Представеното пред вас, разделено на години, по някакъв начин отразява периоди от моя живот. Време през което съм търсил истината за себе си – истина, която все още не съм намерил.
Научих обаче няколко неща: много често съм искал да избягам от “бледото полусъществуване” на собствената си личност и на другите по принцип; много често съм поставял мнението си по-високо, отколкото е заслужавало и много често съм надценявал възможностите си.
Самоцелните ми стремежи, “издиганията ми”, парадирането с човешкото величие, всъщност показват една огромна безпомощност пред моята слабост и живот в границите на ежедневието – моят и на другите.
Глупаво е да се мисля за “по-голям” от Бог, но от друга страна съм убеден, че животът ни не може да се измерва само с покупката на телевизор, кола, къща и т.н. вещи. А направо е абсурдно хората да се смятат за богоравни, заради подобни придобивки.
За това продължавам да вярвам, че човек трябва да се стреми да се надскочи, но не с цената на всичко и в надпреварата със собствените си слабости да не забравя да уважава и цени живота.
Може би Стремежът остава единствената истина или поне надежда, съхраняваща в нас вярата в свободата – безкрайна, съвършена, несънувана Свобода, която с думи не би могла да се опише.