието О (оооо) е разкъсано.

Фар за корабокрушенци е мястото

между сянката и тежестта

Но прилича на подигравка, ако

отдадените усилия не възнаградя

поне с чифт хриле.

Ех ангеле, лицето ти кръжи в картина

и само той те докосва с четка.

***

Свободата За.. е производство на смисъл и

ехо от безнадеждност

Ние е слабостта на Един

Смъртност Край Съвършенство Вечност

Обич

от разпада на съставилата твърд

Преди утрото Преди залеза Преди високото слънце

***

Да го разкажем

Не забравяй

Защото Ако беше число нямаше да бъде

плат И контура Изяжда Спомена Снимка

е От това което дядовците помнят А не

преди това Но Приемете на кожата ритъма

свален Повторете Една мелодия Като

ствол, а клоните лист разлистен от

ноти Да

***

Водата до капка се съблече

Със шев съединихме капките

Работихме над всяко течение, хълм, вълна, водовъртеж, огледало

Рибите привлякохме за неми свидетели

Но махнахме рано конците

Разтворихме рани безброй

Изпищяха капките

По-голи от водата

***

Единната човешка маса се вторачи в тъканта на

своето материално производство, отпивайки

вода от шепата си.

- Кой сви шепата? Кой погали извора? –Освалд попита.

- Не е важно – отвърнаха всички художници.

- Не е важно – отвърнаха всички леяри.

- Не е важно – отвърнаха всички морски вълци.

И заварчиците, и лекарите и артистите

казаха: - Не е важно. А уморения чистач мълчеше.

- Но как тогава ще започнем да виждаме

без да гледаме с очите си предишни? – попита Освалд.

Крачка напред пристъпи Александър и заедността

по фигурата му се отля.

- Приятелю Освалд – започна той – Ние знаем,

че ще има шепи, които да ни засищат и с които да се

браним Но...........

След мълчание и след многоточие Александър продължи:

- По два начина себе си може да правим –

Първо – като свободни в заниманието си същества,

в радостта от многообразието разбрали действията си

Второ – като съсредоточени до невидимостта на съвършенството –

ваятели.

( - И съзерцатели – провикна се чистача.)

- Но... – и Александър към многоточието се върна –

ако метала в арматура трептяща превърнем и ритъма й задвижим,

ще бъдат шепите железни, а мечтите ни свободни да

се блъскат в своята нищожност.

А Освалд – с поглед мравките потърсил – въпросите зададе:

- Кой парчетата метални ще издяла, кой ще ги съшие,

кой живот моторен ще им вдъхне? Кой – когато падне мрак –

вместо сънища ще прави сгради И пътеките ще мачка

път скитника да има? Кой – преди металните сърца да оживеят –

с кръв ще ги нахрани И когато изморени изскимтят ще ги

взема във прегръдка?

(И кой ще чисти дотогава? – чистача се провикна)

Александър – изтънил до капка формата, която

с другите го свързва – така започна:

- Ти на бунта празните надежди можеш да прозреш, но с

въпросите си казваш – Да – на туй което досега ни тъпче. Аз

върху масата танц ще изтанцувам и след три минути ще

заглъхна Но те ще ме вземат в паметта си Защото, тази

еднодневка грее (ребрата си разтърси с удар), за да дава

всеки път смъртта си.

И да, ежедневието не ще прости на материята разгула.

И да, в случките на цялото – единството е ден, който

се прокарва като права – без прекъсване. Така че

отговора ще го дам за Мен, а не за Нас:

- Противоречия злостно ще натрупвам И за никакво

единство няма да се моля. Което не е следствие – ще

търся. Видимото, дето всички като бъдеще предричат

за мене ще е було, което да разкъсам трябва.

И ако има мен по 10, 100, 1000, 1000000, тогава АЗ

ще има Цяло.

- Трибунните ти думи – каза Освалд – радост вливат във мига,

но утрото секундите сгъстява до сивото на вечерта. И твойто

по 10, 100, 1000, не е ли пременено единение, което същите

решетки слага. И твойто Цяло няма ли на пещерния зов да отговори,

вместо да издяла от небето стъпала? –

През настаналата тишина Освалд в зениците си разпиля

многото застанали зад Александър И с шептене – от съмнение проядено –

добави:

- Моят страх е на фибрите скръбта, които познават древността.

Защото аз не искам огъня пак титана си да чака и болест излекувана да взима на

хората децата. Не искам кръв човешка да се лее и жаждата си плътоносна

вълците да утоляват с нея. Не искам на птиците крилата от залеза да натежават и

вината по невинните сърца да подгонва със камшик смъртта. Краят си

не искам да забравям и от времето – смален до песъчинка – кръгът

(по волята си) да повтарям.

Александър слушаше, а човешкото море от прилив в отлив се събра

(- Юмрук готов да удря? – Не – Безразличие, което носи свобода –

куп от пясък

с една арка от два гръбнака (И чистача от своята делечина)).

Александър заговори:

- Може да подозирате разруха, но заради тлъстините си

да зазвучим различно трябва, защото ако зората не е друга –

всяко утро в яма ще пропада И телата ни сити ще молят за пощада И

тревогата в гърдите ще търси своя утешител – във вечността на камъка, в

следсмъртната награда, във волята на царя, в глутница, в пещера от пиксели.

И мечтите ни ще бъдат пръст върху която не може да се диша И за

бягството си сили ще напрягаме, за да останем същите А когато с много

трупове се натоварим И умора с козина ни набразди Ще си спомним

за недокоснатия праг на същността ни, след който като небесни драскотини

можеше да продължим...

- Изучавам труда делящ материята – гласът на Александър в разум се обви –

защото не желая да захвърля радостите на течащата вода и електрическите дни

Но ако някой каже (пръст размахал):

ще живееш като скот, няма ли го изсмуканото от живота време

дало на излишъка вампирска грозота – ще отговоря (дори глухите ще призова):

- Бъдете първите, които се отказват от сравнение. Бъде първите, които казват –

духа ми е прозрение. Това ТРЯБВА (като знаме) понесете, което не

признава оправдание с история и естество Защото щом във взрив

живот милионен можем да пилеем, трябва с мощ такава

да извайваме неповторимост И нека всичко,

което кал ни прави и калта ни храни –

плюе върху Нас.

- Братко Освалд – каза Александър (лозунга в говора си укротил) –

щом труда без радост изтръгнем от човека и нажеженото

желязо на успеха спре да бъде тласкано от страх – ще платим с години

олющена боя и разкаляни пътеки Но после действията ще станат кръв,

а детайла – име И всеки ще направи избор И всеки ще е

плодородна пръст И в играта на живеене необходимостта да си

ще е от липсата на такава необходимост И без повторение оцеляването си

ще потвърдим За да може, което остава да са артефакти без подобие –

океан от капки, разбито слънце на лъчи – топлина –

която изтръгва, свобода – която намира своите свободни.

- Знам – прегъна се скръбта в думите на Александър – моето

е изговорена надежда А в устата на змията жабата като бебе плаче –

редът на нещата е такъв.

Но какво със тебе Освалд може да загубим, освен

телата и душите си да разменим за пламък,

който не изгаря, а боли А което ще спечелим са на разломите ковачи

в скрежната градина на нашите очи И възхитата,

която ни разпада до светулки пожелали да са лъчезарен въздух

в миг-безмълвие. Нали?

П.П. Чистача присъства с „парче от сянката си“ между двуглавата змия –

скала във вятъра (или труженик на сътворението).

***

Вторачване в детайла, който може да те освободи

притегляйки в безмерното на красотата.

Вторачване в механизма, на който отдаваш движението си

принесъл разтоварваща жертва.

И се отместват моретата разцепени на две.

И геометрията дълбае скалните късове.

И гласовете пируват космически

заредени с невидимост.

И мотора на ирисите следва вълната

заслонила свещенното на планините.

Расте външния скелет.

Разтваряме плаща на кожите си.

Приемаме го.

Ето ни – грейнали в новост –

архипелаг от живи острови.

- Кой ще броди по този живот?

- Кой ще пише „помощ“ на своя език?

- Кой ще гради градове, държави,

статуи с остроноси профили

и молитвени кули като донебесни мостове, които

във бунтовно презрение децата им да разрушат?

- Като нежен отпечатък ли ще бъдат

или като нокти издрали?

- Песъчинки ли ще са – дето върху бряг не полягат

или юмрук от глина?

- Младенци неостаряващи или старци

с мъдростта си смъртта разгадали?

- Ще се протягат ли до съвършенство без съвършенни,

до свобода без свободни?

- И ще се подчинят ли накрая когато

сами станат Начало?

После наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците...

                                                                 Евангелие от Йоан – глава 13.

***

Равното на полето ни събира,

но тънкото на пътеката следваме.

Нов сезон идва между нас.

По краката ни разбягал пеперуди.

***

Първият слънцеходец е лъчист азиатец,

в паметта на вселената написал:

- Пламъка не се обитава

Клада е

Още, още светлина

(Точка Вдишване Издишване Последно)

Горд съм със своето подчинение.

***

Начало --- съвършенство без съвършенни --- цялост, която не се брои и не се именува --

- самодостатъчна отделност в разгула на безмерното и с тишина като назоваване --- къс

(без външно, което да крепи) в неброимата ширност на себе си и заради граничност

мълчаща – нямащо аз ---

Пир от сложност

***

С част от сянката си присъствах

Къде може да е достатъчна ?

Върху окото на гълъб.

(потушила пожара му)

- - -

Киняр като Петроний

Чайна Миелвил като океан от комунисти-жезълоносци

Тих

Между двата бряга на устните

черта затваря хоризонта

„Изговориха ме

и ме оставиха в „сянката на удоволствието“

на предела да служа

и да ме споходи изяществото“

Черно рибешко яйце

с блясък от очите на Бернини

Кулинарен доспех

огънал камшика на Кензо

***

Кап-кап-кап

капката се удря в капка

стича се по сухата земя

и прави кална дупчица в пръстта

- Лариса, Лариса

дай ми супа

и кула със зазидани гнезда

Сгромолясват се пътищата

от ръбовете на ноща

Водопади я теглят нагоре

Пожелах да бъда стълб от камък

Свидетел който се диви

***

Раната от която висят

Ще разтегнат като мрежа

трептяща от разломи

Ще заострят като

кръвоплискащ повей

Ще я протегнат като пръсти

Ще я свият като дом

когато трябва шепа

Ситите трябва да прогледнат

за да проходят сакатите

***

Ако красотата можеше да се поглъща

като разпиляно жито във кръвта

щях да ям живота

прогледнал от смъртта

Но в сърцето ми присяда

на мравката вика

защото знам че той е радост

когато къса от плътта.

                                   Освалд

... да не беше рамката

очите ми щяха да ровят красотата

до вик от житото

А после

заставени да гледат болката

във бунта на своята нищожност

щяха да се спотаят

Красиво е Красиво От стени красиво.

***

Между бреговете на смъртта последния човек

се топли върху раменете си с пътеки

Не разбрал огъня на сянката

в море от люспи се мести кожата му

И себе си (от земя и пепел)

да остави като друг не може.

Да ударим печата братя И да кажа:

- Това е. Няма вечерни разходки

задъхани от момичешка кожа

И свитата шепа върху женското тяло

уродливо се гъне

от изпънатата хищност на пръстите.

Ведрост зове писъка ни на

деца-сираци хвърлили се върху ръба.

Труп сме за новородени.

Замъглих очи

и ръцете легнаха върху тях.

Когато барикадите паднат върху света

една ще е очертана територия

Огромна клада от тела и души

надали пламъците си

срещу реда на нещата.

***

... чистотата на разума му

омърсена от всесилието на ветровете

политаше с ято от думи,

със прокопани от пълнолуние

сияйни пътеки.

***

Плугът коварен на душата

рови и дълбае

гнила пръст, гнила пръст

камък наранява

със тревичка със листо със нокти:

- Оставете ноктите да прокървят

Натопете ги в спирт разреден правилно

Изпийте спирта (Огъня отвън Огъня отвътре)

Бъдете пияни и картинни.

Освалд преплува синевата

с тонове пясък на гърба си

и с два извора между зъбите

Накъде плува и кораби поваля в плитчините на товара си?

Защо не е възхитен от красотата на галактиките?

Защо не познава самотата на фара?

- Ела Освалд. Появи се

къдрокос повелителю на немотата.

Нека бъде тишина и извори.

Нека нас затрупа твоя пясък.

За да няма наблюдатели.

***

Меланхолията на разрушението

Студа вън

И топлото тяло

до телата треперещи

Ще разровя пътищата

И простори за животните ще освободя

Ще съм обезлюден сред природата на хората

Но зверското няма да търпя

***

Роля безжалостна иска преврата

Отдаденост, в която маската

сваля лицето

Бяс изтръгнал ноктите на суетата

И ако трябва да си

свиня при свинете,

сфинкс, убиец и прочие знаме,

враг удушен от враговете, вина

която не се забравя, любов взела

дъха на раменете, гавра, омраза, молби

и никакви молби,

свеждане до нищо

.       .       .

Раз-Два-Три

***

Малки чашки

с напитки

в тлъсти капки

по дъната

И пахнеть медленно

на жълтини

Радвайте се за кехлибара

За двугърбия разрив

спотаен между стъклото

Тези хълмове са достойни за ходене

жарки жарави за краката

дълбаещи танц

змийски рисунък

форми тежащи

и музика халска

Наздраве

И зимата на пепелта

ще се откъсне от парещите

***

Земя за самотници ще открадна

и ще я населя с демоните

на яловото въображение

С огнени шишове ще ги прободя,

за да изтръгна от тях

осмия цвят на дъгата

И ще бъда уродлив защото

достойна рана за мен няма да има Освен тази

през драскотина в небето

промушила бягството им.

***

Дрехите на царя са неговите пясъци и скали

Които се ползват за живеене.

***

Детайли привнесени от листата

Крепкостта на сградата Рушат До корен

отрязан бръшлян Гине есенно пропил

всеки лъч Който пада Руж по страните

Пласт шипки до пукване зрели Където

магията Мами Облачния вятър и разлита

гълъби по диви от пътеки Дращят И зимата

ги пази от разбойници Първо с корени После

с боси крака Никакъв страх тогава Стени от

мисли със достойнство Крепост Под чадър от жили

Седемструнни ще засвирят По стари от смъртта

Отвсякъде поглеждат жени –

някои много потайни 130 Далии С огледална лукавост

прикриват свенливостта на птици Четири четири черни

Гърбът татуирано се е провикнал

Кои коне ще обуздаe за слънцето Единия в пламъци.

***

Няма да убеждавам И логиката ще заплюя

В самотата, която взема мислите

зачерктнато е времето на другите

Тя е радост когато танцува изгреви

И от назъбеното на дланите й

са различни равнините.

Хихика тананикащо предизвикателство

И радост има в тази мелодия

И дебнеща симфония

Красота със хладен въздух

Празнуващо величие взело на дробовете ритъма

Възвисяване до създадения Бог