***

...като оставена бележка върху масата,

послание за бъдещето,

където живее този, който ще сбъдне,

целият от пълчища,

пълчища в атака

или до Него – с главно Н, моят него.

Той да ме чуе, да ме види,

да задвижи механизма.

...пак си го представям като лавина,

като бързо движение което помита.

 

Гневен към света. С изначална антипатия.

Предопределяща причина – раждането такъв...

 

Може ли човек да си представи една от силите – които движат – да е друга.

Машина на времето – всички тези убити пеперуди преди сто години,

всеки стрък трева, всяка лековита билка откъсната заради венец.

 

И красотата на момиче ухае на... живот от цвете.

 

 

Деликатността на пръстите му когато пишат.

 

Крехки хора. Телата им. Нещо голо и опънато.

 

Духът му да ражда звуци.

Изповед като предсмъртна бележка ... и ранна смърт...

... духове сякаш рана, от която тече не кръв, а красота болезнена...

защо тяхната мъка не може да бъде утолена?

– Как ще зашия язвите когато иглата е ръждива

И съм тук по волята си

И ме има – защото ми се живее

Ордите ще размешат кръвта с проклятия, викове… проклятия.

 

Благословията която раздават.

Докосват по ръцете, шепнат думи...

След това слепите проглеждат

прохождат сакатите

изригва вулкан

изтрива света.

Остават бели ризи

– свободни –

слънчеви пълчища загубили планетата си.

И щастието прониква в скалите, пръстта,

във всеки атом на друга планета –

земя с красиво име.

Нашественици.

Безплътни нашественици.

Щастливи безплътни нашественици

или скитници...

Жалко за океаните, за върховете.

Редът на нещата е в лава

и жар.

 

 
***

Подготвя се за вдъхновението.

Последните от нас. Първите от нас.

Мислите не могат да текат плавно когато някой ги слуша.

Само в главата бумти.

Вдъхновението.

Силата на един, който може да събере всички като в ръкав.

Замахване между редовете.

Мисълта не може да тече –

тя спира, слага точки

.... за вдъхновението, подготвям се за вдъхновението…

... духът на мравуняка. Сякаш става по-голям, Той става

по-голям, огромен. Нараства силата, мисълта му

няма край. Просторите са запълнени за живот.

Останалите са по пътищата на кръвта му,

всички са по пътищата на кръвта му, себеподобните,

подобните нему са по пътищата на кръвта му.

Строят страните си, градовете, селата, отделната

къща – от дух, който е негов, толкова е голям

духът му, че става на тухла, на камък...

Дърветата са целувана плът, облаците – аромати…

всяка частица, всяка частица...

Защо този дух ще има цялата тази сила, защо да я има,

кой е той, кой съм аз за да имам тази сила, откъде ще дойде.

Светофари, гняв, злоба, радост... откъде ще дойде цялата тази сила,

как ще се освободи духът, как ще следва желанията си,

колко голям ще бъде тогава, когато няма преграда пред него.

Огромен дух. Огромен. Сега. Какво го затваря. Има граница –

тя поражда безсилието, моето безсилие, логическите кръгове

водещи до никъде, остаряването, остаряването като мрак в пусто място,

неравностите по кожата, остаряването, старея, духът не може

да бъде истински или да следва желанията си,

А ако можеше какво...??? “...дори светлината там е тъмна”

 

 

...Аз вярвам в Него, вярвам, че той произлиза от мен – по-голям е от мен,

живее над мен, но е и в мен и ме слуша. И се вдъхновява от мен.

Моят Небесен се вдъхновение от мен.

Вярвам, че докато говоря Той чака удобен миг, за да прати прозрението...

Той знае дали трябва да следвам желанията си.

Той гледа душата ми. Той отглежда душата ми. Носи я в шепата си.

А окото му блести отразено. Едното по-голямо от другото.

 

 

Целият този бунт срещу реда на нещата. Бунт... бунт не е думата...

Редът на нещата

... страх от камъни, които те затрупват

чупейки костите...

 

не харесвам това, което Е...

Страданието не може да бъде оправдавано ...

Ведрият дух... не, не, не ведър дух –

представям си го като острие което минава и изменя цялата същност.

Не че реже, не предизвиква болка; по-скоро като хладен полъх, от който

къщите стават по-бели, а през лятото блестят светулки над замряло село

 

...и всичко е някак широко...

Повече въздух.

 

 
***

Господ заравя сърцето ми с лопата.

Разпилява кръвоносните съдове.

Храни сенките на наркомани.

И болката – захвърля емоции.

Взрив на най-нежен

настръхнал в закана.

Падат скали, изместват долината,

желязото като пътеки е застинало.

Стада многобройни тъпчат този скелет

хиляди години.

 

Ще дойде ден във който

всички трезви гласове ще млъкнат.

Ще носят корона на печал

и щастие което предстои.

 

Той ще е слязъл на земята,

ще върви в прах и лято.

Той – пиещ соленото

на всичките сълзи.

 

 
***

... като част от аленият бунт,

тупти сърцето ми без вени.

Къде...??? а тялото ти изтанцува посоките

и премина...

...................................................................

Идва аленият бунт.

Покосяват с пистолет главите на главатарите.

Пак са тъжни момичетата... Изоставени.

И е само обич, което запълва

празнината оставена от Tатко,

А те пищят, безумно тихо

и сякаш болезнено умират – най-красивите –

донесли луни през очите си,

които да достигам.

 

 
***

Връща се този, който съсредоточен във себе си

дописва завещания и мъка.

...да допишеш мъка – сякаш всичко кървящо се събира

и червенеят очите ти.

Най-любимите предизвикват страх,

защото ги дебнат чудовища...

Но ще напиша рая и то ще се сбъдне.

Като пролетта от която няма връщане.

Без нокти, само Смисъл дошъл от нищото,

сякаш предизвикан –

силно пожелан – място за усмивки

и тъжни момичета.

 

 
***

Ще остана верен на страха си, на несполучливо

избягалите. Ще ги събирам в армии, ще пия от ръцете им...

Ние довършваме пътя като камъни разполовили полята...

Някак нещастни, неяздили никога дракони,

нестъпили върху слънцето. Изтляли - тук - на земята.

 

 
***

Най-милото момиче го взима влак,

отнася косите му на изток

до кожата нежна на изгрева – неговата кожа.

И от водата на сълзите й стават океани

неизмерно дълбоки.

А от тялото й – три спасени живота.

 

 
***

Барикадите ще рухнат под тежеста на неудовлетворението ми,

ще загубят смисъл знамената, остриетата настръхнали,

ще притихна върху огън, протегнат към слънца... и още ... и още...

и още...

Ще са вечно отворени очите.

 

 
***

...Татко пази момичетата ми,

изпивай соленото на сълзите им,

създай пространство запазено за тях

топло място, прегръдка – в този свят –

ласка от най-нежно свити пръсти.

Грижи се за най-красивите,

зашивай белезите по рождение...

сякаш извинение че оставил си ги Тук.

 

 
***

Доближавам се до предела... къде е щастието,

защо губя увереност и не блестя върху слънцето...

Бездните се разтварят... някой ще отговори на напъна

със много настръхнали знамена... И върху

всяко знаме – безкрайно тъжен – ще умирам.

 

 
***

Слънца влизат във домът ми,

едно отнася жена ми

Момичето се смее
като топлина и хелий.

 

Разделям ги сякаш хляб за устата

на гладния.

 

...и са лудост поемите

ронят планети от ръкава на Бог.

Той ще се усмихва и разбира...

 

Ще го пренапишем.

Ще бъде друг.

Котките по пътя ще са вселени

несмазани от ничия кола.

 

В самодостатъчност.

 

 
***

Рая няма да го докосна.

Ръцете ми ще го дерат,

ще слизат парчета,

най-хубавата част

от градините...

За тях, за сърцата.

За моята обич. За тъгата.

За доброто когато дишат.

За момичетата, за тези

измъчени от ножове и смачкани,

които Тя дебне

може би като спасение

или последен гърч...

 

Аз живея за тях...

Пази ги...Знам че ме чуваш.

 

Разполовявам ги като хляб за душата си...

Със забити свещи.

 

 
***

Хайде, ще дестилираме тъгата,

някак настървени ще я разплискваме,

ще създаваме сълзи до прозрение...

И нека плачат всички,

да изкарват вътрешностите си –

оголени и светли като остриета –

предизвикват ласка,

свалят Небето. Най-Тъжният отгоре,

който знае да прегръща, да бъде топъл

и в светици да превръща момичетата.

 

 
***

Няма да се дам на бунта, който носи смърт.

Няма дори да присъствам и когато адовият властник се надига

Ще бъда първото крило –

този, който разтваря място за еднодневки.

 

 
***

Истината я крият облаци –

като слънце което се губи

между пръстите ми.

Те плачат –

храна за борове –

докоснати до студенината на космоса

и до труповете на хората-спътници.

 

 
***

Момчето носи разум, намира смисъла,

всяко скрито прегръщане е откровение за

добрата воля и бунта преминал през сърцето му.

Тогава няма жестокост, нито обида,

дните са един след друг – нижат се

Слънчевият вятър ляга върху тревите,

а те блестят и преспиват

И до корените косите ми са все по-близо.

 

 
***

Най-добрите само присъстват.

Откриват ги и ги убиват.

Настървението е безсъзнателно.

А камъните по-твърди от истински.

 

Грехът на жените са мъжките им рожби.

 

 
***

Всичко, което е страх и носи проклятие ще храни тревите.

Мисълта увяхва под кръвожадната жестокост на корените.

И най-хубавото цвете е хищно – изяжда слънцето докато цъфти.

А реките са пълни с удавници и шепот на духове.

Покоят ги плаши, те се връщат като зло послание,

като недоизживяла времето си плът.

Истинските живи чакат сърцето им да спре завинаги,

да разровят пътя и да мълчат завършени.

 

 
***

Косача оголва тревните хълмове и намира ръцете си вълшебни...

Настървено сече глухарчета докато слънчевите лъчи точат косата му.

Като оголено проклятие блести,

като беснееща хала предвестник на горски пожари.

Зад гърба на този безумец дух огромен се надига.

Ярост ще е за планетата. Титан във облаци.

 

 
***

Да не изгарят пеперудите еднодневки...

Тяхната нежност под ръцете ми

Да докоснеш чистота и ручеи да се сринат от небето

 

Той зида комини на върха и проклина тялото си.

А то умира само и в псувня.

 

 
***

Пиянско бълнуване изяжда сричките... момичето убива.

Сърцето му спира. А тя не разбира, че отлита...

И няма да спра.

Той съжалява... Той... Непознат изтълкувал моите сънища...

 

 

Само дописвам, без начало...

Докосвам очите ти, влагата от празното легло.

И летя в полунощ над снегът върху клепачите.

Но поне сме двама, хванати за небето.

И една ще издържи, вкопчена в сърцето ми.

 

Моята любима като моя тъга.

 

 

Застрелян зад боровете предател... докато копае...

Убит в учудване и върховна наслада... на мръсник...

мръсник... мръсник...

 

 

Дори когато съм зъл ще съм нужна реалност за себе си –

камък затиснал гръбнака на безсъзнателна нищожност.

 

 
***

Най-яркият представител държи копие...

Пази нежните целувки по врата

и вълшебството на красиви момичета

пренасящи слънцето като ласка

по раните на страдащи момчета.

Ноща разрязват с белотата на дланите си...

 

 
***

Братството носи себе си като чумави войни,

всеки със своето проклятие трови планетата

и от дупките в плътта – чернее слънцето.

Огън ще ги изгори, тях

и заразната им жестокост.

- Който остане в мизерия ще умре, жалък, в самота и ежедневни пороци.

Допих най-хубавото на сърцето си.

Вече Тя може да ме дебне...

 

 
***

След като падне дъжда се прояснява главата ми,

раменете олекват и във вятъра самотата е като криле,

а разтрепераните пръсти безнадеждно се отпускат ненужни във въздуха.

Днес светлината е буреносна и преди отровата да се разлее –

сълзи и усмивки, разтворени прегръдки и полет...

Настръхвам в тръпките на отделянето... вече никой не ме чака,

сам , във покой... над мен птичките божии – щастливи и вечни.

 

...притихвам.

 

 
***

Солта е оставила тъмни дупчици под очите им като родилен белег.

Спасителя се ражда – объркан, предизвиква страдание И умира в отчаяние и болка –

съживил няколко сърца, създавал планети...

Все пак всичко свършва за всички.

Извинението на Господ бе топла длан разтворила мъката в гърдите.

 

 
***

Когато различните ме погледнат –

издигат цялата ми мъка,

събират отново всяко камъче

създават пустиня с дух –

бледо същество, което намира любимата си мъртва

върху клада от пясъци.

 

 

Аз горещ... настръхнал за меката трева на утре,

за знамената разхвърляни по хълмовете,

 

Мокротата измива дланите, с които я докосвам

и тя под мене е цяла като изгрев – неподозиран, нов –

съборен върху бездиханни устни,

събудил надежда, пролетни цветя под ледената пръст.

 

Смея се със птичи ръкави промушили облаците.

И слънце над градовете.

 

 

...от хипнотичен призрак... до бяла риза за куршумите.

 

 
***

Вземам бледостта на жена ми, дера кожата й,

очите й като топла пръст разплаквам.

Не казвам съжалявам – като косач за душата й – режа и хвърлям,

а там където тя пада е парчета огън под краката ми.

 

 

Мога да бъда жесток в безсилието си.

Ти ме избра.

А сега съм пръст,

земя за детелините на майка

и твое минало...

 

 
***

Господ заравя сърцето ми с лопата.

 

Настървено се усмихват копачите.

Алчно носят храна за децата си.

 

 
***

Сълзи в дочаканата пролет

с бурени над главата ти.

 

Дали не е време...

Дали не е време...

 

Аз – белези по тялото на моята любима

 

 
***

Татко ти ми остана

по-кървав от касапин в облаци,

безразличен

не ме виждаш дори

гладен си като птиче за музика.

...

със струни, които убиват дърветата

и в реката давят мелодията и тялото ми.

 

 
***

.................................................................................................................................

Не вярвам силата на един да е достатъчна. Промяната е порочно затворена в същност

по-голяма и от най-светлата личност. Няма послание, което да спре кървавите реки в

името на живота. Но..., във всяко Но, се оглежда един добър син – този – чийто мечти

разтварят пространства и за когото заметресенията са нова земя, простор за птици –

летящи прегръдки като предопределени за нас.

И белега му в небето е процеп, тънката линия, която ни прави великани с топли сърца.

..................................................................................................................................................

 

 
***

Нито дума повече.

Над всеки от нас тегне проклятие.

Жажда по най-милите, заглъхналите гласове...

Малките птички на Господ умират в самота,

докато красиви прекосяват улицата с очи в облаци.

Ако падне огън от небето, тъгата на майките

ще е само миг, преди да отидат при децата си.

 

 
***

Без лична емоция.

Функционер на световни земетръси.

Моята любима...

 

Моята любима спи в съседната стая вече сама – красива когато е бледа,

топла от прегръдките на дъщеря ми...

Тя не вярва в думи. Но го пиша за теб, когато/ако го прочетеш,

като тайно послание да те докоснат ръцете ми и да ти кажа:

вече си в кръвта ми, няма измъкване – аз и ти сме успешно

разделени сиамски близнаци,

с белези от ножове и намален брой животоспасяващи органи.

 

 

Празнотата е простор за ветрове

Проклятие от което страдам.

 

 

Вървя, марширувам –

дайте сила на момчето, то идва...

Във прегръдка, която отблъсква.

За да продължи към своят леден блок.

Към свитият си зародиш.

 

 
***

Алпинисти ще носят знамето, поети ще умират върху ледени върхове

и вятър от птици ще развява косите на тъжни момичета.

От сълзи, сол, разранени нокти, нерви скимтящи под ударите –

ще възкръсват новородени, сякаш излязли от моретата – водни същества –

заселили нова земя с прозрачна кожа и ведри погледи.

Там няма да има гравитация и всеки ден ще е полет;

като мълчалив поглед на влюбени ще са докосванията им;

а живота – прекъснат кръг, състояние на запълнена празнина...

Несъществуващо пространство от тънките нишки на душите им...

 
......................................................................................................................

 

 
***

Бащите са пленници на синовете си,

очите им увяхват от сълзи.

А синовете – луди вестители, красиви птици, русота...

Техните нощи – заря над такситата, несподелена безнадеждност...

В миговете им няма реалност,

само сумрачна нервност преди зората,

когато в буря облаците носят пътища

и кръвта на убити дървета.

 

 
***

Мъжете са заровени.

Над майка цъфтят бурени.

Сърцето ми е лед.

И пристигане...

 

 
***

Вечерта носи остри игли, нещастието на вече осъден...

и тялото ще е настръхнало цвете, бледост хвърлена върху леглото.

Моята любима спи и умира; от вода се ражда, блестяща пред очите му.

И я отнасят самолети – по-далечна от океани, по-приказна от първата ни среща.

 

 
***

Колко тъжно и жестоко е сърцето ми.

Стреля по бездомните кучета,

намалява болката със смърт

Лицето ти се приближава и плаче. А сълзите са кървави

като от чудодейна икона.

Мъката изправя краката; връща душите на майките –

здрави синове да прегръщат.

 

 
***

Тялото му под липите...

Който извади сърцето му ще се усмихва

направил добро на птиците.

 

 
***

Първото велико дело на тези мъже (в залез неземен те ще се погубят)

беше да съберат парчетата женски души и да създадат голяма майка

с лъчезарно дете, по нищо неприличащо на тях.

Като светли къдрици са кръвоносните му съдове –

расте между слънце и друга планета.

Хранят го макове, метеорен дъжд –

живее – радост за очите на майка си –

в тишина и щастлива далечност.

 

 
***

Да се съсредоточим в твърдите шепи на Господ.

Той е жесток като наковалня –

изправя пирони, убива хлебарки, жените сами по пътищата...

И Е зъл като пияна тройка, разкъсала момичешка бледост сякаш салфетка.

По-гладни от великани в самотна вечер. Носят себе си като омраза

и човешко отвратително нищожество.

Заради тях се ражда злобата. И добрите коват брадви.

Опиянени в маранята. Кървави... сутрин.

 

 

Запазвам адовият властник

като последна сричка.

Но преди да бъде...

мечтание

свобода в полето

летящи

хора в облаците.

Като моята любима

която вече е отишла...

 

 
***

Алфонсо ди Мидейра – известен като Фонси Бледия –

роден от майки победителки, търсен в 94 страни, убиван от жени светици.

Води след себе си ада и кучета... сее болна математика, дели безкрая,

преодолява гравитацията. И стоварен върху слънцето крещи, че

две крачки го делят от океаните на неописуемата, само негова вечност.

Ще умре за престъпления срещу човечеството, замръзнал в Хималаите

върху леден връх изпълнил смъртното му наказание.

 

Игла от сняг в огнено тяло на еднодневка.

 

 
***

... в такъв случай черните дупки трябва да се възприемат като желание за максимално

съществуване във себе си.

 

 
***

... идването на Алфонс промени съдбата...

Алфонс говореше, а кентавъра го слушаше. Кентавъра не каза нищо.

Вдигна стрелата и уби Алфонс. Така Алфонс остана не в историята,

а в митове. Като най-съвършен раждан някога. Неземен...

Стремеж, живян във времето. Полъх на идеал убит от жестокост на призраци.

В чистотата на магиите, в забравата, под водите на тихо езеро... Той е там

и зове надолу.

 

 
***

Най-големите разцепват градовете с брадва.

Те не прикриват злобата си. Те са жестоки.

За тях няма свещенни истини, предопределен ред, книги и хармония.

Те не са разумни, те са яростни, със сляпата ярост на гнева и тъгата.

Хаосът, който създават е предверие, вероятност, споделена енергия, мъст,

последна ласка от гигантска длан, свят след катаклизъм, като озарение.

Ако имаха сила щяха да разбъркат космоса, да променят музиката, да разкъсат душите,

да запращат слънца в черното око на тунела –

до кога?... до кога ? – ще намерят ли място, ще намерят ли време, ще бъдат ли весели,

ще спрат ли стона, мъката.

Ще има ли край тяхното неудовлетворение, ненавист.

Какво са децата им – освен усмивки.

А те ... притихнали в точка, която се отдалечава,

която Не Е

 

Тяхно дело е Времето и щастието и неудовлетворените,

които ще дойдат... за да погалят...

 

 
***

От тази тъга не можеш да се върнеш.

Тя изписва страниците, плюе върху думите,

тя е цялото в своето движение или застиналост.

Смъртта поддържа равновесието, отнема телата.

Страданието на душите, които не могат да се слеят

и накрая се убиват, е предопределено като краят,

като слабостта на присъствието ни във времето.

Смъртта отнема... тя спира светлината за живите

и изпълва със злоба или примирение.

Тя като неизменен факт е естествена. Тя е безсилие.

А мъката – продължение на дните, ежедневие

което те учи да приемеш слабостта си, да си мъдър.

За тази тъга няма бунтове.

барикадите са мършави, голи тела, изкривени кости, болест, лудост,

незабележимо присъствие покрай целеустременото лутане на крачките.

Тази тъга мирише натрапчиво, тя прозира в миговете.

Тя е знаме на обреченост и яростна молитва.

 

Тя ще свърши с последното сърце – отшумяващо като огън –

затворило клепачите на всичко.

 

 
***

Преди да напусне градината със стотици малки камъчета,

се обърна назад сякаш да изкрещи върху тях,

но не издаде нито звук. Стъпките му отдалечаваха кръгове –

идеални като оправдание. А нейната мълчалива дълбочина го поглъщаше,

за да види всеки спомен окървавен от нокти – така далечен,

но още толкова ярко-тъжен, че сега цветята увяхват

и неизвикан стон го преследва...

 

 
***

Тя събираше костите на мъртвите след него.

Сливаше разпокъсаните дрехи на душите.

Докато той гореше

само тя го обичаше...

 

 

Раят идва с нокти

...преди да падне небето...

 

 

Взела е сърцето ми

в мрачна стая,

където я убивам...
 

 

***

Двете сърца не могат да се слеят.

Те нямат дарбата, причиняват болка.

Не мога да спра кървенето.

Не мога да лекувам.

Опитите ми са човешки.

Грешките ми са човешки.

Мъката, която съм причинил е голяма,

а дланите ми – безпомощни.

 

Кой тогава?

 

Кръвта на едната

и кръвта на другата

изтичат...

 

***

Никоя система не може да премахне самотата, никое общество. Системата

може да намали човешкото в неговата лошота. Но самотата ще остане винаги като

желание. Стрмежа да си над, да си Друго. Тя е сила и отчаяние от

недостожимото. Тя e проклятие, което тласка към скока....който не мога

да опиша, но знам че след него ще е различно, ще е хубаво.

 
***

Божествена е вярата

реалност

светове

с други хора

във вероятност

където да бъдат.

 

 
***

Красотата на дърветата се слива със присъствието ми,

потоците се губят в дупки, щурците са нощни птици,

а светулките от детството ми блестят неузнаваемо самотни

между мен и градината в която отдавна съм се усмихвал.

 

 

А над лапите му – страх, самота, левкемия от която умират невинни.

Драскотина, кървяща продължително... И не спира,

размазала всяка усмивка...

 

 

Моята жестокост няма грници.

Разтрелва невинност...

Събира сълзите й...

Дави я...

 

 

Тъжна е музиката, ужасно тъжна. Като камък върху гърдите –

спира дъхът, освобождава го сякаш вятър над искрящи в бурята хълмове.

Сърцето ти тупти бясно и замръзват черешовите редове под полета му.

Небето е достигнато в застинало успокоение; студено е –

птиците се страхуват и прибират крилата си.

Бездната ехти в сумрачна стая, където в своята свещена бледост

ти вече не ме чакаш.

 

 
***

...Миг в който всичко стене и свършва пътя в яма...

запалена къща, празнота по улиците, в паднало слънце, хладният вятър

и анасоновите колоездачи.

Губя част от кръвта си – без рана, без болест – Тя се затваря в самотна стая,

а сълзите й разтварят душата ми и прояждат... всяко кътче от нея,

всеки спомен направил живота ми истински...го няма, не прегръщам –

изтрито е времето, започва моето избрано скитничество и агония,

предопределеното неумолимо се сбъдва –

Тя – чиста.

Аз – магнит за гневът на мълнии, за безпомощност жалка и жестока,

за блато като цвете разпиляно в погледа

Тя – моята любима с очи като земята е горда, далечна, недокосната –

в своята бледост по-голяма от света, метри над земята, като пеперуди,

като озарение след което си приласкан и пречистен.

 

 

Трябва да съм в унес,

за да повярвам на думите.

Те са ехо, отражение...

Отминала мъка...

Ров, във който хвърлям безпомощност.

 

 
***

Силата на съзнанието му е така голяма,

че може да се застреля два пъти.

Препятствия са слепоочията ми.

Твърди, като каменни плочи.

Моята усмивка в девствен сняг –

пътека към златотърсача

от спомените ми.

 

 
***

Песимизма е практика, неосъзнат стремеж към злоба, жестока разправа с всички.

Не виждам сълзите, аз съм сам в себе си; концентрирам се, не плача,

а беснея... в дъждове като стени.

И скалите са трибуна –

убиват танца на оратора, разчленяват движениета –

до отвъдно наказание за всяка запазена невинност.

 

Не със страх идва при теб.

С болка – изпитана и причинена.

Там ще събират костите му

и ще го мразят.

 

 
***

Пада тишина над думите.

Край на всичко свято.

Изроди се този южен красавец.

Спомен е искрящият белег.

Само тъжна, настървена жестокост го води.

Зад него нищо. Призраци.

И стар свят, който се възражда – същият.

 

С колко проклятия се връща при Баща си, с колко грехове.

Обречен на мъки е светлият порив;

на мъки и вечност.

 

 
***

Как плаши злобата.

Колко е жестоко отчаянието.

Тя минава между сълзите си,

дави се...

Родила се е от бездна.

Харесва топла длан.

Стремежа е пеперуден, несъзнателен...

прекрасен рояк над водите, които я дебнат.

 

 
***

Системата се мъчи да оцелее – тя е конвейрно жестока.

Раят е като озарение не търпящо възражения – по-голямо от всяка дума,

по-силно от всяка армия.

Къде е озарението?

Дали звук преди смъртта разтърсил бъдещето като мълния за душите.

 

Ще се самозабрави ли добродетелният принц, ще пролее ли реки от кръв в името

на човешкото щастие преди да го спрат, убият и върнат времето назад. Времето,

в което принцовете се убиват току-що родени.

Ще се слеят ли Първите?

Ще бъдат ли народ от великани?

Ненаситни съмишленици.

Безтелесни, отделени в примера си, в миговете занапред.

Дали не е по-силна забравата. По-голяма алчността. По-близко безличието.

 

Какво изтръгва съществуването от него самото – огромни вълни, заблуден

куршум, открита красота, насилника? който мразиш, тревата в мелодия,

озверелият блян, кристалите химия, любовта – как изведнъж чуваш смях –

весел, нежен, галещ, гръмогласен, топъл, разтърсващ смях.

Може ли да примири сърцето си, да се претопи, да бъде човек...

 

 
***

Миражите са превърнати в пепел. Кротките дракони по ръба на пустинята

са убити от парчета желязо. Любовните прегръдки са завладяни със сила

и отровен бяс на недостойни.

Те ще крачат по белите стъпала обути в тежките кожи на ботушите си.

Те ще имат палати от пясък, кули в небето, от които да докосват ласките на облаците.

Те ще притежават унизената кралица на тигрите.

Те ще са победители. А върху знамената им ялови хищници...

Ще се подиграват. Ще горят.

В безжалостна злоба ще умират. Грозни. В пустош...

 

 
***

Мъжът в сивите полета на облаците, задъхан,

благодарен за щастието да е там.

Затворил себе си в дъжд и есенни ветрове, забравил дълга си, спрял да мисли,

притъпил емоциите до радост от своята далечност.

Дъхът му е дълбок.

Пулса бавен.

 

 
***

Студена е земята където върви –

празнота от погледи, от устрем към себе си,

от хищно ежедневие, което поглъща викът и го превръща в отшумяващ стон.

Дали са на очите й безнадеждност.

Блясъка на живота се бори с блясъка на солта – причинява белези,

изкусителен шепот на смърт.

И като балерина върху височини е приела изкушението; оставила се е на времето –

чака да я вземат бездните

и във вихрен полет да я понесат.

 

 
***

Търпелив ловец настръхнал в мрака...

 

 
***

В душите ще погледне, във всяка мъка.

Ще бъде нежен, топъл и прегръщащ.

Ще спира болката, от радост ще разплаква очите.

Старците ще спят под неговото слънце, децата ще растат

във прашен август, във водите на ноща – светулки.

А мъжете и жените – родени с белег –

ще са в аления пристан на сърцето му.

 

 
***

Тялото е оставено само –

покриват го белези, мъчи го умора.

 

 

Идвам братко.

Днес жесток

утре с огън.

А когато свърша

ризата ми ще е

снежно бяла.

Последният завърнал се

като усмивка

във щастието на всички.

 

 
***

С превзета изящност на движенията

разкъсваше полумрака белотата на ръцете му.

Вятър над листа сиви от пепел изписва поривите, разпилява сенчестите ручеи,

обърква движението на изгубените в пъстрота риби.

Красотата е тиха и може да се гледа дълго, да потъваш в призрачни

момичета, излезли от сънища, от унес на заспиващ старец.

През пелената от поникнали череши, котка докосва очите му...

искри нокът върху клепачите, разкъсва аромата на сапун вплитащ се в ноща,

за да ухае утрото...

Когато слънцето отново се покаже...

още далечно при горите есенни,

пясъчните лодки отплували във самота

прилива по пълнолуние са спрели

в хлад да потопят телата им измъчени,

да върнат душите на луната.

 

 
***

Бъдещето трябва да изненадва, да бъде като мълния

превърнало пясъка и скалата в желязо.

Вероятност, която се сбъдва. Предсказание от сълзи.

Кръв по ръбовете на миговете в които сме –

всяко вдишване е примирение, бяс, оцеляване... И дори в красотата

нишките на страданието пулсират, показват лица –

обреченост, лудост, безнадеждност.

Върховете аленеят от жестоката небесна брадва

и от нищожната крехкост на плътта.

 

 
***

Невинни като бебета лягат кучетата върху пръстта на мъртвите.

Не ги е страх от ръцете им, от нощни суеверия, от страшно предсказание.

Заспиват в сянката на паметниците. Сити от храната за душите.

 

 
***

Силата пази най-малкото, честта в сезоните.

Поля съм на синеочки

между цветът червен на мака.

Когато докосвам кожата

избивам тръпки –

по-нежен от бъдеще,

цялото страдание на целувка.

Той се навежда и проклина.

- Остави ме Татко.

Раздели олтара.

Убий свещенното.

И съм сам преди да бъда жесток

да ме забравиш

да се смея.

Покори сърцата им.

Да са щастливи,

да дойде алчният поглед на утре,

в което порастват деца

под топлата ласка на мойта любима.

 

 
***

„Самолетите са комети тръгнали към слънцето, за да се стопят в майка си”

400 души се връщат в първият огън, в топлината която като ласка е издигала мълнии,

събирала е клетки, разпервала е крила върху тялото на гущер.

Създала е дъбове под небесна длан в поле от жито.

400 души летят на запад, с ведри сини очи, поели залезната червенина върху лицето си.

Техният полет е като вълна от призрачни птици – сляли се с хелия.

Преобразуват се в летящи, в нежен дим на облак, в далечност на неземни –

зад тънка граница,

миг на сливане, в който телата им приемат протегнатото слънце.

 

Няма описание, което да предава жестокостта на падането. Загубата на дъх.

Момента, в който никаква сълза не може да изчисти сърцето ти.

Съсиреци по рождение. Агония като вой който предизвиква само желание да затихне...

Макар завинаги да спре и да отмине,

далечен за любимите ръце, на своите мили.

 

 
***

...където нито един спомен не остава е първопричината;

точка създадена от времето, населена с призраци, с форми, с постоянство –

след взрива само превъплащенията напомнят за цялостта на това дете събрано

от противоречия и от несъгласие да го има.

В лъчите на слънцето – мигове, мургаво чувство по тревите на август.

Кой със силата на своето желание отново ще събере точката

до невъзможно съществуване.

Притихнали, единни всичките неща се губят в шепа.

 

 

Господ, Небесното спря себе си – с най-трудното си творение.

Създаде своят собствен Край.

 

 
***

Съзидателната сила, кръвта на невинните –

този, който дава светлина размахва брадва.

Мъжете се събуждат нощем докато сънуват убийства –

водата ще залее сушата – ще оцелеят само хората с хриле и остри зъби на акули,

Ще бъдат техните градове светулки по дъното,

сърца на зародиш, който утихва.

 

Хора акули под водите.

 

 
***

Блясъка, чудовищата, раждането на звездите .... вдъхновената личност със сградите

на съвършенната си мисъл ... в космически водовъртежи, в бели ризи... където

върбите трептят като слънца разделени на атоми И щурците нощем разчупват

тишината на цветни парчета, възможни светове, мечтания... идеалният стремеж,

бебето, къс от който расте тяло... плът за сънища, земя за изолация ...

огромен оркестър събира музиката в точка, куршум убива душата, спира...

на себе си е пленник момчето и блести рамото му одраскано от светулки ... лъч

... кокиче ... и е покой, падналото слънце...

Мощ събирала тъгата на вселените

в своето необратимо затихване.

 

 
***

Ужасени бебета са черните дупки.

Не искат да ги има. И са злобни гиганти,

избледняваща точка спряла произвола на времето.

 

 
***

Идеалният свят е на вероятност до нас, отделен с тънка преграда от невъзможност...

Твърдостта на земята се разтваря от момичешка бледост

и майки повдигнали танкове...

Пустинята с горещите камъни е зелено поле пред вдъхновението на създател.

А Небесния е сътворил чудеса – щом я има нея с цялата прекрасност на душата й.

 

 
***

Само още година и в тялото ми ще се сбъдне благословия.

 

 

***

Съсредоточението идва от капките вода – подрежда предметите в линия.

Присъствието тежи върху раменете сякаш

тялото не може да понася обитателя си.

Приливи, усмивки във очите И над магистралата от светлина

изгубен пътник.

Времето се разлива, поема мислите, издига върхове от лед и камък...

По-близо до унес, при копривата, мъховете,

при котката полегнала над години смърт,

до огънчето на цигарата – най-горещата светулка на ноща.

Тихо е, с топъл вятър в тревата

затварящ клепачите за сън.

 

 

Енергията се събира в откъснато пространство,

в парче месо...

 

 
***

Над тополите, във върховете – залезни пътища, самолети...

Тя е далече като поет нощен въздух от макови полета –

при заминаващите пътници,

в тръпките на летен хлад.

 

 
***

Гордостта ще го превърне в свят.

Ще разкъса единството

за да бъде себе си.

Ще се изолира.

Без да е съставен.

Без да бъде част.

Сам. Невидим къс. Начало.

 

 

Татко ме кара да треперя,

излива студ върху мен,

цялата злоба на влюбени очи.

 

 

Разтварят предшествениците прегръдки... Не ги докосвам...

Сам като последен... паля слънцето... създавам различни...

 

 
***

Разговорите вече са други.

Кръвоносните съдове болят в очите.

Унесът е зъл до жестокост, цялата ми сила изпива,

губя представа, разкривени са кулите.

А мъката не оправдава настървеното опиянение,

забравата, тъжните очи на жена ми.

Къде са огнените вълни, бялата риза?

Ще се плаша ли докато гледам лицето му?

Хиляди метри над земята.

Първото дете родено в самота, без избор...

 

И не е достатъчно. Има още.

Цялата моя болка е върху красивото ми момиче.

Ще е дъждовно времето.

Ще обожавам погледа ти.

Далечна и прекрасна, сякаш в нещо изгубена...

 

 
***

Сбъднаха се мислите, спира произвола...

очите й се пълнят с дъждове, прелива реката и водите са отчаяние – неспирни, дълбоки,

със спокойствието на обречен, вече без яд и тъга –

чака последната глътка издишан въздух да пренесе душата му

и да го спре...

 

Пак при моята любима, с рани около очите...

Това е последният ден на последната година. И в пустинята,

където сладка лудост се събира – ще е моят дом;

върху огънят на камъните, върху сивите реки –

ще храня птици, ще чакам в прелест своят скок.

 

 

Не мога вече да се спра.

Сякаш скрит часовник заработи.

А не виждам лицето му и се плаша...

 

Изпразнено от смисъл е делото, блатни води задушават порива

и знамената падат като снежинки, но оцветени в червено;

тъжните момичета раждат деца-палачи – ежедневно жестоки, некрасиви, нетъжни...

самодоволни мъже, които убиват с неосъзнато настървение неземната прелест

на други момичета.

Но Татко знае колко горди могат да бъдат светкавиците, дъждът, вълните,

земетресенията – сеят смърт, носят бездиханни пророчества. Какво остава за мен –

нов черен дроб – вампир на органи, храни се с вътрешности –

вижда детски светулки, като реки от светлина през дворовете –

носят челото ми, подготвят страшното ми, човешко падане.

И съм белег в небето. Зашита завинаги рана.

 

 
***

Гори градът запален от горски престъпници.

Изгаря и последната къща с птици в основите си.

От вода се храни огъня и замръзват пламъците

в разрушителни остриета

протегнати Нагоре.

 

 
***

Няма да остане недокосната звезда от милувката на най-нежен...

Дотегнал на себе си, предал се на Баща си.

Каквото видиш е сила и творящ избор

... градините са пълни с дъщери...синовете са с протегнати пръсти.

 

 

Падна от гнездото на ръцете й

уродливо птиче...

 

 
***

Събра се тъга между очите и веселите бръчки,

солта на морето във рана –

моята любима е уморена като плюта икона,

сърцето й загнива и обрича на омраза спомените.

Трудно ще е пътуването на изток в отдалечаващото се червено.

Удавник е този плувец,

търси най-студеното място за да спре своето надолу.

 

 
***

Няма да достигна светлината струяща от спомените,

ще бъда грозен, далечен в треперещите си пръсти.

Ще спреш да ме обичаш, ще изгориш страниците,

моята ненаситна недостатъчност;

в химия ще ме погребеш, но ще си хубава – така бледа –

че сълзите ще са с матов отблясък по бузите ти

и ще ме изплакваш като спасение за теб и детето ни.

 

 
***

Убиха душата му, убиха душата му... цялата кръв е в сърцето.

По-голямо от бомба и по-мъртво в своите парчета...

 

 
***

Засвидетелстваха преданост...

Първият тих като развиделяване

с отнета сила в добрите очи;

затворен между остри камъни

разкъсали платната на духът му.

 

- Не бъди тъжен, Тя е вярна приятелка,

отнема страха, носи възторг –

над вселени – Ти – като длан дала милувка.

И в дъждът е красива твоята Любима,

близо до тебе сякаш ласкава пропаст.

 

 

Спомена за птица е спомен за летене...

останало в душата като предизвикателство,

малка болка,

която убива още от рождение.

 

 
***

Козарите носят своето зло върху тополите –

режат върховете им,

открадват танца на дърветата.

 

 
***

Провалиха съдбата на демоните,

пренаписаха ги като същества лъчисти, творящи милувки...