превод – Александър Ничев
постановка – Мариус Куркински
сценография и костюми – Петя Стойкова
музика – Мартин Каров
Александра Василева – Праксагора, Трета Баба
Стефка Янорова – Първа жена, Глашатайката, Слугиня на Праксагора
Милена Аврамова – Втора жена, Девойка
Десислава Пашова – Трета жена
Йорданка Стефанова – Първа Баба
Илка Зафирова - Втора баба
Петко Каменов - Блепир
Благовест Благоев - Съсед
Мартин Каров – Хремет
Константин Икономов – Гражданин, който не предава имуществото си
Ивайло Ненов - Момък

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на Културата - Дирекция “ТВЦИ” 

“Жените в Народното събрание” в Сатиричния театър

Винаги съм съобразявал поставянето на една пиеса спрямо традицията на театъра, където ще я предложа.

Сатиричният театър трябва да представя Аристофан – прародителя на комедията. Онзи, който свързва опиянението на античните хора и богове с осмислянето на битието и историята. Аристофан създава театър толкова векове преди нас, че сегашният зрител се прекланя и замисля пред драстичната липса на фактора “време” в театъра и човека. Как е възможно една пиеса, писана толкова отдавна, да бъде толкова жива и актуална.

Строгата политика в нея, бликащите човешки отношения, завършените характери, комичните ситуации и пълната адекватност към съвременния свят показват колко велик е авторът. Колко велик е театърът в своята мисия да пренася това слово през вековете.

Земните царства се сменят, но животът все не става по-благосклонен към човека. Създават се утопии, които винаги рухват от компромиси и престъпления. С усещането за края на времето да се върнем в началото на театъра. Сега, когато хората са в края на човешките си възможности, да се вгледаме в далечното минало, когато сме мечтали да станем хора, да създаваме добри светове.

Сега ние знаем, че театърът остава една последна крепост на живото изпълнителско изкуство и нека в него звучат идеи на големи автори като Аристофан. На тази мечта и професионална загриженост посвещавам предложението си да поставя “Жените в Народното събрание” в Сатиричния театър. И пак в опит и пределни усилия да откривам своя театър заедно с актьорската трупа.

Мариус Куркински

АРИСТОФАН

(ок. 450 – ок. 385 г. пр. н. е.)

Точните дати на неговото раждане и смърт не са известни, а са установени приблизително по някои сведения в произведенията му и от други исторически източници. За живота на Аристофан, който е съвременник на продължилата с десетилетия Пелопонеска война, се знае малко. Баща му се е казвал Филип, а майка му Зенодора. Смята се, че Аристофан е имал двама сина – Филип и Арар, които също били комически поети. В някои документи се споменава и още един негов син - Никострат или Фелтер, също комедиограф, но до нас не са оставали сведения кое от двете имена е истинското и съществува вероятност Аристофан да е имал четирима сина. Според някои изследователи Аристофан е роден в Егина или в Родос, или дори в Египет, въпреки че съществуват доказателства, че той е бил пълноправен гражданин на Атина. Но независимо къде е роден, Аристофан, повече от всеки друг гръцки поет, е атинянин до мозъка на костите. Това се проявява и в темперамента, и в езика, и в заявените му граждански убеждения. Аристофан е написал 44 комедии, от които авторството на четири е спорно. До наши дни са оставали единадесет комедии и множество фрагменти. Аристофан започва да пише комедии съвсем млад, около двадесетгодишен. Първата от тях - „Пируващите”, която не е достигнала до наши дни, била поставена през 427 г. пр. н. е. и вероятно, заради младостта на автора била подписана от неговия приятел Калистат. От името на Калистат излизат и двете ранни комедии „Вавилонци” и „Ахарняни”. Следват „Конници”, „Облаци”, „Оси” и „Мир”, които характеризират първия период в творчеството му до 420 г. пр. н. е. като необуздана политическа сатира. Пиесите „Птиците”, „Лизистрата”, „Жените на празника Тесмофории” и „Жабите” оформят втория период до 400 г. пр. н. е. и са значително по-сдържани и умерени.

„Жените в Народното събрание” е написана 392 г. пр. н. е. и заедно с „Плутос” принадлежи към последния етап от творчеството на Аристофан. Според легендата последните си две комедии „Аелосикон” и „Кокал” той подарява на сина си Арар, за да помогне на кариерата му.

Една от най-характерните особености на гръцката демокрация е възгледът й върху държавата. Според него държавата е собственост на гражданите и оттук произтича пълната вяра в това, че тя, в случай на нужда, е длъжна да храни гражданите, да им плаща за изпълнението от тях на политическите им длъжности и да организира обществени развлечения. Държавата трябвало да прави всичко това или за сметка на държавното имущество, в което влизали и външните й владения и плащанията на съюзниците й, или, ако парите в хазната не са достатъчни, за сметка на по-богатите граждани. В краен случай държавата прибягвала до конфискация на имотите на по-заможните граждани, и то под разни предлози. Грижите на държавата да се продават на гражданите хляб и хранителни продукти на цени, често по-ниски от пазарните, да се плаща на гражданите заплата за участието им в народните събрания и изпълнението на длъжностите съдия, член на Съвета или магистрат, да им се дават пари, за да си купуват билети за театъра и най-после безплатно да изхранва гражданството в случай на глад — всичко това обикновено се постигало чрез принуждаване на заможните граждани да дават средства за него. Всички граждани са равни — ето принципът на демокрацията. Той се прилагал в държавната, социалната и културната област. Ако това равенство в действителност не съществувало, взимали се мерки всички насила да се изравнят, като за мерило се приемал средният, ако ли не и най-нисшият гражданин. В областта на държавния живот всички граждани могли и били длъжни да служат на държавата като магистрати. За това и повечето магистратски длъжности са се заемали не по избор, а по жребий.

Народното събрание и други масови дела били провеждани в подножието на Акропола, на равния и плосък хълм Пникс. В народното събрание можел да участва всеки пълнолетен гражданин и можел да говори по всички въпроси, включително и по такива, които не били включени в дневния ред. Всеки имал право на законодателна инициатива. Това създавало определен безпорядък, но същевременно било и начин да не се допуска предрешеност на обсъжданите въпроси и прикриване на неудобни за управляващите проблеми. Решенията в народното събрание се вземали чрез открито или закрито гласуване. Откритото гласуване се извършвало чрез вдигане на ръка, а закритото чрез пускане в урни на черни или бели камъчета, керамични фрагменти с надписи или тъмни зърна от бобови култури. От гласа на всеки един гражданин често зависела съдбата на най-видните атиняни, решавали се въпроси на живот и смърт. Този глас често определял най-сложните политически казуси, засягащи Атина и съюзниците й, казуси, от които често зависело самото съществуване на държавата. Всяко едно решение давало повод за критики, за насмешки, а често за омраза и злоба, на и всеки атински гражданин имал дял в общата отговорност за делата на държавата. В този демократичен механизъм не участвали жените, метеките и, разбира се, робите.

Жената в Древна Атина е затворена в дома. Навън тя излиза по изключение, когато трябва да си купи нещо от женския пазар и задължително е придружавана. Отделно за начина на женското обличане и държане на улицата следят специални държавни служители – т. нар. гинекономи. За неомъженото момиче единствената възможност да се покаже извън къщи са големите празници. От друга страна забраните да се излиза навън не важат за по-бедните жени, които работят наравно с мъжете и робите на полето. Традиционно браковете се уреждат между бащите на момчето и момичето. Женихът, обикновено трийсетгодишен, може да не е виждал съпругата, петнайсет-шестнайсетгодишна, преди сватбата. Семейството се възприема най-вече като стопанска единица. Съпругата е майка на децата, движи работите в дома, грижи се за дрехите, които се тъкат вкъщи, за хляба, който се меси всеки ден, за готвенето и отглеждането на децата, ръководи работата на домашните роби. В брака не се очаква да има любовни чувство нито в еротичен, нито в духовен план. Свободният атинянин може да изпитва сексуално влечение към робиня наложница или към флейтистка проститутка, може да насочи любовта си към хетера за по-трайна духовна връзка, а в някои среди любовта може да се изпитва между мъж и юноша.