вернисаж 18 май /сряда/, 18 – 20 ч.

Има неща, които са така безусловно красиви и невъзможни за пресъздаване, че се усещаш напълно безпомощен и в същото време неудържимо привлечен. Замисляш се за дълбоките причини да правиш изкуство въобще.

Водата...Морето... Блестящите или мътни водни повърхности са ни дали толкова много и силни емоции, били са толкова примамливо непостижими и загадъчни, че не ни остана нищо друго освен да се опитаме да им дадем и ние нещичко от себе си.

Прекарахме с Долорес няколко години от живота си (макар и от време на време) в съзерцание на северното ни море.

Нощем – стихия под накъсаната от облаците луна или при изгрев, залято от скъпоценна сребърна светлина, то все ни държи в солената си мрежа.

Обсебени сме.

Дебнем играта на сенките от облаците по набръчканата му повърхност и изсипващите се порои светлина – сцена, създадена от велик режисьор. Следим го в студ и жега. Знаем кога откъде падат слънчевите лъчи и кое ще проблесне и кое ще потъне във виолетов мрак. Очакваме пълнолунието като любовна среща. Свидетели сме, само веднъж на изпарението на морето в една неочаквано мразовита утрин – мъгла, издигаща се от млечнозелената вода. На залез, за минути, успяваме да зърнем огнените отражения на хълмовете в езерото – запалено злато. Винаги спираме до трептящите от вятъра треви, забодени във водното огледало като странни графични знаци. Гледаме стапянето на хоризонта в падащата тъмнина или разбиващите се в дантелен фойерверк вълни.

Лунни пътеки... Слънчеви пътеки... Разтопен метал на талази... Аметист и брокат... Щрихи по повърхността... Абстрактни отражения... Потъване... Романтика и драма...

Уж повторения на места и моменти, а... по-интересни от всичко ново. Всъщност – невъзможност за повторение, заради простото движение на времето и настъпилите промени в нас.

Носталгия по изживени мигове... Безметежно спокойствие, помиряване с нас самите или... инфарктна болка от спомен и красота. Осъзнаване, че ние, с нашите малки и преходни емоции и животи, сме нищо пред морето свидетел. И точно заради тази мимолетност на изживяното, което така или иначе ще си отиде с нас, решихме да оставим няколко картини и фотографии. Като доказателство за присъствие и любов. Нещо лично.

Десислава Минчева. 2011