***

 
Грижовен към тревите, дърветата

и насекомите.

Жесток към птици, бозайници и хора.

Притеснява ме вечността.

Ако бъда сам във себе си

ще ги има ли ли езиците от лед

и пламък. Ще ме обгърне ли пространството

отредено за мене.

 

 

 
***

 
Флотилия руси мъже плаващи през амазония.

Търсещи тайни извори в сърцата на влечуги.

Обърнали калните води към тяхното начало.

Потопили върховете, гнездата на кондори.

Ледени зъби удавили във водопади –

искрящи и студени –

във пръските им слънцето се свлича

потопило долините...

 

Ето, в мъглявината на очите ми

кръжат мъртви мъже.

Ясните контури на мислите им

се взират в несъществуваща земя.

 

 

 
***

 
... което взема и не връща. Като болест. Като потъване в мътна

презконтинентална река. Удавници. Фосфора на очите им,

малките карамелени пламъци разтопена захар ухаещи на дебели томове

магическо знание. И наследственост.

В най-прецизната оптика се очертават луни, механизъм, чиято

сложност превръща наблюдаващите в сплав със вкаменени вратове.

Арената винаги побеждава участникът. Публиката, всичко за публиката.

За ръцете милващи на незнайни жени, за славата на храбри мъже,

за интелекта на поколенията, за събирателната паст на ежедневието, за суетата,

за вечерните удоволствия или за предизвикателната голяма вълна от

далечно земетресение разделила на мигове оцеляването –

неповяхващи мигове. Ясни – с яснотата на смъртта и раждането,

на агонията, и на опиянението, и на нощите от които тялото ти диша

и се смее и се храни.

Хладно е, ослепително, повтаря се единствен звук,

гръбнака расте като стръг и се полюшва – водни треви, водни птици ...

което взима, което не връща.

 

Строител освободен от градежа си.

 

 

 

***

 
Новите сгради изоставени в тишина.

Пепел разчупила асфалта при падането си.

Движението застива щом кухините са празни от сокове.

И ако върбите маршируват като гладко тяло във вятъра

... всяко пропукано стъкло есента и пролетта ще уголемява.

 

 

 
***

 
А може би ръста е малък...

 

Гладкостта на лицето до отпуснатата завеса.

Не мисли за това. Успокой се.

Виждаш отвътре. Не понасяш вината.

Страхуваш се от смъртта и от наказанието.

Не си твърд, силен, с праволинейна истина,

която като юмрук размахва волята ти

и марширува през души и животи

и спи спокойно

и яде хляб във залез.

Не се движиш през реалността сякаш магьосник

пререждащ пластове време,

прокарващ живителни струи през полетата,

отъпкващ нови улици, площади,

издигащ архитектура и гори по вкуса си,

правещ детски градини, после градини за юноши,

и накрая градини за мъже и жени.

Не. Ти не напрягаш мускулите си.

Ти обичаш тясното безлюдно място

и от него посоките –

по тях някога може да тръгнеш. Някога...

... Образ – съставен от парчета, от мигове –

ярки като белег, като ръб във слънцето,

като трагедия и влюбване – самотни –

свързани само със отправната точка,

със затвора на гърдите.

 

 

 
***

 
Ще се събуди ли... или като проблясък ще дойде.

Щрих придал завършеност.

Жест, след който пълнотата чакала улици

се плъзва в едно с мен, вървящ вече сигурен,

че движенията ми не променят само белотата на листа,

а разнасят уханията на плътта ми

и на стремежа алчното желание

върху света, в който може да се върна

вече като в дом.

 

 

 
***

 
... след заглавието, след първият ред,

сякаш въображението е предизвикано

и то пуска цъфтежа поел унеса,

опиума на мислите, с които дните и нощите минават.

Прилича на разходка, на безцелно или трескаво лутане. Амбиция.

Песен в ушите – марш – под лапите на видения, призраци,

на деца преминаващи в сумрака на лятото –

уморени от усмивки, готови за сън...

изпратили блясъка на самолети –

които се скриват за стотици години.

 

 

 
***

 
Какво може безстрастния, който в усилията на своя унес се домогва до изолацията,

до живителната й самота отделила във вакуум движенията?

Загадките са предизвикателство. Свят с размазани контури. Въпроси.

Сладка обърканост.

– Там реалността се разкрива бляскава като царица–пеперуда И чакаш да те

удари мълнията на шарките й.

Този гръм. Тази разцепваща сила разтворила гърдите, моретата и скалите

във вик от възторг... и студ от чистота.

 

 

 
***

 

Двама от хиляди се събират

и лицата им искрят.

Не трагедия или ласка е обичта им –

принадлежат си като близнаци.

Отдалечават се... даже не се харесват...

тясно е пространството, в което да бъдат...

и кръвта...и правата линия на времето...

и дори че живеят когато няма пръст, който да ги посочи...

да ги застави... в радост или тъга... да бъдат... дрехата облякли...

на безмерното пламъка изгасили...

Защото не им стига ... има и още... То не е в годините,

не и във вековете.

 

Сърдечните разриви ще прелетят историята на миговете.

Дори мършата на душата ще прелетят.

 

 

 

Какъв е Бог?

Вплетен в силата си да създава.

Самотен въобразител.

 

 

 
***

 

До мургавата кожа на мъжа,

до гордият профил –

женственост, която го обгръща.

 

И на аромата й не могат да

се наситят ноздрите му,

на гълъбовите й извивки

приласкаващи със своята закръгленост...

 

 

 

***

 

Съзнанието поглъща достойнството.

Разума – вдъхновението на създател.

 

Прозренията са стъпки

Буйният чар на момче

Струната, която ехти и със всеки

свой трепет разтваря въздух и кожа

В този процеп за новородени

светът е вълна и електричество –

отломък като твърда скала непокрита със пръст...

Там живот не се е пръквал... То е миг – място и време –

след като произнеслият думата

се отдалечи.

 

 

 
***

 

Началото –

гънката, тихото място.

 

 

Гушката на гургулица,

черният гердан върху нейната

сива нежност.

 

 

Бунта на миговете започна когато

пространството и времето се свързаха,

а човека заприлича на езерце облято

от електричество в безвъздушно пространство.

Гравитация още липсваше.

 

 

Служителя на знанието е затворен в себе си

и екип по предназначение.

 

 

Далечината, която съзирам.

 

 

Стени обвиха жените.

Тя се надвеси.

 

Ще го видя ли –

Началото – приживе,

докато е гънка, тихо място и никакво връщане при майките –

те са само кокичета –

жени от кръв и пролет.

Аз мога още... не длани, а парчета захвърлени. Освобождавам...

 

 

Не бъди високомерен.

 

Какво виждаш там? – Тя ще ме попита.

Достигнах висотата –

Само въпроси...

Никаква суета

 

 

Светът си издишах

 

 

Не удари се чуваха.

А тих глас.

Ако пишех музика

...ще се стовари.

 

 

Само за себе си...

Воден от себе си...

 

 

Миговете се вглеждат във подредеността на дните.

 

 

 
***

 
Може би ръста е малък. Близо до земята.

Не надскачаш рожденното,

нямаш болно-величавата химия,

гръбнака е крехко обвит

и по човешки сънуваш.

 

 

Как нежният сън

на този спокоен мъж

ще се слее със виденията

и красотата във вечност

ще бъде...

 

 

 
***

 
Затвореното пространство сякаш нахлу...

- в какво ли се оглеждат чистите и съвършенните,

в какво ли се оглежда Господ когато е сам във себе си.

И открива ли там лицето ми, още несътворено

като малка надежда от несъвършенство,

което в отвратителен изблик на себе си ще пречупи и края и началото

и вечността и Него

И в сълзящата драскотина,

и в блудкавите очи на смъртта

жени ще раждат бебета-близнаци –

едното – невидяно никога – като ехо

ще повтаря – Няма дом за мен...

В душата на другото крясъка му ще ехти...

 

 

 

- Махайте се, всички се махайте.

Ще остана само Аз, за да му кажа че е мъртъв.

Не пропуквай гроба татко.

 

 

 
***

 
---------

Със завеса разделил се от прозорците.

До стената прилепил тялото си.

Отдалечил светлината от себе си.

И не мелодия, нито пулс

отнасят миговете

а късчетата сгъстен живот –

от минало и призраци,

от лица с дълбоки сенки като

предсмъртни маски,

от пърхащи разноцветни образи –

почти весели –

които се сблъскват

като преди сън...

 

------------

Гълъбите дошли от огнено семе.

Гълъби външно, но пламък

 – черно и оранжево –

са под кожата

Проникват, движат се, горят.

 

-------------

Тя – когато минава през вратата

и влиза в прегръдките ми.

 

Тя и Тя –

убийцата от която няма да избягам,

спасителката, която няма да ме спаси.

 

Тя – която е реална като устни

и нереална като сън...

 

Тя – заслужена

или незаслужена ще дойде...

... сънят, който винаги сънуваш

точно тази нощ няма под клепачите да се яви.

 

 

 
***

 
Нежен, северен вятър блъскаше прекрасното на очите му.

Шизофренично раздвоен той можеше да посегне Или

към равнината със житото, топлата пръст, домът свит под лапите на чакали,

където детето му ще израства с ореол от мушици и лястовици Или

към низост, изкуство, сумрачни революции,

дни и нощи с разрязващи, пречупващи ръцете и краката му мигове.

Не избираш тежеста на кръвта си.

Не те съсредоточава благодарността.

Образа не е цял – между него и тебе – свит човек сънува

деформирано ежедневие...

Будният всяка сутрин от себе си се отърсва.

 

 

 
***

 
...започна разказа, без да знае как да го завърши.

Каква посока сюжетната нишка ще поеме?

Предопределено ли е началото и края, или

като кръвоносните съдове, тръгващи от един център

разпиляват течността си в различни рани.

Как кървят глезените, а китките, а вратът, а устните?

Може би тези капки червено желязо са всъщност смисленият край на разказа.

Капки Тук. Капки Там.

От съсредоточението, от сърцевината...

до широката геометрия на избълваните струи,

до безформеният монумент, пропиващ във земята.

 

--------

Царството на вратите е с метален вкус

и в него може да се удавиш.

 

Един е вече блед като смъртник.

 

 

 
***

 
... дали това състояние може да бъде затворено във вече развитото тяло на

един млад мъж, роден в средно по големина село, който общува със света

посредством ехото, незнайно по каква причина възникващо в равнинния район

на местоживеенето му. – Никога не съм мечтал пътища – би казал за себе

си, ако го попитат – даже малките пътеки, които излъчват лунна мистичност

не са ме привличали. Но ето, виждате ли, от някъде ме споходи това приключение и

аз вече не съм същия. Като остри ръбове на метал или стъкло то проряза

платът на небето и земята, и през отворите надникнах сякаш

вътре в мускулите на статуя – толкова невъзможно, но толкова твърдо за усет бе то.

Спряха миговете и крачките. Получих неочаквана различност... и самота.

Не проговори глас, не падна мълния; само шепот от недрата като вода, която

нито бързо нито бавно преминава – а после и този воден шум затихна.

Ще кажете: - Тя идва – заслужена или незаслужена... Но не, не това е

приключението, което ме помете. То бе като вик – „търси” за куче; като нокти на птица,

която яде горски семена. То бе пропукване в погледа ми, в лещите на очите,

в мозъка и в сърцето – след което всяка симетрия загуби смисъла си;

и противоположностите, и средата, и гладките линии на кръга – също.

То разкри нишите между парчетата на цялото. То ме спотаи в необятно място за

един-единствен. То ме остави да дишам... просто да дишам.

Какво бе То ще разкрие Началото.

 

Завършека прави блаженно неспокоен автора.

 


 

 
***

 
Мила госпожо, дайте нещо от себе си. Аз се уморих. Спасете бедният поет и

защитник на слабите, Той е така амбициозно нежен и уязвим, че по всичко личи,

само потоците на вашите къдри ще измият раздраното му лице и отпуснати длани.

Ако трябва излъжето го, нека мисли че потопът, който носят косите Ви ще го възкреси.

Все пак Той не желае много – нищожно вдъхновение, утринната бодрост на ласка,

обещание за безсмъртие след геройска смърт... А и да не забравя – неговите светове –

кажете му че са ви скъпи, че ги харесвате, че дори като свободна птица бихте

пърхали сред тях... И последно – прегръщайте го... постоянно го прегръщайте –

Отдайте му топлината си в досег...Той ще Ви е благодарен.

                                                            С уважение и благодарност предварително Ваш ......

 

 

 

До А.З.

 

Драги мой, вече дълго и отегчително натрапвате маниакалните си неуспехи на гърба

на полета; достигнатите екстазни празнини, които със своята пустуш не вълнуват

никой освен Вас. Моля ви престанете с това ежедневно упорство или по-точно

с упорството да бъдете себе си в присъствието на друг. Ако аз като ваш приятел,

ваш довереник или както сам ме нарекохте – ангел-хранител – мога да ви помогна –

обърнете се с трезв поглед и силен алкохол, без страх към мен. Но бъдете конкретен,

пожелавайте ясно. Не се сърдете, че сега ви отблъсквам – аз пиша стихове

и ги посвещавам на Вас – „с обич...”

Обаче разберет e – ако вашата безплодност е отрова, то тя трови и моите сетива, които

се реят по пролетните цветя и намират морета, чуват гласа на стар рибар и на

любимата му – удавница... Скръб и красота... ще кажете Вие... защо един възпитаник на

древни университети ще се запленява от това, което е запленявало хиляди преди него...

Е, скъпи приятелю – аз още водя своите кучета през залите но вече езиците им

изсъхнаха и са кротки зъбите им – не ме дърпат, не гонят човешко, не хапят земята,

не ръмжат към небето – намериха простора на лапите си и не могат да му се наситят...

Красота и скръб – моята и Вашата,

С тях Ви казвам –

Спрете.

                                                                                             Най-искрено Ваш – Освалд.

 

 

 
***

 
Близостта на знамена събрали копнеж на много хора, няма да уплаши

невидимия враг. Враг и копнеж – каква съблазън да пролееш кръв,

да се отдадеш на истеричната злоба наситила въздуха с вонята на низост.

Знамената – те са като предела – благороден и чист –

убива само пожелалите го, проговорили му по рождение.

 

 

 
***

 
Опита да се откъснеш от цялото е възхитително обречен.

Да не жадуваш покоят на единението със всичко и със всички,

единението със сътворителната сила – изкусително огромна.

Да се противопоставиш на отражението, което ти се натрапва от всяка твар,

предмет, движение, от космите избили по лицето до хълмовете

необхванати със поглед.

Да искаш неестествено да се отделиш като полъх дошъл от нищото,

като летеж без птица, като гънка в несъществуващо пространство.

Да си Другото – необичано и немразено, следствието без причина, прозрачното

без твърд или мекота.

Да си ничия земя от която тревен стръг прораства и растейки от тежестта ти

бърза да се освободи.

 

 

 
***

 
Досега до изкуството.

Досега до природата.

Досега до хората.

... онова царство, чезнещо със косите и сенките

на претвореното...

 

 

Търпя много разочарования и накрая стигна

до открит бунт, с насилнически методи.

Естествено бе хвърлен в бездна причиняваща физически рани.

Но видим беше във своето рухване,

и осезаемо – миниатюрното му земетресение.

 

Мигновен – ще е –

като разказана история,

която друг за него е написал.

 

 

 
***

 
Старец втърдява миражите –

поставя си мускули, вени, бели кости като ножове.

Върви между хората, лази във слюнката им,

говори:

- Танца върху водата,

момчето в дълбините на езеро,

сенките, които го заплашват –

гневният моряк хванал душата му – крещи – избери си съкровище –

пълни шепи, живей – яж, пий – радвай се на женитбата,

аленей със винени бузи, пей стъпил върху музикалната машина, която

изпраща мелодични писъци, сякаш от най-високо място, имай всяка статуя,

гънка, пиедестал и гранитен обелиск – слънце, лъчи – имай – ведрост,

женски извивки покрили тялото ти, миризма на плод и сладко и лед,

имай сборището, бърлогата, целият фоерверк от трепкащи желания,

имай себе си като преносител, бъди със соковете на дърво и със зъбите на животно,

усещай превъплащенията на първичните частици и изкушението на звездни бездни,

пеперуден поемай цветята и на мъртвият пулса заглъхнал,

имай целувки от топло небе, разлагане и мисъл, скок и стон и власт и обич и омраза

тежаща върху сълзящите перли на гръбнака – имай – и червеите и прегръдката

и верният враг и образа сътворен с чудотворната помощ – бляскав –

и чувствата като птици и техният нокът и бягство – имай – и ехото и изстрела

и бялата риза и кръв по-чиста от твоята, която израства с очите ти – имай – и мен като

приятел, брат, като татко и пропаст от младост, блаженство, покой – имай...

 

 

Не стига...

Непроехтялото

Недоловимото

Не стига...

 

 

В заговора на мислите

краят участва като ненагледна красавица.

Кулминация и завършваща точка.

Образа неизбежно получава своята цялост,  Неизбежно,

но не като причина.

 

 

Как във творенията си се разтваря...

Погубва тялото, но запазва нечие начало.

 

 

 
***

 
Непрестанното напрежение на мозъка и емоционален дисбаланс, разиграват

струните до уникална мелодия.

Пропукано ежедневие, транса на изолацията, прастара вода

обвита в мълнии, самозараждането...

... от себе си, родих се от себе си – крещи – в цепнатина, която разтворих,

годна да побере единствено мене...

 

- Нямам майка и баща, нито знак на челото,

нито съдба по дланите, нито предци,

на които да съм далечен потомък.

Аз съм слузестото бебе на звездите и пръстта,

на черни бездни и лъчисти ореоли...

Те туптят във мен, но само до мига, в който

пулсът ми започне да говори.

 

 

Гора от ръце напуска земята.

Стремят се към човека във слънцето.

Черен като изгоряла клечка, но върху въглените на краката си.

Във дим се разпиляват или във лъчи донесли огън.

 

 

 
***

 
В своят кът от самоизолация, съвършенството на растенията беше останало само.

Задоволили нуждите си от слънце, вода и хранителни прашинки

зелените ангели се поклащаха, взаимно наслаждавайки се

на безусловната си обвързаност.

Те извираха от себе си, и безпаметно се редуваха със светлината и мрака. А времето

съществуваше като листа, които във своята завършеност, отделяха миговете

и ги затваряха във свят...

 

 

 
***

 
Манията за изключителност размазва човешкото до състояние на самотна изолация,

в която натрапчивият стремеж намножава личността до общество отговорно

само пред себе си

... често безскрупулно в действията си, често с противоречия между частите си...

 

 

Сърдечните пропуквания на индивида-собственик унищожават душата

или интелекта на намноженото цяло;

до момента на колапс, когато всички „Те” трябва да признаят непризнаваемото –

тяхната загуба...

в проблясък или след сутрешен сън, а може би преди глътка отрова ... то прозвучава...

 

 

 
***

 
Духът на интимност, който влагаше в предметите му се отплащаше

със слова наподобяващи нежен шепот.

И сякаш разказа излизаше от приказността на литературата и заромоляваше

с острата болка на нервна разголеност,

правеща всеки допир писък или сладост или

сух вятър или избавление или море, глас и цветен трепет в сенките.

Пустошта го превземаше с нахлуващи форми в съзнанието му.

После ще занемее, ще диша и ще се наслаждава.

 

 

 
***

 
- Мисълта противоречиво мята клоните си.

„Всички сме райски цветя и няма смисъл от етика, вяра и форма на движение” –

крещи автора. – Но какво ще стане – отговарят – щом липсва съпричастност.

Мислим за днешните и исторически разстрели. Видът страда без и от утопии.

Момичетата винаги плачат.

 

 

Повелителите на надеждата и вярата трябва да бъдат изградени така,

както се изграждат религиозни символи, божествени текстове, идеологии,

легенди, дървени идоли.

Те ще прибягват до смъртта като представление на края

обобщаващо усилията им.

Градежа, от който са част, който следват

подобно на растение следващо корените си,

ще се извисява над тях.

Ще бъдат във правото си да са различни – оковани във образите си.

 

 

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Яснотата във своята натрапчива конкретика от подбрани думи, знаци, разумност

ще притисне с тежестта си създаването, ще го поведе към правоверни цели

и в крайна сметка ще го обезплоди върху предначертаните си пътища.

Ялов резерват, привидност на жизненост – жизненост в граници...

а безсловестното е мълчаливо. Наподобява врати от предверие с дъх

на хаос, на още не случило се, на още...

 

 

 
***

 
От думите му – забравени между корици,

по страници и лавици,

превръщащи се в книжен прах –

от думите му вече заглъхнали

или никога нечути,

от тези думи изваяни като мелодия

или каменен блок,

като място в което любимата му

да намери отвъден покой

или връх за съзерцатели

Думите му – свити във ъгли,

под листа на горски дървета,

в белите сенки по пълнолуние

 

Думите му – тяло

и ръка и ласка

и поглед над главите.

 

 

- - - - - - - - - - - - - -  - - - - - -

Думите и миговете и твърдите скали

и във морета и във плътта

и във светлината най-бърза

и във точката вземаща всичко.

Думите и отделното парче и Тя, разтваряща се във прашинки

 ...в думите, в уплътнена сянка, в гънката, в тихо място,

от което започват думите,

гердана върху шията на птица, летежа – без душа и тяло

... думите, прашинките, покълнало, растящо ... без душа и тяло ...

от нея, Тя, разтворена ... летежа.

 

 

 
***

 
Хубостта си като предизвикателство използва

хвърлено срещу властта на стара дама.

И перлата върху ухото му матово проблясква

когато погледа му е наведен.

Тя мраморна в извивките на свойта младост го поема и вихрено го носи

през мигове в които тялото е остарявало,

Но неговата дързост...

Безумието му... меланхолия и гняв разкъсващ.

На върха на ножа, в сълза на лудост.

Покой в живота, който не намира...

е враг без който кралството погасва.

 

 

Дързост пришита за нрава му.

Мрачно униние върху студена стена.

Бяс, жадуващ лавър.

И дворец от страх

иззидан от комари.

 

 

 
***

 
Освободеното животно вече ловува по лавандулови поляни

Когато се насити на аромата и маслата им

ще се прехвърли върху сенките на къщите,

ще разтвори пръстите им

И шепите на селата ще се разпилеят

върху неожънати ниви и голи хълмове.

 

 

 
***

 
Време е да изчистя личността,

да я освободя от дрехата на миналото

и порожденните амбиции,

да я оставя да се скита без кожа

и душевна тежест,

без натиска на други тела,

без мисли и чувства, които се блъскат и

натежават като мълнии.

 

Ще сложа на масата топла храна, ще ям с наслада, ще пия вкусна вода,

през свежест ще се усмихвам...

 

 

 
***

Тя:

 - Не беше необходимо да си тръгваш. Не, забранено беше да си тръгваш.

На какво поклонение заминават мъжете, Кой Бог води жестокостта им, защо

далечното в милите си погубват, обричайки се на предела... Нищожни са те в

стерилната си, студена отдаденост... малки момчета са тези войни, от ласката

на майка откъснати. С дървени остриета – до смърт – пробиват сърцето...

 

Той:

- Какво очакваш...? Моето наказание е градежа. Жесток съм. За да се оправдая, ще

се надскачам. Колосален е образа. Ползва всички като налични декори. Във себе си

държи ехо и скрита вода ...  от пустините прави градини.

Обичайте образа... той е свещено животно... заради него ви има.

 

Тя:

- Пак говориш маниаче... Устните ти ги е замъглила мнима предопределеност. Но ти

си момче, което може да обича – сигурно вече не мене...

 

Той:

- Подготвям се за последното действие. Не градове, а разпиляни домове ще има.

Ъглите ще са мръсни от пеперуди-еднодневки живяли до най-топлото място години.

Няма да ги докосваме, от тях децата ни лъчи ще отпиват...

 

 

-----------------------------------------------------------

 

- Момичето от облак във сълзи се завръща.

 

- Моите деца утро няма да ги намери.

Изгрева ще преодолеят защото сами ще светят ...

или ще са пепел.

 

-Ти във крайното си несравнима...

 

 

 
***

 
Между две вени, принца упоен и поставен върху цвете

се възнася.

Виденията му – като пушек задържан между завесите,

уплътнени, сякаш ухание на приближаващо се тяло, с мекота

и тежест го връхлитат.

- Удушете собственика на плътта - зоват – дайте сянката му под листата,

в наситената гъвкавост на майското зелено ще извикаме вятъра –

силен и от планините,

океаните ще въздигнем до небето, дъната ще оголим, за да го положим –

цял и недокоснат –

после всичката вода ще го затрупа със тишина,

полагаща му се по право.

И ще има само нас...като цвят в очите, като кожа и ребра,

като храм от гръбнак, като храна и питие. Ще има само нас –

грижовните – останали от него и след него...

Ние – гъмжащата му самота.

 

Кой от такива приятели може да се отдели

и себе си да притежава?

 

 

 
***

 
Ще изгуби света, когато във веселие упоително се завърне,

зачервена от отразено вино и топъл хляб допиращ вените й.

Ще се смее в димът отлят като вечност,

отминал покривите на къщите,

звездите приласкал сякаш брокатени устни.

Ще се смее във вълните и мрака, и в бурята дала им блясък,

и в бързите крачки на бягството. Ще се смее –

когато върху остри камъни разбива сърцето си

И оставила сянката си – небесна си тръгва...

 

 

 
***

 
До Вас...

 

...пред листа ще направя признанието, което от глупова гордост не можах да направя

пред Вас – простете ми – чувствам как изграденото ми самомнение се срива сблъскало

се с огромността на мислите и чувствата, които Вие само ми загатнахте.

И въпреки че долавях как дишате далечен – аз просто предполагах – това което сте.

Голото месо, дадено Ви в жертва – откъснато от тревни стръкове и буреносни

мечтания – е прекалено нищожно пред прекрасният мираж, който сте запълнили

със съществото си.

Красотата, вярата, цинизма – готови сте да затворите вратата без никаква тъга...

Но защо ми показахте недостижимото – летящият с криле от восък е обречен –

Аз и Вие – и двамата сме смъртници, но само Вас Тя оставя във ласката на себе си.

Моля Ви, с молба, която знам че не уважавате – пазете се.

                                                                                                         Ваш ...................

 

 

 
***

 
Възрастта на разума роптае срещу континентите.

 

Беше сърце от цъфтяща череша.

Градина от камък, връх от скала

И бръшлян.

Беше човек на тъмното зелено и на таланта.

Беше неземен когато в тъга посети нощта.

Беше колоните на къща, от която израства младеж с елегантност

на летящо насекомо.

Беше дим от музикални инструменти, разтворена мелодия във снимка.

Беше свещен рисунък, универсално домогване до съзиданието.

Беше момче и момиче, и детството на илюзията,

и илюзията, израстваща като пленител, защото е възможна за пипане.

Беше многоточието предопределило правите.

Беше бледото на цветовете – далечина ирисово пречупена.

Беше бързаща ужасност, предизвикала трагедията и химна на събитията.

Беше време с което не се е изпълнил и не се е изпълнило.

И беше друго...

 

 

 
***

 
Как можеш да преодолееш щастието на кръга

и кръга на любовта.

Да си унищожен от децата си,

защото ги има.

Да те отричат вдъхновено...

 

 

 
***

 
... до тези, които са казали мислите и написали света.

 

Прозренията им, вдъхновението, легендите, амбицията,

най-жестоката суета изрязала силуета им в озарения и действие.

Какво като изговореното е много...

изгревите докосват действителност, която погубва сърцето.

 

- - - - - - - - - - - - - -

- Ще си нов ден – призовават бащите –

от благородна издигнатост започват мислите ти.

 

- - - - - - - - - - - - - -

Магнитът на един образ е съблазнителен –

свързва скитниците търсещи дом,

поднася им земя, мечтана пръст под краката.

Във отражението му виждат очите си – взрени

в  ръбовете на небесата.

 

 

 
***

 
Заличава себе си старателно, с план. Изтри се от човешките регистри,

премахна името си, смени лицето...

Сега във къщата ъглите се огъват от сянката му и от тежестта й

стола потръпва.

За последно го видя солената шир. Как предизвикателно в нея се сгромоляса.

И самотна остана лодката...

 

Между небето и земята, в мехура на своите създания се разпада.

Зад гърба на Господ

.................

 

 

 
***

 
Когато пустошта се разлее

под погледа и във звуците

във светлините случайно пробляскващи

по тревите изсъхнали върху пясъка

и във вятъра и във хаотичните му посоки.

Когато пустошта се  разлее

образите като дим се сгъстяват

във бронята на тялото му.

Когато пустошта се разлее

очите ти

не спират ги прегради.

 

 

 
***

 
... и въпреки че призраците ще продължават да бъдат

и тихите кошмарни сили също,

и въпреки че от ъглите те ще се обаждат като ледени тръпки,

като водовъртежи и бесилки, които крадат дъха ти:

 – Ти – напоен със хлад от роса и пот, от дълго мълчание – ще преминаваш –

 а сърцето – завършена цялост – между живи и сенки ще бъде,

при твари шепот и изкушения – ненаранимо –

ще кове острието, мелодията и думите, туптежа на багрите,

затвора на света, множеството – със всеки удар.

 

 

 
***

 
Падат мълниите и листата се насищат с тъмните краски на бурята.

Тътнещия блясък всеки момент ще разтвори улиците,

движението ще застине хипнотизирано и уплашено от правите линии на капките

като ято птици хвърлени от магичната ръка на вятъра –

вихрен полет, мигновена смяна на посоките, крила –

водени сякаш от вродено чувство за танц,

от невидими нерви, от общо око приело летежа като материал,

създаващ секундни произведения

над тревни полюлявания.

 

 

 
***

 
Духът ти е източен, щом моретата те предпазват

Екот от сол и делфини приветства бурята върху вълните

Тя е самотният плувец, обречен да загуби дъхът си

върху ложето на водите

Смазана от дълбини

затиснали тялото й в щастие

И диша призрака й, и плува и лети

И огън не убива рибите,

защото нейната смърт

за светкавиците е достатъчна.

 

 

 
***

 
Моретата изяждат брега

И пясъка за мидите

Отнемат матовия блясък на перлите

Върху кожата на момичетата.

 

 

 
***

 
В пещерата всички мълчаха.

Мъжът докосна лицето й

и видя мъгливата вътрешност на зверовете,

варовика, водопадите, белотата на маските,

огъня, който на храстите изгаря ароматите.

Той прожектора на погледа й затвори,

падна на колене и заплака...

 

 

 
***

 

Лешоядното небе ме чакаше със своя глад

и вряща слънчева белезникавост.

Отдавам се на крачките във механичен унес.

Стъпвам върху мисълта и сърдечния тремор. Представям си кола,

която ме отдалечава, мъгли, които се разтварят, нощ осветена от фарове

и светлина сякаш далечен шепот от връхлитащи вълни.

Пътищата не стигат. Домът е пуст. С треви сияещи във буреносно черно

приканва земята.

Музика е въздуха наситен с очакване, с тишината на вятър.

Бягството започна, когато цветовете се сляха със крясъка

И дъжда премаза полетата.

 

 

 
***

 
Ще дойде ясен като вечер

за сън върху поляна.

 

 

 
***


Клавишите се разбягват.

Напрежението нараства до вик на струни.

И пак тежи тежкият ромон –

вода, която бърза,

тревожно ехо от съдби.

Сутрините поднасят деня.

Невидими хора разтърсват косите си.

И са будни момичетата,

пред огледалото разбрали,

че вече не могат да обичат.

 

 

 

Сивите полета рухват –

свежи, в дъжд.

Радваш се на ласки, които

можеш да получиш,

пробягваш по слънчевата ленност,

върху ритъма на момчешки игри.

- - - - - - - - - - - - - - -  - - - - - - - - - - -

Появата на топлия пукот на кожата й

изпълва бърлогата с аромати.

И говора й покрива тишината,

със зъби от усмивки и очи.

 

 

 
***

 
Началото щом ги обгърне

ще бъдат съвършени

със крила заковани в полет.

 

------------------------------------

 

Общество „Плюс Безкрай” започва и свършва във мен. И ако има със...

то са грешките във шахматно движение –

жадувани брилянтни ходове, а после смърт.

Но всъщност действията са банално насочени и със страх, от тях

да няма човешки жертви,

защото бунта не иска кръв, а тръпка,

която предизвиква куршуми и декора съпътстващ

изпълва със смисъл.

 

 

Те знаят своята правда и са завършени.

Той изкрещял е своето Начало и от тях трябва да бъде завършен.

Хармонията на цялото убива – пожелал го или Не.

Остават следите на първо животно.

 

 

Взривил икономическото единство.

Бори се с големия червей.

 

Не за власт умирах...

 

 

 
***

 

Търся място върху което

да я положа

И там ако мога да я съживя.

 

 

 
***

 
Искам да имам думи за всички.

Искам бурята на мислите да обедини пулса на човешкия живот.

Да е с туптеж единството.

Моите усмивки и сълзи да разделят... и свързват,

така както поотделни във своята недостатъчност

се обединяват и противопоставят.

Искам пиедестал да е личността,

да е единствено блюдо в чинията на Господ.

 

 

 

***

 
Ще го вземат и ще го отнесат...

прободен в корема, изстиващ, затихващ.

 

Нещата, които изписват буквите са

съблазнителни...

като църква възпламенена от взрив,

като скок... или ласка на всесилен.

 

 

Водна капка ударила прах

разломена се втвърдява.

 

 

- Убивай – ще рече движението...

Не съм се измъкнал от заговора.

 

Банда съставена от нуждата за топлина,

сплотена от улиците, бетона, стоманата... и човешка близост –

магнитно присъствие,

което вълна огромна си пожелава... и остров (за себе си)

за да оцелява.

 

 

 

***

 
Дали светът трябва да свърши със теб и да приемеш

студенината на изолацията си?

Дали да се втвърдиш като безлично време и пространство,

което в своята цялост прилича на най-ненараним метал,

първична частица съставяща в дребността си всичко.

Дали това отшелничество е начало

или угнетително повторение на агонията –

хрип, подвластен на мъртви очи.

 

Моето любимо: никакво единство.

Ноктите все пак извоюват процепи

и ако си “бърз” –  ще се спотаиш.

Гърмят фанфарите на Другото.

Кръгът вече е безсмислена фигура.

Изображението се протяга за Още.

Непредставимо е...

 

 

 
***

 
Формите ми са... архитектура, която иска да изрази емоции и мисли,

да изостри до непоносимост чувството,

да пречупва диамантено светлината.

Но не намира геометричните линии

затварящи сградата на реалността, правещи пространство –

твърдо, и ясно в своята твърдост – обитаемо...

предназначено за жители, за живи същества, за парче от съдбите им.

А може би трябва да посоча с крив пръст,

да бъда като пунктир с точки между тиретата.

 

 

 
***

 
“Тя идва като нощ красива”

 

Отваряш ехото на коридорите

за всяко човешко, което те дебне.

Пристъпя минало и настояще,

бъдещето е видно за гадателки.

Върху архивите е текла вода

и сега съдбите се разлагат...

 

 

 
***

 
Дали искам бурите да образоват

или тежкият въздух на голяма река

да запали върха на тополите.

И да не изгарят листата,

а върху електрически искри да пристъпям.

Да съм жив

миг

изоставил времето.

 

 

 
***

 
... по пътищата като прашен пророк

със избелели от слънцето дрехи.

Въобразител, който семената обвива в плесен

и пиедестал на мегаломанията израства от всеки.

- - - - - - - - -

Живее сред хора изправени пред

предизвикателство...

Има син отцеубиец .

Едно изречение изразява всичко:

във самота откриваш вечността

а във вечността – тълпата.

Лозунга като устни го привлича

- за живот който трябва да ехти –

думите ще са бебето на утре...

 

 

 
***

 
Начертаните прави линии са повторение на древни пътища,

към тях се отнасям с благородна омраза и уважение.

По тези потоци от кръв и от камък, моят бебешки плач се е надигал...

 

Нечия невидима ръка...?

Зададените въпроси стоят като заповеди.

Натоварваш схемите на мисълта,

бичуваш до потно препускане емоциите си.

Всяка човешка фибра поглъща шеметната отрова на скока.

Въпросите кънтят. Недостатъчността изисква.

Началото – може ли да се изрече?

 

Дали назрява творението, от което да откъсна плод...

 

 

 
***

 
Човеците върху земята на орехите

и гората, която се изправя – убийствена.

 

И крие тялото си във сенки

и чака умората да се надигне,

със топло лице преживяло сънищата

преди зората да го върне във деня.

 

 

 
***

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Брат ми е от дясната страна на Татко,

Аз съм от лявата

Аз съм по-малкият,

Аз съм палавият злосторник,

буйната кръв, която се смее и плаче

и блъска с юмруци.

Моето наследство е друго царство –

несътворено, но вдъхновено от обичта,

която изпитвам към  Татко.

 

 

 
***

 
 – Всесилният е вързан от ръцете си.

Недоволен от музея на самодостатъчността си

и предизвикан от желанието си за съпричастност –

намножи във времето себе си.

Върху алеята на своите създания,

чака близост във форма различна

от сътворилите я длани...

И повече – като баща роден от синът си,

редът на нещата преобръща.

 

 

Отърсен от всичко земно и божествено,

без трепет на ръката и без план.

 

 

Бог си има начало – роден е от децата си

и няма общо времето.

 

 

 
***

 
... когато предвестниците на разпада израснат във мъжка възраст

и в преживялото им тяло затупти героичността на  осъзнато безверие –

Те ще разчистят място и блатото ще набраздят,

за да може във живителност и броня Той да въобразява

 

И сякаш по кръвна връзка намножен,

като през лъчисти коридори,

клетките на разума и чувството ще имитират слънце.

 

 

 
***


Ставите на котката и нейната дистанцирана близост...

Тя е страж върху пиедестал

Пази топлата близост на племето,

гънката, която ражда

и в която може да се приюти

когато ласкав е домът

и с месо я храни от шепа.

 

 

 
***

 
Някой трябва да бъде вината, злото, булдога на вярата,

острите нокти и хищните зъби.

Някой трябва да е брадвата на светлината

Или палача,

който “поставя семето в земята”...

 

 

 
***

 
Яздете конете,

бягайте недочакали чумата.

Минете реката,

опустошете полетата след себе си

С искри блеснали от желязо

и с огън разпрострени върху плодът на градовете.

Бъдете бързи – по-нощни от нощта,

зора върху жените,

топла длан миражна

в телата им израстваща

като основа за скала.

 

 

 
***

 
Глухарчетата са рибките върху черният ми дроб –

с дъх ги разпращам

и като слънчева поляна те се събират.

 

 
 
***

 
... момента, в който наследеното се пренебрегва

жаждата за различност добива форма.

Вече предопределеното мислене изкривява правата

до протегната нишка –

стъблото от ехо се размножава.

Но къде е Другото.

 

Господ не заслужава представата ни.

 

 

 
***

 
Титаните върху земна площ се борят.

И огромното не вижда малкото,

неволно тъпче като част от движението –

крачки – и няма правда в реда на нещата,

освен в бройката неунищожима на дребните.

 

 

 
***

 
Обществената система, властта, мъжете, които закачат емоциите си

по периферията на пиедестала

и от него екзалтирани размахват себе си сякаш камшик;

верни на правото си да бъдат истина – пастири – ковачи – в слава

и история затворена, в блато...

 

Ако думите във реквиема допълват нотите

и протегнатите пръсти не изговарят,

а тишина ги съпътства.

 

Ако идеала е гръм пред бяло поле

Разстрел пожелан,

върху взряна близост.

 

Ако не можеш да се откажеш

И не можеш да довършиш.

 

Ако върху грамада от камъни живееш,

ако магнита на сърцето те свързва...

 

Как ще размениш нейната жизненост

за крясък преобръщащ.

 

Не съм това

тъгата на смъртта

което съпровожда.

 

А недостатъчните от безвремие тъжат.

Те искат своето – земя – дошла от летежа им.

 

Смях в полет се извива

на криле тиктакащи.

 

 

 
***

 
Къде е ширта приветстваща на

желанията ми пристъпите.

Близост, близост

като студена вода,

като сиамски близнак,

който до мене се притиска.

 

 

 
***

 
 – Вижте красотата на градежа,

всички безплътни идеи втъкани в детайла, нюанса и нотата,

в пастел и кресчендо, във взрив и пяна морска.

Контурите – девици съшиват,

и като острие се прокрадва съдбата,

донебесен ствол се издига от тела сплетени

в паяжина блестяща...

А щом строителите призоват –

кажете вие думите –

душа и плът – на ръката с движението –

откъснете –

нека летят

 

И не власт, а вдъхновител.

И не труд, а творение.

 

На децата света,

започва от нов, единствен родител.

 

 


***

 
Досадно було напомня за смърт –

страхуват се тези, които

трябва да продължат,

защото от извор черпят дните им,

от поток със крехка бистрота.

Времето във дълг и грижа изпива

тяхната ореолна пустота

 

И преди да се родят –

дните предстоят.

 

 

 
***

 
Да нанижа живота си в мигове

в отрязъци затворили потока на времето

в думи и образи с деситилатна тежест

свили ежедневието до

красотата и смисъла на поема

Която от нежните пръсти на стремежа –

оформя момче –

сянката и тялото си

втъкало в градежа.

 

 

 
***

 
Върху полюсите няма човешко одобрение –

можеш да изяждаш другите, притиснат от нуждата

и мъжеството си. Птиците са първите жертви –

най-близките същества до летежа... опъват нахранените

мускули на завоеватели, които оцеляват.

 

 

 
 
***

 
След сетното протягане

почва под краката им е

никнела,

земя се е създавала.

И души, които като деца

времето да обитават.

 

– Братко ръцете ти са злост

– Добрите намерения

– Унищожете всички диваци

– Никакъв морал и страх, никаква вяра

– Земята е заразна (от себе си... и от човеци).

– Ехти моето знаме – Защо? –

дори начало да бъда – заострен като каменен лъч.

И край ще съм разлят в тълпа озъбена по улиците.

Капките се проливат безпътни –

много тъга кърваво оцветила времето.

Исках на небето продължението.

 

 


... като да извайваш

и от думите и от скалата

във образи и представи,

във ден въобразен със всеки

детайл на ежедневието –

Със стимула и смисъла

Със вятъра, който трупа облаци

Със пръст сякаш бучки захар

Със сутрините когато в очите сенките се съживяват

и се събираш след вихрушката на съня

Със крачките минали през познатото,

стъпили твърдо върху земята

Със трудът близък като името,

като наметало на същност

Със ласката на милите хора

и неизбежните грехове съпътстващи скока

Със вината, протягането и частицата ноктена прах

увеличила ръба на небето

Със вечерта в календара доволен оставил стремежа

И отново със съня,

който във хаос човешки се мята,

за да бъде утрото вдишано съзерцание

и алчно донебесно предизвикателство

Със смъртта – необходима заради лик

божествено изискващ –

Още

и дни

и тялото, което продължава

до избор, единствено възможен –

Създателя декорите гради

на своя край –

искри в зелената забрава

от недовършен мрамор.

 

 

 
***

 
Някой ден съзидателите

В нежен песенен зов

Красиво лице прорязано от сила

Никакво друго същество

Земна повърхност разчертана от речни канали

Сладка вода, треви –

Нашествие и дом

Самотни вълни върху отблясъците

На дневна луна

Слънце до болка в очите

Там, черни вдовици, изпращат гарван и гълъб

Мрамор и жито

И процесията мирна на хляба

Конструктора – в бяс истеричен –

Притегля пламък, пожари, море

И момичето първо на дълбините

Ще го освободят когато се върне

Ще го освободят когато си отиде

В песен и зов

Дегенерата на непрестанно растящите нокти

Които се чупят в небесният ръб

И пространството разширяват за Скока.

 

Щастието изисква за вдишващия да е реалност.

Мъката изисква за вдишващия да е реалност.

Другото в миг се отдалечава,

като повей останал след затворена врата...

 

 

 
***

 
… да е магнит,

да събира и претопява във милувка.

И да има Още от мене

и да усещам прегръдка,

продължение на самотата си

и комфорт за продължението.

Ако съм новородено –

след заплакал – бебе,

което не се връща...

запазено от треска в челото

и буря

в ръцете на майка –

не съм на лъчите

свещеното

Щом оставам съм пръсти,

или храна и дървета –

бъдеща джунгла,

може би лупа за вселени

с деформация...

 – Не иска да го има трепкащ като струна,

а вероятен вече “Е”

 

 

 
***

 
Липсата на наследствени въобразители е причина за яловостта на утопията.

Несъществуващото място – раят – е комфорт,

само сбъднат душевен комфорт.

А най-големият ужас на създателя е бремето да бъде себе си

във всичко.

Къде са различните деца, с крачка преодоляли познатото възможно.

 

 

 
***

 
Две форми от плът:

Едната масивна и разлята

с огромна основа и гладък връх.

А другата остра като лъч –

започва от земята и небето пробива...

 

Този, който стъпва – от плавната гънка

към карфицата за пеперуди –

пристъпя върху пространство,

под краката му от думи втвърдено.

Свързал скока с контура на душата си,

преодолял времето,

над бездната проходил пътека.

Два вида човеци

И ще ги има заедно –

като гущери и птици.

 

 

 
***

 
Студен съм сякаш остър вятър –

режещ И от една посока.

Праволинеен.

Стерилизирах мислите си,

емоциите си въздигнах до ледено

предизвикващ връх.

Докосвам се до тялото й

Сънувам по разпиляни улици родителите си

На лицето ми – пръстите й

в сълзи ме душат.

 

Но Аз –

Аз Аз Аз –

урод, кентавър. Дух,

чиято форма още предстои.

 

 

 
***

 
От първия кръг небесното шепти.

Момчетата са вдъхновение – разум и братство –

тупти дланта Й до сърцата.

И от звездни намествания е разтърсена тълпата,

от луна и слънце – барикади земни  

въздигат.

Пророците езика си нашепват

а после крещят белезите.

Не от думи започва,

от по-голямо – от прилив,

от пратеник, който знае,

че посланието му ще бъде изгубено.

 

 

Моят ялов  върху знаците е своеволен.

Неговият труд иска време и смисъл.

 

 

Ще се събудя като момче в отдалечен край.

Ще усетя привличане към написаните букви.

Ще пиша. И ще издишам.