Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Доклад, четен в Юбилейната научна
конференция, посветена на 70-
годишнината от изграждането на
Студентския дом в София плюс две
характерни поетични посвещения,
носещи специфичния химнографски патос
на този български писател
Стилиян Чилингиров никога не е бил
сред най-ценените български
литератори, неговото многообразие и
продуктивност сякаш смущават
търсещите ефектната, бърза и
безапелационна идеологическа
присъда. За жалост точно такъв е
подходът към българското
литературно наследство на повечето
официозни, декадентски или
дeсидентски настроени литературни
мислители в родното културно
пространство през последните
десетилетия: да при-съждат, вместо
да търсят някаква по-сложна, но и
по-дълбинна истина. Затова вероятно
автори като Стилиян Чилингиров не
са забелязвани. Освен може би от
музейните работници, които пък
сякаш не правят достатъчно за
популяризирането на съхранената в
музея мъдрост... А този писател,
тук имам предвид не само издадените
приживе стотина книги и студии, но
и неразчетените и несподелените му
с широкия читател ръкописи, е един
от най-продуктивните в
“несъстоялата се българска
модерност”. Продуктивен като
количество, продуктивен и като
достижения в най-разнообразни
литературни жанрове – от краткото
детско стихотворение, през
декадентските опити с бял и
неритмуван стих в проза, до сонета,
поемата , дори романа в сонети и
ортодоксалния роман... От
свободното есе до строгите до
тенденциозност исторически
издирвания, чието единствен
“недостатък” години наред е
бистрият, просветен национализъм
от Шишманов тип, а не
утвърждаването на силовите
решавания на конфликтите.
Размишленията на Чилингиров частен
или държавен да е кинематографът,
се редуват с издирване на конкретни
данни за началото на читалищата в
страната ни, с размишления за
театъра, и страстна публицистична
енергия срещу твърдението на Леонид
Андреев за българите със славянски
сърца, но с германски мозъци...
Голямо е въздействието, изглежда,
на тази разпра, защото по-късно
Чилингиров пространно изследва
българо-сръбските политически и
културни взаимоотношения, издирва
“българската следа” в Поморавието,
с неизменните и несправедливи от
съвременна гледна точка, но
разбираеми упреци към сърбите.
Спомените за български писатели и
общественици също са голямо имане
от наследството на Чилингиров,
което, с малки изключения, си стои
все още неоткрито и неползвано. Не
на последно място е и огромният
масив дневници и ръкописи в неговия
архив, които още чакат
проницателния си изследовател.
Единственият биограф на Стилиян
Чилингиров приживе е приятелят и
съратник Стефан Илчев, който издава
малката но изключително ценна
книжица “Стилиян Чилингиров. Живот
и творчество”, малка
енциклопедическа библиотека номер
71, София 1932 г. От нея, между
другото, научаваме че Чилингиров е
и начинател на тази библиотека, в
която са събрани художествени
текстове, очерци за писатели и
художници, популярни и по-научно
издържани сказки. В тази библиотека
излиза и забележителната работа на
Иван Димитров Шишманов “Литература
и образование”. Тази работа със
символно название сякаш определя
насоките в книжовната и
обществената дейност на Стилиян
Чилингиров. Литературата и
образованието са негова съдба,
както и на други незаслужено
загърбени писатели, чиято
идеологическа релативност ги прави
сякаш неуловими и трудни за
еднозначно осмисляне. Това е
валидно изобщо за
институциалистите, които са
свързани с просвещението в най-
благородния и възрожденски смисъл
на думата, като контрапункт на
политиканството и на бързия,
ефектен и често недотам ценностен
успех. Може да се каже, че и
Шишманов и Чилингиров работят “на
една нива” не само при инициирането
на Студентския дом. И двамата се
универсалисти, при тях социалното
и художественото, личното и
институционалното, са неразривно
свързани, взаимно преливащи се и
подпомагащи конкретната им
обществена действеност.
В заниманията на Стилиян Чилингиров
можем да доловим възрожденско
светоусещане и дори Беронов
комплекс, който е белег не само на
възрожденците, но и на българския
модернизъм, а защо не и на
постмодернизма. Константин
Величков, Васил Друмев, Стоян
Михаиловски, Тодор Влайков,
Чилингиров – всички те са различни
, но и си приличат като
представители на “другата класика”,
незаслужено останала в сянка не на
последно място и поради
пристрастното “преливане” към други
изкуства, но и към педагогическото,
поради неоставането само при
литературността. Нейните (техните)
достижения сякаш по-малко ни карат
да се “гордеем че сме българи” или
че “и ний сме дали нещо на света”,
но пък ни приобщават към сходни,
изключително плодотворни процеси и
автори в Европа, към отворената и
некатегорична като послания
европейска култура. Подобно на Асен
Златаров, Стилиян Чилингиров се
интересува от всичко, свързано с
образованието, разбира се, без да
навлиза в дебрите на
натурфилософията, която е любима
тема в сказките на големия
български просветител-биохимик и
лекар . Чилингиров сякаш е по-
директно и цялостно свързан с
изкуствата (всички изкуства) в
продуктивното им взаимодействие с
образоваността. Наред с това при
него, още от студентския му
дневник, е забележим порив към
“учителна човещина”, която запомня
като атмосфера от европейските си
университетски пътешествия, и
която, подобно Шишманов, желае да
сподели със сънародниците си. Един
от начините за него е Студентският
дом – разбиран като “дом на
човещина и изкуства”. За театъра
Стилиян Чилингиров публикува
забележително есе, поместено като
първо през 1922 г. в Дриновия
театрален сборник “Забави – дневни
и вечерни”. Тогава авторът е
директор на Народната библиотека,
но има основания да се предположи,
че театърът и театралното го
интересуват още от първите му
студентски години. Няма как да е
иначе, дори и само поради
символното рождено място. Не една
от работите му е посветена на
Добруджа, но има и специално
изследване за ролята на “маджарите
и поляците” за оформяне на
атмосферата и характера на Шумен
като културен център.
В защита на учителството е патосът
на Чилингиров като народен
представител от прогресивно-
либералната партия след 1911
година. Непосредствено преди
войните той се противопоставя рязко
и с младежка дързост (тогава
скандалният народен представител е
на около 30) на формалистичните
изисквания в законите, свързани с
просветата. Принципен противник е
на военизирането на институциите на
образованието. Чилингиров пледира,
че дори в казармата и дори в
затвора, хората трябва да имат
възможност да се образоват и
обучават, защото това е начинът за
лично усъвършенстване, за издигане
качеството на населението и на
живота. Дори казармите, според
него, следва да заприличват на
училища, да дават професии, а не
обратното – студентите да се
възпитават за “герои”. А
политическият елит следва да има
висши университетски стремежи,
вместо да залага на ганьовскя
силовост и на бързо
облагодетелстване... За тази своя
дързост Чилингиров сякаш плаща до
края на живота си – често бившият
народен представител е уволняван от
по-престижните, а и от не толкова
престижните си работни места, но
бидейки безработен и опозиционен
спрямо “суматохата на деня”, нито
за момент не престава да пише.
Музикалността и есетическата мяра в
сонетното творчество на Стилиян
Чилингиров е нещо сякаш не по
български изящно, което, уверени
сме, тепърва ще се изследва.
Дръзването му към най-
диалектическия от лирическите
жанрове не е случайно.
Музикалността на Чилингировия
стихотворен език не е самоцелна,
символистична или формалистична.
Подобно на универсалистичния Атанас
Далчев и на кинематографичния
Вапцаров, той се интересува от
“новата предметност”, от градското,
но запазвайки в езика си нещо от
патриархалността и
добронамереността на възрожденците,
от просвещенския патос на
Каравелов, Друмев, Влайков и
природната бистрота на
средногорския приятел Стоян Дринов.
Като че през целия си живот смирява
несмиримите в българското
пространство политически антиномии,
макар често да е жертва, но и
главно действащо лице и на
литературни вражди, в които не
обича да остава длъжен.
Комплексът на малкия или божествена
жажда за творчество го е водила?
Всеки може да потърси отговор сам,
като се вгледа в наследството му
или в лично своето и днешно поле на
деятелност, където след
кинематографа и театъра се
настанява виртуалното.
Възрожденската учителност,
универсализмът, енциклопедизмът и
днес имат своите нови измерения. Но
за ориентацията си в тях няма да е
излишен опитът и примерът на този
“обикновен”, ентусиазиран писател и
журналист, който можем да причислим
към “другата класика”, встрани от
официозния талвег и от
приповдигнатия свод на българската
литература. Стилиян Чилингиров може
би не е чак толкова пантеонен, но
тъкмо за това би могъл да бъде
необикновено полезен като
съвременник, на моменти заприличващ
на изстрадал приятел, друг път - на
значим съзидател на институции,
сред които си струва да се
споменават първото обединение на
български писатели през 1913 и
Студентският дом, построен през
1933 година. В този случай
ценностният житейски път е белязан
не само от рождената и крайната
дата, но и от юбилеите на
институциите, създавани с грижа и
пиетет, с поглед към бъдещето. ПОСВЕЩЕНИЯ
На Св. Климент На неразделни роден край
звездата и възхода -
чрез твоя дух народът
през цели векове мечтай. Простор и висоти, о, Клименте
Свети!
Простор и висоти, о, Клименте
Свети! И твоя подвиг векове
запази в родно слово.
Сега той бъдно ново
в борба за родний дух кове. Тъй, както нявга ти, о, Клименте
Свети!
Тъй, както нявга ти, о, Клименте
Свети!
На Т.Г. Масарик Словак и чех, ти бори се и страда,
за свойте чужд, за чужденците -
враг.
И не веднаж, преследван без пощада,
ти сочи път в безпътица и мрак.
И мъдър в младост, старец с воля
млада,
проникна времето в библейски зрак.
И твоят дух народний дух съвлада
на мисъл пламенна под кръстний
знак.
Ей кървав вихър - подвизи и слава -
смъртта размахва огнена коса,
Но твоя лик борците окрилява.
О, веч света не знае чудеса!
И, все пак, ти над тъжната Вълтава
създаде волни чешки небеса! 1930 г.
Драга Светла, да не забравяме, че този "тривиален" писател е автор на химна на Св. Климент по музика на Добри Христов. Дори само този факт прави подвъпросни критериите за тривиалност и за пантеонност, впрочем.
публикувано от: Румен на: 13.06.2003 09:36:18 часа
Чилингиров е по-скоро полуинтелигент и изключително заядлив в т. наречените "литературни вражди". Не мисля, че е харизматична фигура, чието място да е в националния Пантеон. Все пак обикновените хора имат нужда от вдъхновение, а не от тривиалност, коят оим е до болка позната...
публикувано от: Светла на: 13.06.2003 09:34:24 часа
