5.

***

... по-красиви и по-вълнуващи от стъклениците

изпълнени с дестилатни течности.

 

Дали в име, дали в аромат,

дали във знак или във видение,

от сън, мираж или халюцинация

дебне –

има го потаен, доловен като предчувствие.

 

 

 

***

 

Когато изписаният Образ получи улици.

 

 

Препoвтaрям всяка своя мисъл, надежда.

Спрях дъхът си, за да пробудя първото вдишване.

Моето съкровище, моята собственост е тежък товар. Корени.

Скала като шип.

Искам да съблека тази дреха. Да бъда чист.

Пред избистрящият ми се поглед да се явява света

с лек танц на люлка – приспиващ.

 

Откъснатата светлина се издига.

Напуска предела.

 

 

 

Най-страшното – Единственият е съвършено безнадежден

И ако стремежа се намножава в Сътвореното – а сътвореното

повтаря сътворителя – какво остава?

 

Промяната напомня на надежда:

за синът, който на ръба ще стъпи

 

 

Какво може да тласка Безнадеждно Съвършения?

Какво го прави създател?

Защо материята множи превъплъщенията си?

Как функционира Вселенското тяло? и храстите са част,

и птиците, плъховете, жирафите, човека...

те са част – и смъртта им не пречи на божествената плът.

 

 

 

Зад гърба му няма армия,

нито земя за завоюване.

 

Има само един край –

края на примирението.

 

 

 

Никаква красота, никаква хармония не може да оправдае реда на нещата.

Никаква всемилостивост и съвършенство.

Никакъв кръговрат “измислил” вечността.

Колкото и нищожен да съм – аз не искам единение с реда,

не искам покоя на вече изстрадал, не искам цинизма на знаещ

и пристана на достатъчността.

Задъхвам се и гледам небето. Там...

 

 

 

Небето и земята се сляха

и видях тръпките на огъня.

Не съм виждал чист огън –

жълто, бяло...

Мисля дума за чист огън – без сравнение.

 

 

 

Приемам сложността като натрупване и от там нуждата от време.

Продължавам между езерата.

 

 

 

- Елате на този празник. Приветствам ви като ваш домакин.

 

Роди се света от празничен ритъм.

Всяко живо същество можеше да се съвкупли с друго. Без значение от вида.

Птици и носорози, амеби и огромни китове се сливаха в децата си.

А те като мигове мимолетни, като призраци изчезваха,

за да се родят различни.

Но Господ се намеси в тяхната недосегаемост,

защото като огледало отразяваха лицето му.

И създаде крехкостта на собствената ценност

и отрицанието като единствен изход да бъдеш:

- Кой нищожен ще ме пренапише? – попита Той.

 

 

И ето го последния човек –

видът му е тор от който растат плодове за стомаха.

Има цялата земя.

Може да започне.

 

Иска друго име за съвършенството.

 

 

- Пред мен са думите, които трябва да изкажа.

Моята принудена дързост търси.

Като опори са те, като колони от звуци,

като примка за едно от имената на Бог.

 

 

 

Пулса на здравето струи,

армия, която очаква своя роб,

повелител на царство от вътрешно зрение и слух

Собствено царство.

 

 

 

От ивици време и пясък изкачат живите.

По твърдостта на гладка повърхност,

навестени от извивките на вятъра, от ангелски дим.

Със залък поемат тялото,

по пълнолуние го събуждат.

И сенки свирят листна мелодия

И се уплътняват в разгулни мускули и туптящи вени.

Прошка, смирение и червена птица –

два противоположни демона чакат.

Ще видят себе си по река или изтерзани от кръстове.

Ще възкръснат със знаме или голи като оглозгани кости...

А може би статуи от гневен камък,

със застинала ярост разгонваща любопитните.

 

 

 

***

 

Имена:

 

съдба на звезди, и уморен пътник, земя от лава, елексирни ръце, мекота тревна, мъж

сам като утрото, дом за първо семе, ласкав огън, есенен повей на смъртта, и край когато

повехне, опиум в дробовете, осветител на времето, жалостив погалител, между

колоните факла, рамене силни, мечтание-сплотител, този, който носи бремето, река от

въздух и вода от небе, напоител на мрака, душепазеща мрежа, поезия в сянка, на

имената назовател, осветител на времето, баща на скитници, жалостив погалител,

гънка пристанна, дъжд обагрил шепата, този който белотата в цветове превръща,

напоител на мрака, поезия в сянка, за първо семе ласкав огън, фонтан сътворител,

плещи като празник, миражен духовградител, дантела от вятър зимен, съживител на

сияния, песенен стон, ехо в кротки очи, стремежно ухание, съдбоносен носител на

изпитание, майка и син нежност и обич ястреб породител на пориви най-млад най-стар,

плещи като празник, носител на благословии, поискал да се сбъдне най-потаен порив,

най-млад най-стар, мъж който е женска книга, знак върху лист – покровител на листа,

лице облачно поток буен връх леден, прозрител на старостта, призрак пръв на растежа

крилата невинни единствен дом и благослов, на растежа крилата невинни, длан

изобилна, тишината която предхожда, песнопеещ лавров, стремежно ухание най-млад

най-стар сянка в поезия духоградителна, роден вестител на края, сурова сграда, хълм

лъчист, изначален омърсител на пустотата, плодоберач, верига от гръбнак, решетки от

ребра, душа, занаятчия на поеми, този, който е в надеждата, изначална анатема, скелет

на всемир, получил своето движение от пуст, на надеждата принесъл саможертва,

оребряваща твърд, мечтател илюзонист, укротител на движението, магическа пръчка на

времето, близо до устните, упоител на ветровете, център на хаоса, извор на тялото,

притежател узурпатор и дарител – за възхвала, център на думите – покровител на

листа, равнодушен творител, беглец от вечността, вездесъщ скитник, прокуден в

църквата на децата си, от отражение роден – различен, съвършено безнадежден,

обезсилител и алчен, жесток към семената, огледало за хибриди самодостатъчни,

презрител на себе си, откривател на смъртта, многолик стремеж отвъд, съживител на

Начало, камък за тяло, кост за дух, многоточие в разума, стремежно чудовище,

многолико отвъд, излишък от душа, съживител на Начало, в слънце галактики

вселени търсещ тяло, след прага на Всичко продължаващ, ПУСТ

 

И след прага на пространството ще продължава

блъскащ формите на които е Начало

 

 

За Бога на недостатъчността

За стремежа отвъд надеждата

(нуждая се от дума, защото такава няма)

 

 

 

***

 

Азбуката на докосванията –

всяка повърхност – смисъл на дума

Сграда оформена от звуци или букви

Колоните са мелодии, твърдостта е друга

За отношението към звездите...

не научно, отделно от митовете

Със смисъл, който трябва да се

въобрази...

 

Пристъпил в тази църква

издигаща се към небето.

 

 

 

Всеки носи тежестта на душата си към рай или ад, към единение или самота

А едни разширяват предела със себе си – частици преминали ръба.

 

Отправи поглед към вярата си. Крехка вяра, неоформена.

 

 

 

***

 

В един момент крайността трябва да бъде предвидена

Езика преодолян

И бъдещето на електроните мечтано

Тялото на наблюдателя е поставено на изпитание

Ако не види продължение – свършва

Но да се примириш със края, защото не си Създал

когато си последен? И ако последният иска да бъде пръв

или да живее защото е роден суетен.

И все пак да се харесваш е творчество –

започваш от просто човек

а завършваш? във – Аз съм принуден да бъда Начало

И пак АЗ

Но не като Аз за всички

Като Аз за себе си –

своето Име изрича.

 

( Не е предопределено – нито от гени, нито от физика...

Има древност, от нея сучем представи.)

 

И ме гледа око между облаците.

И Татко по гърба ми пролазва.

 

 

 

***

 

Прегазиха много пътища,

очертаха стрели върху полетата,

пуснаха сенките си като глухарчен пух

от върхове и по реки.

 

 

Видяха себе си млади и стари

Видяха се със лица под потоци

Със ръце протегнати сякаш слънца в начало

Видяха се като гълъбов вятър

И като пещера за апокалиптици

Написаха всичко.

 

 

 

***

 

Омая на хаоса е ласкав вихър

с извор, център и тяло.

 

 

Ако един вид се отдели от веригата ще разкъса ли кръгът?

Ще бъде ли още самодостатъчно живото?

Ще рухне ли редът на нещата?

 

 

Тайния език на формите получи своето движение

от “епилептична дума”, от гънката,

която е била първият дом на времето.

 

 

Смърт във равнодушие и избледняване.

Сърцето на илюзиите е тленно.

 

 

 

 

6.

 

 

***

 

1.

 

Звяр на каишка.

Себеподобни. Пушат. И ръмжат питомците.

Мъжете са любезни.

Сутрин – с пастелни погледи.

Като дрехите и изражението ти.

 

Вие, вие – вечерен – вие.

 

 

2.

 

Когато драмата застраши героите

- според автора, който е лекар –

в тялото избуяват демони, нимфи,

еднорози и други приказни същества,

които са различни форми на живот,

религиозно напиращи да ни запазят

като арена за своята плътност.

 

Когато драмата окончателно смаже героя –

то това е миниатюрна трагедия,

защото трагедиите са винаги миниатюрни

във времето на геологията, в пространството

на астрономията и с оглед обектите на палеонтологията.

 

 

3.

 

Гертруд – се казва пеперудата –

нейните крила са предизвикали катаклизъм,

а Ерих Кеснер я е описал.

 

 

4.

 

Самоцел. Съвършенна самоцел.

Орехът е пораснал още два сантиметра

Жената – превита на две –

копае градината на нейната красота,

вложила силата си във семената,

сякаш е пръстта, от която иска

да израстнат стъбла и корени.

 

 

5.

 

Гладен под планинския пейзаж,

пияница пие и се опиянява.

Ще атакува. върховете.

 

 

6.

 

Гневен е думата, с която най-кратко

бих могъл да опиша този мъж

в разцвета на силите си.

Гневен:

Когато драска по стените своите

послания сляп за минувачите

които го гледат с възмущение.

Гневен:

Когато пее в автобусите пиянските

си песни и само една луда жена

остава близо до него, за да го

гледа с опиянени от болестта си очи.

Гневен:

Когато в сумрачните стаи намира

отговори и самотата му кънти като

барабан, като вой разплакващ

съседските кучета – гневни.

 

- Ще отрежа всички плевели от своята мисъл

 – заплашва във истерия –

ще съм гладък сякаш статуетка за награда.

Ще съм от метал.

Ще съм от титаний.

 

- Космическите деца не изпитват

съжаление – продължава - Присмехулници по ъглите са те.

Стрелци на отровни любовни стрелички

са те. Обич. Обич за птичките божии;

защото свещенните мълнии на сътворението са те,

свещенните мълнии.......

 

Ех този религиозен чар. Ех, това притежание

на пророческа ярост. Засипва като метеорен дъжд,

кълбо от хаос със нишка смисъл.

Свещенна мълния на сътворението е тя, свещенна мълния.......

 

 

7.

 

В униние изгубих духът си,

в меланхолия окичена надгробно.

Паднал от висините на катедрален

звук. Убит от метеори.

 

 

8.

 

Когато спрат да мислят със сърцата си

губят устрема.

Знамената полягат

и призраци от плът разстилат гънките си.

 

 

9.

 

Хармония от разум и постепенност.

 

 

10.

 

Три гълъба. Цветята са летни.

Над хризантемите трепти миражен въздух.

Буреносно слънце грее и прави облаците пепел.

Деца плачат в бялото.

Далече на юг портокалите са вече узрели

И всяка маслина е окичена с червено знаме.

 

 

11.

 

... на водка и плесен

Сърцето тупти със прости думи.

 

 

12.

 

По стените на блокове и по спирки Печат на въобразител

Оставяше знаците си хаотично, на различни места и по различен начин.

Връзка между изписаните думи или изрисуваните образи – нямаше.

И въпреки това странна логика обединяваше всичко – пестеливост, фраза, завършеност.

Вгледаният би усетил непривичното на тези белези върху пейзажа.

На пейка беше написал със черен фулмастер: „ледено ехо ,тире, синоним...” На дърво

беше залепил със скоч лист със следното: „05.09. – шифър на появяването”

Често рисуваше черти подобни на йероглифи след което се подписваше в ъглите –

името беше фалшиво и винаги различно – понякога навяваше хлад,

понякога беше разкошно.

 

 

 

Неговите точки, неговите малки петънца върху

естествената хармония на пространството –

предизвикват случайността на погледа с надеждата,

че са черни дупки отвеждащи във друго време.

Нелогично продължение. Минимална вероятност.

„частица във очакваща я  пустота”

 

 

13.

 

- Приветствам устрема ти

 

 

- Най-добрите представители ще бъдат показвани, като екзотични зверове

пред творческия взор на Господ

 

 

- Оценявам хибридите на стремежа ти

 

 

Уловиха го пиещ кафе.

Сцената блестеше от присъствието му.

А вятъра е създаден за да разпалва огънчето на цигарата му

И да отвява спомени от телата на дърветата.

 

 

- Трудът – ще кажете Вие – мачка материята като тесто, храни човека като материя.

Трудът и неговите блага.

Колко труд е необходим организирано и цялостно да изрежа силуета си от

общата четиризмерна картина, да престъпя крачка встрани от реда на нещата

и да оставя организма си да функционира като резерват за еленски скокове.

Колко труд и каква храна?

 

 

14.

 

- Лицето ми е сухо от сериозност.

Мислите ми не усещат вкуса на храната

и апетитната свежест на момичетата.

Съсредоточен в хаос от проблясъци,

жадувам пророчески сън

И с чувство за заплаха се събуждам –

неземна ръка не помилва съня ми.

Сам съм – блуждая сред руините

като привидение дъхтящо на тютюн,

топло от пот.

 

 

15.

 

Колоните оставихме да се рушат.

Да грачт гарвани. Да връхлитат скакалци.

Да се ронят улици под мечи лапи.

Прозорците да падат от звук на прилеп.

 

Излязохме, напуснахме града.

Преди това го очертахме, за да го прекрачим.

 

Под ризите сме наранени тополи.

Димят жестовете ни с осанка деликатна.

Във вълшебен пикник – призрачни съдби.

 

 

16.

 

Даваха само на любовта думи.

И дърветата нараняваха само в името на любовта.

Джобни ножчета са нейните мигли, проблясват

безжалостно ястребни.

 

 

 

17.

 

Твърде много формулировки:

„Животът е постоянно изтръгване от смъртта” – на входа.

Петър Велики умря преди да определи наследника си.

Завещанието му останало недописано, а празнината –

лишена от име.

Необратимо време, в което чашата не може да се възстанови

след счупване.

 

 

18.

 

Пътуване... една слаба ръка

на изпращане.

Ще повърви с мен до някъде

по една пътека от далечно село

без произход и родители

без предопределение.

 

 

19.

 

Така на етапи аз стигнах до изчисляването на всемирните съдби.

Ослепил и осветил проявленията на битието заявявам:

Че щом разкрито е първоначалото

очите ви могат да видят навсякъде печата на тази истина.

                                                                                            по  Фурие, Паскал

 

 

20.

 

...денят похлупи скришни земни кътове

 

Диви деца ловят водни кончета и нощни очи,

цветята са любовно докоснати,

надвисват скали и корени пускат

свойте сенки върху камъните.

 

 

 

 

 
7.

 
 

***

 

1.

 

Да приключиш себе си в дело

Да се продължи като се отдадеш на действие.

 

 

Последният човек трябва да сътвори бунт.

Творчество оправдало се пред смъртта,

пред неизбежното предсказание

Дори във тъкан от вечност да е сърцето му.

 

АЗ е момче невъзможно.

 

 

2.

 

Ако обосновеш създаването,

ще обосновеш революция

дори сам...

Моят Образ е съставен от парчета

и всяко парче с Име.

Изкушавам се да повторя минали примери,

защото е трудно да побера себе си в ежедневие,

във сляти мигове, във физиология...

А действието трябва да е скок – самият стремеж.

На такова действие ще обрека тялото си.

 

 

3.

 

Не искам мозъкът да ме предава,

нито душата.

Не искам да тлеят огньове на вещици

и от объркана физиология да виждам

праисторията във вулкани и гущери.

Времето се пише от последователите

на живота... и аз при тях.

Колко е просто, колко естествено –

няма живот И...

Но в един-единствен миг ще бъда мъж

без предци и потомци

без наследство и бъдеще.

Ще бъда АЗ –

освободен от себе си, от Вселена и Бог...

Острие на стремежа.

Порив разрязал същността.

 

И ще дишам свобода

Моята свобода Е??? –

откъснал до последното парче душата,

Сам-планета – без покой, без почва.

Третото.

. . . . . . . . . . . . . . . . .  . .

Всяка огромност, прекрасност и злост

с която не съм могъл да се слея съм АЗ.

АЗ – няма думи които да изкажат това аз.

Това АЗ е което трябва да измечтая.

 

 

Моят рай – разцепената кожа на Съществото.

 

Саможертвата за стремежа? –

Недостигнатите пространства плюс градежа заради създаването.

Не заради оцеляването, не заради печалбата...

 

Създаването като самоцел

Да имаш пространство и да бъдеш. Както растат тревите –

сякаш въздух и вода – създават.

Обезпечил със време и място стремежа.

 

 

- - -

Разочарование

Отчаяние

Агония

А властника?

Разочарование

Отчаяние

Агония

 

Пак следва последната надежда на изтриването.

Отвъдното е конструирано от божественото.

Покоят – от края на материята.

Натрапва се отговора.

 

Защото вече го няма на клетките времето.

 

Кой ще спечели първата награда? До пепел.

До обричане. До неизвестно.

 

 

4.

 

Последния човек

 

Днес сякаш чудовищата печелят пространство.

Докоснатата земя е безклетъчна.

Иронията на диктаторите е че те са се сбъднали. В точката.

Пълна власт над живота... разбира се до смърт.

 

Когато си последен можеш да си край? Но Началото?

 

Началото – Единствена Собствена материя

Образа е в действието, в множенето.

Но ако Началото – Единствена Собствена материя

е без движение, то –

Себедостатъчност. Застиналост. Покой.

А Третото?

 

 (Третото? – Задължение.

Мъката на последния.)

 

Моето безсловестно пространство чака това напрягане,

това облачно електричество, в което мълнията е дума –

синоним на прозрение.

И разкъсани длани върху предопределението.

 

 

5.

 

Домът на Образа не е ли

мантия от себеподобност,

която се разпростира, множи

и най-накрая регресира до

бледо копие на себенадскачането

заради и от което Образа е създаден.

 

 

Бездомен ще остане най-верният син – не бих го нарекъл в надежда,

а в недостатъчност и в стремеж.

 

 

Създаването? Последният човек? Образа?

Действието днес? Благата определящи утопията (несъществуващото място)?

 

 

6.

 

Има поведенчески копия на сляпа сила.

Те са носителите на логика, видовото разбиране

за тази сила.

Прекрасното е, че думата стремеж не е конкретна.

Тя е само недостатъчност, която от себе си иска...

 

Различност...

И в крайна сметка, на отшелника самотата.

Единствена. Собствена материя.

Още. Още. Още.

 

 

Въобразителството трябва да предполага утопично начало.

Да бъдат нахранени всички. Да има вода и въздух за всички.

Домът за тялото да бъде даденост.

Всички. Защото в незнайни ъгли се спотаява величието.

 

 

Вярата в един Човек имащ силата да преобрази.

Родоначалника, който чакан се появява.

 

Разпръснаха се като птици.

И всяка птица беше сама за себе си.

Тези летящи твари имаха едно общо –

посоката, теглеща крилата им.

 

 

Такава страст не може да се побере в житейски факти, в рационална действителност.

Само легендата е нейно убежище.

 

„Пред очите му се разля земята – цялата – плоска и видима.

И беше жадна за питието на душата му, и за магията на тялото му.”

 

Отделен в пустинята на самотата си,

е пратеник на себе си.

 

... тези пратеници на себе си като реки се носят...

От слънчевите лъчи на юга към северното сияние на фьордите.

 

 

7.

 

Обречен на Бог, чиято воля е да го продължиш/надмогнеш.

На Вселена, чиято воля е да я продължиш/надмогнеш

За стремежното чудовище няма рай, покой или край.

Само ръб след който Началото се сбъдва.

И двете лица на бащата са мъртъви

след смъртта на сина в продължение.

Да бъдат свободни и двамата – свободни от себе си.

 

И ето че свободата е религия за деца...

 

карфицата овенчала кулата на Вавилон.

...пеперудени вени, пеперудени вени...

 

 

Единението Го примирява с връщането.

С оставането по образ и подобие.

Жив мъртвец в децата си

 

Но АЗ АЗ АЗ

е след ръба пристъпящ.

Заради АЗ

Той остана шепи.

 

 

 

***

 

След края на приказката – остават парчета ехо

.......................................................

Алкохолен лечител се събужда,

отваря вратите на сърдечната болка,

пустинята на времето превръща в церемония –

дава миг на статуи

и на движението покой.

 

В трето действие принца рецитира детството си.

Ще бъда разкъсан от себе си

за да храня титани.

Годините отдалечават свободата

и я превръщат в храна.

 

Неспособен създател

вярва в себеподобни.

 

 

 

***

 

Смейте се и се веселете

Пейте дрезгави песни

Казвайте стихове за тъга и героизъм

Яжте топъл хляб

Пийте огън

От плодовият аромат на нощна градина

Напоявайте телата си

 

Целуват ги момичета

И небето ги обича

 

 

 

***

 

Достигна неоткритата земя – пустиня –

тръпнеща във слънчевият пек.

Огледа се, за да разбере,

че е принуден от пътя си да прави дом.

 

 

Какво ако човешкото присъства като ботуш

И ако реда на нещата убива

АЗ може да прекрати времето

Заличил пространството, което Е.

 

 

 

***

 

Белези по длани са очите му

върху краля на песента,

докоснал косите си с ножица

гол сякаш жена за милувки

И да бъде времето му е нито рано, нито късно

Във два гласа се слива –

единият като свещ, другият като мълния.

 

 

 

***

 

Последният човек живее до топлите тела на братята си. По ръст като него.

Във възхита са умовете и душите им от проблясващия бисер на началото.

А любимите им – пясъчна ласка – веднъж намерени с тях се сливат.

Като свещ и мълния. Като хермафродити от емоции, от крайници.

Да разцепят кожата се стремят. Да направят пръст под себе си.

 

 

 

***

 

Извисявам глас, сякаш ближните ми са кокичета.

 

 

 

***

 

Нощта, която измива всичко,

отдалечила слънцето, пламъка на житата

И тишината,

през която крясъка на далечна светкавица

се удрят в очите

и през белега на ирисите

преминават в съня.

 

 

 

В какво се оглеждат очите ти?

В какво се отразяват сълзите ти?

Кралицата на тигрите бяга по водата

като удавница, която притежава дар.

 

 

 

Красота върху безмълвието.

 

Родените най-добри са безмълвни под

пръстта и отброеното време

А душата им е далечна

като проблясък на светулка

като ден на еднодневка.

 

 

Да въплатиш себе си във време от мигове...

 

 

 

***

 

Ще отидем при червената земя,

при сухите треви напоени с черна

кожа и кости от носорози.

Ще бъдем при традицията на хищниците

и ще оцеляваме върху скъпоценни камъни.

Мидите ще са двойни и огромни,

а дърветата ще разполовяват небето.

Ще бъдем по древна пръст,

по забравена ленност,

там цветът на очите ти ще намери пътека –

статуя на жена избрала да я милват ръцете ми.

 

 

 

***

 

До Вас ...

който носите мургавост в историята.  Дал знаци, от които се зачева бъдеще.

Нали не сте завидели на първия човек и първият изкачил земята до небето –

защото вашето пророчество е стремежна логика присмяла се на смъртта

заради ежедневието.

 

 

 

***

 

Свободното време е дадено на миражите

С детайли натежали в паметта като светулки

Чиято светлина пазиш

Разранила от стискане дланите

 

 

По следите си нося степи

Треви до безкрая

И в ръцете пръст

и ветрове...

 

 

 

***

 

- Това, което ти пречи най-много не е липсата на концентрация, а вярата, че има

една точна мисъл, мисъл като разрез в небето, която от предверието да направи дом.

Малко думи дошли от миг събрал цялото. А наградата е в личният смисъл.

Кънтят фанфари... Ти си Начало. А къде остана протягането. Къде е твоето Още

 

- Знам, че редът е ялов и моето Още е Начало.

 

 

 

***

 

Щастието –

Аз съм лебедово егоистичен.

 

 

Късове –

ограничено пространство

индивидуално време

заграбено, създадено, Ти

Ти + всичко, което можеш да създадеш.

Ето я вихрушката на моя дар

Забрава в безкрайната поезия на световете,

в движението на образа,

в белега оставен от очите ти.

 

 

 

***

 

Дълбокият вир –

остатъчната вода от ясната мисъл,

емоционалната плява –

без ведрата крайност на чувството,

без конструкцията на миража.

Събличам второто тяло –

чист съм за земята.

 

 

 

***

 

Двете жени са в одежди от чуждо тяло,

но душата на едната и плътта на другата – дишат, защото и върху двете

са избродирани звезди – падащи като сбъднати желания.

 

 

 

***

 

1.

 

- Има нещо което изпускам, нещо важно, което изпускам.

Вече от патетизма няма и следа, а героичното е във Въпроса?

Там на това пространство от огромност залагам обичта си към живота.

Манията е физиологичен обяснител. Като сифилиса.

 

Бронята сияе по-силно от шест етажна топола,

която съществото ми изпълва със възхита.

 

 

2.

 

Какъв е най-големият Въпрос

Най, Най, Най

 

Начало първо – Материята

Начало второ – Живота

Начало трето – Множенето

Начало четвърто – Въпроса

 

Частта преодолява цялото

               Как?

 

Ледено ехо

 

Мечтаната цел.............................................

Стимула за действие?

 

 

3.

 

Виждам света на бъдещето

Малък е, с малко себеподобни.

Под тях олтарите са изгоряли

и древността е пушек, дим, свещ изтляваща,

която след тленния си пукот

огънят освобождава.

 

 

Огънят – сгъстява пара. Вода

а след водата Елени

и скока на Различаването.

 

 

Не живее вече сред мъртва плът

нито сред жива. Той е

жест до бездна.

 

 

 

***

 

Листа потъва

Листа залязва

Губи белотата си

в мътни води

в лъчи се разтваря

 

 

Ако с посвещение започва, с цитат

И предреченото от думите накрая се сбъдне –

вината е само Ваша.

 

 

Освалд изчислява свършека сякаш е математическа задача.

Той знае, че само достойната цел ще защити маниакалният му стремеж на велик учен

А именно – подлудяващата мисъл за Началото.

 

 

Не прилича на себе си,

а на златна статуя,

която се движи и сменя

предназначението на предметите.

 

 

 

***

 

Сектата на създателите е като новородено

събуждащо се  върху студена скала –

връща се към смъртта като към предизвикателство,

след което от недостатъчността извлича яркият образ

на своето оцеляване,

извлича себе си

по принуда.

 

 

Или Господ се

отказва от себе си

или сме грешка на вселената –

желана или не –

но щом оцелява значи е предверие.

 

 

 

***

 

Индивидуалният терорист е мъж, който се бори за всички,

но с една истинска страст – да бъде исторически оригинален.

- Преследват ме не демони, а правилността на образа. Предразсъдъци.

Но все пак някъде дълбоко и винаги пълзи желанието да се

изправя срещу всички, да бъда мишена. Лъвче. С три сърца – убити,

докато са още невинни.

 

 

 

Освалд написа есе със заглавие –

„Ролята на индивидуалният терорист във програмата на бъдещето”

Есето започваше със думите: „Успеха на делото никога не се гарантира

от индивидуалността – надеждата е в плагиатите...”

И завършва с: „многоточие... ...” –  най-добрата метаморфоза.

 

 

 

***

 

Моите главатари се опияняват от стремежа и го искат за себе си.

Дали на кръвта длани, а на дланите плод.

Ще има хора И градини ще има...

 

 

Ще пречупя словата и речта ще върна във пещ.

Ще го направя без лудост, която оправдава.

Ще съм рационален като дивак, който проговаря.

 

 

Заради кръвта на себеподобните изписвам вярата си.

Пазя тях. Пазя себе си.

 

 

 

***

 

1.Зак – Зик – Зук – Юни – Юли – Юви

 

Тропотът на 1.:  моето място е заето от ...2...

изречението не е довършено

но от минало е сивокос 3.

2... изрязана любима върху облак-предател –

пресъздал във метаморфоза очите й

пълни със изоставена наслада

3. неутрален към смъртта макар и преносител

 

 

 

***

 

Белезите, които махам? – природа, вяра, реда на нещата, маларийни комари, рак,

самота, древност, човешка мисъл, любов, омраза, рисунъка на пръстите, и Име.

 

 

***

 

Ще ловя риба докато веждите ми окапят

А след това върху извънземните си приятели

ще хвърля човешкият си белег.

Ще заразя превъзходството на тялото им

с недостатъчност.

                                                               Освалд

 

 

***

 

Уникалността е слаб удар върху общата посока.

Монолита се движи и браздите на разума не допускат чудото.

И по-добре. Твърде много хора са умрели чакайки.

Алтернативата на слепотата и на бездействието Е въпрос?

 

 

 

***

 

... наричаха ги стари способности, защото природата им беше механична –

животинска или ако трябва да бъда по-точен чисто телесна.

Разума като присъщ за човека отделяха под името системен доминат, а

отличителната черта на своята нечовешка еволюция назоваваха нсспд-о

Преведено като абревеатура това означава: недостатъчност, стремеж, създаване,

промяна, друго – още... Но нечовеците възприемат нсспд–о цялостно, което

смислово би звучало горе-долу следното:

безкрайно творителство, чийто център е индивида, но поради значението на

 „безкрайно” ще рече не ограничено от достигнатата форма на творителя.

Или по-ясно: ндссп-о е название на всяка значима индивидуална и обществена

дейност; дори повече нсспд-о не е проявление на съществуването, то е самото

съществуване.

 

 

Създаването е дума. Думата е факт. Космоса танцува с думи.

 

 

 

***

 

Моята суета ви пробужда

А след суетата.

 

 

Виждам как душата ви се моли, но не достига до разума на създателя.

Неговите всемогъщи сълзи не падат и олтарите са цели като

убежище за стари идоли – мъртви предмети – от камък и дърво.

Моят Бог е друг. Пази мен, пази цялото.

Време е да го определя като самодостатъчност и творенията му

в съхраняващи шепи да отделя. Край – те са в покоя – ненараними –

те са запазеният скок на елена, те са най-съвършената близост

възприета от снимка или картина. Ведрост са те. Ведрост, която диша

и се смее, сякаш сок от захапан плод се стича по брадичките им.

 

 

 

***

 

Самота.

Между тръстиките прокрадва кукичката си за риба,

храни се със уловеното, променя ритъма.

 

 

Сияен призрак –

преминава през полето,

между избуялите шубраци.

Влиза в селото със стъпки капещи

от прашните му ходила.

 

 

 

***

 

Вечерните си разходки прави толкова близо до залеза,

че може да докосне сумрака с нервните си окончания

преди розовото було да изпие

и да легне върху желязна тенис маса

и да слуша щурците и да

съжалява че се буди късно –

когато утрото е вече със стъпкани лъчи

и да гледа звездите и да

си мисли, че някак не може да ги види

и да му е хубаво – така – леко студено

и страшни мисли изведнъж

да го удрят и да потръпне

и да заспи за 1-2 минути

и комарите да го събудят

да седне и да слуша

как отминава автобуса

и лаят кучета в далечината

тогава шумна компания да мине покрай него

да го извикат по име,

а той в отговор да им махне

а след това да се обърне и

да види двете дървета

и падналите им огромни сенки

помръдващи върху училището

и да напише няколко думи във мрака

и да диша съненият хлад на лятото

и да е притихнал, спотаен, мечтателен и ужасен

и да му е спокойно когато зад някой прозорец изгасне светлина

и да е със свалени обувки и боси крака

попиващи топлината на нагрятата земя

и да се усмихва в още един сезон,

така както се усмихва на водата, която пие жаден,

на вкусната храна, на полетата, на книгите и на реките

и да е яростен защото агонията е плесен върху всякаква възхита

и да усеща как живота му изтича

в такива нощи или дни,

когато във гърдите му бушува буря,

а тялото му е застинало като несбъднат вулкан.

 

 

 

***

 

... брега на уединението отказан му приживе,

дойде като проклятие в неговото отвъдно.

 

 

 

***

 

Те така яростно се съпротивляваха срещу вярата му,

че той започна да чувства как сила не му достига,

как изправен пред този монолит от най-чиста древност

е слаб във своята форма и със своят дух.

 

- Кой ще помогне на самопровъзгласилият се?

 

 

Жена пази белотата на костите му

и тъканта  на душата му цяла.

 

 

 

***

 

Ето: материята въстава

        духа въстава

        индивида въстава

Възхита. Възхита.

Плющете зъби във смях.

Радвайте се камбанарийни огньове.

Зад мене няма стъпки, пред мене няма ръб.

Вече съм сияйна ведрост.

Чисто, невъзможно Друго.

 

 

 

Създателите няма да почувстват взаимност.

Няма да намерят дом.

Родените с недостатъчност са ялови човеци

и от тази яловост черпят сила.

Най-голямата амбиция на скитника са пътищата,

които още не съществуват.

Какво ще спаси самопровъзгласилият се?

Той отблъсква човешката ласка, макар да жадува доброта и обич.

Той се гневи срещу единението, макар с хармонията на цялото

да са блуждаещите контури на света му.

Той на Вселената и Господ дава желание за множене

и заради множеството отнема тяхната самодостатъчност

макар това безнадеждна да прави самотата му.

Какво ще спаси самопровъзгласилият се?

Вяра. Лично негова – от него сътворена – обгърнала човеците, всяка твар и камък и

звезда. Божественото тяло – Вяра. Ръбът на Вселената – Вяра.

 

 

-  Ще създам утопия защото думите  го могат.

Там е мястото – от камък и дърво.

 

 

 

***

 

Само шепа достойни мъже съм

срещал по страниците

И толкова носещи с чест живота си

според написаното.

 

 

 

Утре ще прочета „Смъртта е занимание самотно” на Рей Бредбъри

защото това е добро заглавие за сложни мисли и Край.

 

Очите на мухата са гъвкави, целостта им е лабиринт на зрението.

 

Пукаше отделните очни гнезда с настървение създало микроскопичната карфица.

 

 

 

***

 

Той разшири сетивата ми до възбог.

 

Живот му беше непрестанно взиране в сълзите на момичетата,

изследване на вировата им тъга –

там където удавниците се оглеждат в удавници,

където дълбочината е тясна и взима дъха.

 

Той прие единението с траурната дева.

 

Студената усмивка, която го чака във черно и нейното –

„ще го обичам вечно” пропълзяло след всеки посетител

по изпращащите стълби.

Разбра, че трябва да сътвори рай, за да изкупи вината си.

Всяка вина.

 

Той разшири сетивата ми до възбог.

 

 

 

***

- - -

На крачка съм от това вдъхновение

разпределило пътищата във мравуняка.

 

 

Думи за мен

по студенината на тялото му

„........ на крачка от.................”

 

 

- - -

Трябва грях да поставиш

върху сърцето на някой

за да те има.

 

 

Трябва фоерверк или самота да съпътства избраната съдба.

Да си изгарящ или застинал.

 

 

Като зли вълци израстват

кутретата на самотата

Търсят глутницата

и когато я намерят –

хапят.

 

 

- - -

Аз съм призрак

Живея като такъв

Нямам име

Пазя своето безплътие

 

 

 

***

 

Вие по природа сте експлоататори, паразити –

вярвате че трупате живот, но то е само повторение.

Голото дърво, светкавицата и неврона...

след пренаписване на геометрията

всяка форма ще е цялостна и неповторима.

 

 

 

***

 

Маслините изгарят във краката й

Вятъра е одраскал небесната й кожа

Нежно я докосва димът

Тя се блъска като вълна върху скала

И нахлува сякаш черен облак

 

 

 

***

 

Той е собственик на вярата си.

Дал е и двете си бузи за удари

за да прекъсне съдбата.

После призракът продължаващ през времето се разпада

и новороденото е млада душа в младо тяло.

 

 

 

***

 

...заради богоборството слепило телата ни.

               

Знамената се вееха в подножието зад гърба му.

Шумът на множеството се сливаше и извиваше в гънки довети от вятъра.

Двамата, които го изпращаха спряха по средата на стълбищния купол

и неловко зачакаха.

Той продължи да се изкачва сам, с отмерени стъпки.

След като достигна края на стълбите спря на малката платформа леко задъхан.

Единият край на полукръглата платформа завършваше с ръб,

а след него пропаст.

Той застана на ръба с вдигнати към небето ръце и затворени очи.

Капки дъжд се стичаха по лицето му.

Няколко мига застиналост,

след това невидим жест го оттласна в безлюдната пуст.

Световният господар се коронова и уби.

 

 

Заразна пролет усмъртява

ледените люспи на усамотението.

 

 

 

***

 

Аз съм надвиснала сянка. Огромен облак.

Моето продължение зависи от волята ми.

                                                           Освалд

 

 

След неароматното омекотяване на пръстите

ценителите със завързани очи бяха въвеждани във обезшумената

зала за докосвания.

Там върху страните на еднакви по размери кубове е разположена

симфонията на допира.

Пипащите прокарват пръсти по повърхностите съчинени от Освалд,

за да изживеят с различно усещане делото на автора.

 

Освалд – поета на дланите.

 

 

 

***

 

Думите ще бъдат заснети и преобразувани в снимки върху хартиен носител.

След което ще се раздават като насърчение за употреба на продукт и ситуация.

 

 

 

***

 

Орбиталните семейства от две поколения живеят около земята.

Техните жилища са спътници на планетарната твърд.

Създадени са като разселващи единици, като олекотители на човешката маса.

Тяхното Аз е на пътешественик, чиито деца са обречени да напуснат познатото тяло,

защото там, където отиват гравитацията не е или е

прекалено достатъчна.

 

 

Дървото е скитник от планетата Х.

Птицата от планетата Y.

Човека от планетата Z.

Нашествениците се подчиняват на гравитацията.

Дланта върху която Са има свои очертания.

Да ги следваш значи движение. Докога?

Съзирам не застиналост. Моят език е слаб.

Там някъде съм изоставил и древността и покоя.

 

 

Всяка човешка емоция трябва да бъде въплътена във самолет

с голямото си тяло разрязал облаците.

                                                                                         Освалд

 

 

***

 

Какво смислено можеш да направиш освен да се пренесеш в жертва? А зад теб,

до теб, във теб да стои цялата армия на вярата, разума, езика, оцеляването,

естеството, дома, себенадскачането, манипулацията на пространството

чрез движение, недостатъчността, стремежа, създаването, множенето, бунта –

неравен, институцията – пространствено състояние на обществено качество,

стимула за действие, формата на благото, душата без тяло, тялото без душа,

следоцеляващите нужди, Другото, Третото, геометрията, групите –

слети от взаимна необходимост, междинниците...

 И той – свалил мантията на тялото и на душата си – начало по необходимост,

 последен, принуден...

 

 

 

***

 

Да се събудя сутрин и да почувствам вярата си.

Разтуптяно-спокоен, дом за женски души.

И нито една няма да се омъжи. И ще живеят като тъгата си –

облачни, топли, натежали от вятър и дъжд .

                                                            по Платонов

 

 

 

 

***

 

Заключи устните си във черта

И вятъра отряза с поглед

По топлите полета, върху хълмовете

Приветства

Пепелните пеперуди

 

 

 

***

 

Моят Татко владее настоящето

и ме пази,

защото знае, че мисълта и сърцето

ми го творят

такъв, какъвто иска да бъде.